Тунджер от Мумджидам

Зелените поля на Мумджидам. В дъното вляво се вижда къщата на единствения обитател

          Зелените пасища на Мумджидам. Като зелени сънища. И ние сме сред тях. Ходим, снимаме, дишаме омайния въздух и се правим на господари на това място, макар да знаем, че истинският господар би трябвало да се появи всеки момент. Очакваме го. Говорили сме за него по пътя и вече в мен има изграден един екзотичен ореол около тази личност.

          Тунджер.

Преди да си запалиш цигара

          По някое време той наистина се появява, следван от не много едро жълто куче. С моя спътник и водач Стефан се здрависват като стари познайници. След първите няколко думи, Стефан вече е разтворил устата на Тунджер и му оглежда зъбите.  Забавно е – получава се нещо като: „здравей, отвори си устата”. Явно това е следствие от предишен техен разговор на зъбна тема, а нашият отшелник току-що му е казал, че е ходил на зъболекар, та Стефан е заинтригуван да инспектира качеството на манипулациите.

В очакване да се свари кафето за гостите

          Външният вид на човека е като връх на айсберг – не винаги можеш да отсъдиш какви дълбини и тайни се крият зад видимата фасада. Не е по-различно и при нашия домакин може би, но едно е сигурно от пръв поглед – този човек не може да ти направи лошо. Той ни посреща с усмивка и с една благост, която не може да ме подлъже. Говорът му е мек и приятен, като на истински родопчанин. След първите думи ни пита: „ще оставате ли да нощувате?" Имаш чувството, че много би искал да останем. И ти е топло и приятно.

          Поднасяме му подаръци – Стефан му е донесъл пакет кафе, а аз – книга на немски, която жена ми изрови от домашните запаси с немски четива. Все пак, след френската книжнина, немската е на второ място в нашето семейство. Тя даже са тюхкаше, че наскоро оставила два романа на немски за лавиците на някакво ресторантче близо до нас.

          Тунджер ни гледа и се усмихва. Позира за снимки и се усмихва. Обяснява ни как и за колко време се стига до величествената Саръ кая на отсрещния баир, която е наша цел. Кани ни като се върнем, да се отбием при него на кафе. И пак се усмихва. С неговата си брадясала усмивка. Не можем да му откажем.

          Тръгваме без да се бавим много, защото ни чака доста път.

          След около пет часа здраво ходене сме отново горе при каменните вековни къщи сред зелените пасища. Повечето от тях са все още с горди силуети, макар и празни, без прозорци и врати. Но със здрави стени и покриви. Призрачна махала е Мумджидам. С призрачно име, което всеки път бъркам при писане.

Витата пътечка към къщата на Тунджер

          Спираме долу в ниското, при чешмата, да си напълним вода и да похапнем орехи. Недалеч, сред дърветата се вижда гробището. От чешмата се вие тясна пътечка като в анимационен филм, и води до къщичка на около 250-300 метра пред нас. Това е къщата на Тунджер. Тя е единствена на този скат. Неизбежно и той се задава от тази посока, с бодра крачка, и подновява поканата си – чака ни на кафе. Извинява се, че няма да може да ни приеме вътре, че било разхвърляно, но ще го пием отвън. Чудесно – кафе с пейзажи! С хилядолетни пейзажи.

          Вървим бавно по витата пътека. Тунджер е седнал на прага на дома си и ни чака – сякаш е там от сто години. Гледката те връхлита и не можеш да се откъснеш от нея. Прагът е на около метър и шейсет от земята и пред него има странно каменно стълбище. Такива стълбища не могат да се видят на други места в областта – или поне са редки. То е самоделно, направено от редени камъни, без бетон или друг спойващ материал. Просто камъни подредени по волята на стопанина или на негови предци. Любимото занимание на хората по тези краища – да редят камъни – като полезно действие и като средство за успокоение. И като философия. Занимание, вдъхновило ме да напиша едно от най-добрите си стихотворения - „Напътствие за подреждане на камъни”. Реденето на камъни е духът на родопчанина. Няма как – подмамен съм да го снимам – седнал така на прага, как си пали цигара. Самият той спокоен и истински, като камък.

          Намърдваме се на едни амфитеатрално разположени скали, досами къщата. Кафето идва димящо. В старо очукано джезве, което не си помни цвета. Подхващаме разговор. И той стар – сякаш сме го водили много пъти преди това.

          За всичко – за него, за баща му, за рода му, за махалите… За бирзамандански работи, както казваше баща ми.

          Думите се леят... Швейцария, Цюрих, Женева, Англия, Кърджали се въртят край него и край нас като спомени. Баща ми, казва, е карал до мъжко, не знам дали знаете – аз съм петото дете, най-малкото, а преди това имам четири сестри. Най-голямата е дванайсет години по-голяма, а другите са през 2-3 години. И разказва, коя къде е в момента и какво работи. Баща му бил нещо болен и сега е настанен в Паничково, при едната от сестрите. Иначе той живеел в отсрещната махала – Гяур махала. После го питам откъде идва това име – Гяур махала. Тунджер разказва, че преди много време в селото докарали едно гъркинче на дванайсет години. Дали е било просякинче, дали са го взели от улицата, или са убили баща му – не знам, казва, но са го чакали да стане на шестнайсет и тогава се оженил един от селото за него. Защото според Корана, казва, за да се ожениш за една мома, трябва да е навършила шестнайсет. И оттам идвало името на махалата, заради гъркинчето, доведено от Беломорието. Ти Коран имаш ли, пита го Стефан. Имам, чичо ми го завеща. А на какъв език? Имам и на български и на арабски, но арабски не мога да чета, познавам само азбуката. Мога да чета няколко молитви на арабски. Като чета, вътрешно се отпускам, продължава Тунджер. Иначе не практикувам ислям.

          Някой от нас отбелязва, че е много интелигентен за овчар. Туджер поглежда към хилядолетните пейзажи и само казва: „на мен си ми харесва тук”. Но си мислел, че е срамота интелигентен човек да пасе кози. Така си мислел понякога. Заради двете висши образования, които има зад гърба си. Все пак – припомняме му ние – изборът си е твой да си тук като отшелник, нали. Да, казва и пак поглежда пейзажа. Отпиваме от кафето без захар. И странно – на мен, дето не мога да го пия без захар, не ми се струва горчиво. Две кокошки и един петел си разхождат перата край нас и се правят на важни, а аз ги дебна и ги снимам срещу светлината. Наближава времето на залеза. На призрачния здрач.

          „За три часа с мулето съм в Паничково” – казва Тунджер. Там ме чака колата и я вземам, ако трябва ходя до Кърджали. После със Стефан заговарят за коли – бил заделил някакви пари и искал да си купува друга кола. На старо, разбира се. Освен колата, която е далеч от него, друго изкушение на цивилизацията тук май няма – няма телевизор, мобилен телефон, и изобщо всичко, което работи на ток, тук е непознато.

Наближава времето на призрачния здрач

Единствената обитаема къща с козичка отпред

          „Нали знаеш, че живееш в рая”, му подмятаме ние, малко преди тръгване. Тунджер повдига рамене сякаш казва без думи: „на мен ми е добре тук”.

          Надигаме се с неохота да тръгваме. И знаем, че пак ще дойдем. Скоро, много скоро. Заради хилядолетните пейзажи. Но и заради Тунджер и неговите сладки истории - за живота – такъв какъвто е бил. Или би могъл да бъде…