Две случки с две книги. Случка първа

          В Преображенския манастир няма много хора, но е пълно с черни котки, като в повечето наши обители. В манастирската черква ти искат два лева за да влезеш – знае се от почти две хиляди години - вярата струва пари (така преди две-три години ми бяха поискали пари и за да вляза в Джумая джамия в Пловдив), но това е друга тема.

          Разхождам се из манастирския комплекс и се радвам на "Колелото на живота", на котките, на скалите и на спокойствието надвиснало над това място. Зад черквата забелязвам изоставена сграда на два етажа. Там спокойствието е още по-надвиснало. Приближавам се към това занемарено манастирско крило защото всичко, което е старо и вехто ме привлича неудържимо, и плахо открехвам първата врата на долния етаж. Изскърцва  тихо, но приятелски. Чудна гледка. Вътре са разпилени монашески одежди, епитрахили и освен това е пълно с малки зеленикави книжлета. Много на брой.

          Взимам една книжка и чета заглавието: „Подобиите за Осемьтехъ гласове”. Събрани от монах Матей Преображенски и допълнени и преиздадени от Игумен Кирил Преображенски през 1924 в Търново. Разгръщам я – страниците дори не са разрязани – а езика и буквите са старобългарски – такива каквито са били векове наред преди да дойде Освобождението и да започнем да ги реформираме. Взимам си една книжка именно заради езика, а и заради това неуморимо Миткало - отец Матей, когото чувствам толкова близък – истински енциклопедист-наивист – и революционер, и книжовник, и изобретател, и техничар. И божи човек и бараба. Пътешественик. Хайдутин. Пътуващ книжар. И пренебрегнат от историята будител и борец за независима църква и независима българска държава.

          И сега току оглеждам и поглаждам книжлето с едно многогласно чувство. Още не съм му разрязъл страниците…