Иво Георгиев: По коритото на Боровица

Първите три прецизно издълбани, елегантни ниши

В 7,20 съм в колата. Знам, че имам поне час до яза Боровица. Някаква мацка с мерцедес се фръцка пред мен. На всяка дупка, почти спира, или заобикаля – пази си колата. Викам си – тази сигурно е до хотел „Боровица“. Така се оказва. Може би работи там – я рецепционистка, я кой знае какво. Аз си слушам "Улица Пустота" на Дилън и ми е едно такова... На чешмата, в чест на руско-турската дружба (така ѝ викам – щото има надписи на руски и на турски – уникален случай в нашия край) спирам да си измия предното стъкло. Задава се един човечец с малък пакет под мишница. Поздравяваме се и се заприказваме. Бил от махала Илиница – над „Утробата“ и отивал на гости на приятел, през язовира. Почва да ми говори как мохамеданство и християнство били едно и също почти. Как в Библията и в Корана пишело сходни неща. Потвърждавам и му казвам, че съм чел Корана – всичките 114 сури. Той ахва и също казва, че е попрочел това-онова от Библията. Говори му се. Продължава, че никъде не е казано, че трябва да се убива…Все сме хора. А, Христос, вика – той нищо не е направил. На него са му ударили един токат, и показва как са му го ударили, и той нищо не е направил, вика. Как ще минеш язовира го питам. Ще ме вземат с лодка. Пожелаваме си хубава разходка.

Съседната скала с пет ниши и една започната, но недовършена

Към 9 без нещо вече сме със славните пътешественици Алекс и Васко, минали сме стената и пъплим към „нашия“ завой. Те двамата са екипирани с карти и джипиеси и знаят какво търсим. Едни скали с издълбани ниши, на които никой от нас не е ходил. Като стигаме Старото турско гробище, поемаме нагоре по стръмна пътека. Повечето време вървим в сянка, в млада дъбова горица. Васко е приготвил и пиратки за всеки случай. На няколко пъти спираме заради задъхването – не зарад друго. Намираме скалата и зяпваме. От изненада и възхищение. Първо виждаме три прецизно издълбани, сякаш със скалпел, трапецовидни ниши. С идеални ръбове и форма. Елегантни. Стройни. Тези наистина са шедьоври – а ние сме виждали какви ли не досега. Скалата също е с красива форма и цветове. От предната страна се кипрят още към 15 ниши, вече не толкова старателно издялани, но все пак добри представители на породата. Ахваме и снимаме. Васко решава да прави клип - движенията му са забавени, сякаш свещенодейства под вода. Щото така се прави клип – бавно и с търпение, а не урбулешката. На заобления ръб на скалата – нова изненада – целия ръб е с ниши и то една над друга. Разкош. Ядосвам се, че едни тънки клонки ми пречат да направя хубави снимки на ръба. А също така се ядосвам и на шарената сянка – щото то се знае – шарената сянка става за пиене на бира и на студена ракия, ама за фотографии – хич. Особено пречи на калпавите фотографи като мен. Качваме се горе на скалата за да се полюбуваме на гледката. Алекс пали пурета, а Васко цигара. Аз нищо не паля. Щот си забравих лулата. Пред нас са се ширнали язът „Боровица“, над него е каменната шапка на „Асаркая“ – „Градището“ и всички останали дипли, додето ти поглед стига. Това са от тези космически гледки, след които можеш спокойно да се преминеш в друго състояние на материята. На картата на Васко пише, че тези скали се наричат „Юсеккая аркасъ“(нищо чудно да е всъщност "юксек", поради неправилно произношение), а самият връх над нас бил „Голям Маден“ – 1032 м. Странна смесица от българско-турско име… Е, всъщност – какво му е странното. Имаме си цял град Мадан, та един връх ли. Пак добре, че не е „Айрън Мейдън“. А ние сме на около 780 м.

Втората скала е на стотина метра след първата, но не се вижда, скрита зад дърветата. Тя е с по-малко ниши, но самата скала е чудно красива – като форма и като пейзаж сред високите борики. Нишите отново са майсторски издялани. Едната е само започната. Разкошотия отвсякъде. На връщане пак минаваме покрай първата скала и аз пак не мога да се сдържа да не снимам.

Заобления ръб с арт-нишите. И шарената сянка дето ми се пречка...

Поемаме обратния път до заслона с чешмата – слизаме бързо, но колената ни си знаят какво им е. Правим малка почивка – хапваме. Още на асфалтовия път, като спирахме колите, видяхме четири автомобила с варненска регистрация. Чудехме се, къде ли ще ги срещнем по трасето. Е, тук на полянките под дърветата край заслона гледаме четири разпънати палатки, а в коритото на чешмата, от която и ние си напълнихме вода, плуваха свободно 5-6 жълти кенчета бира и една голяма пластмасова бутилка пак със същото. Тази марка бира е с най-ужасния цвят – целия източнородопски край е осеян с изхвърлени жълти тенекийки – край пътя и из пътеките, даже набучени по клоните като коледна украса. Жълтото се вижда отдалеч и е много по-грозно - аз съм я намразил и не я купувам. Край палатките се виждаха и големи раници, но хора нямаше. Правим догадки кога са пристигнали, накъде ли са тръгнали, че това си е доста път да се грабнеш от Варна дотук… Както бях казал на шега по-преди – Родопите са новото Черноморие, ама то си е направо вярно. Българинът преоткрива Родопите и няма да се учудя ако се окаже най-посещаваната наша планина за тази година. Ако изобщо има такава тъпа статистика. На мен не ми пука колко души ще идват тук, стига да пазят природата чиста.

Любимия ми сводест мост, но този път без вода под него

Та, подкрепихме се ние и продължаваме към коритото на Боровица. Алекс бил чул или чел от една, хм…дама със съмнителна репутация на познавач на Родопите, че уж на около два-два и половина километра след каменния мост имало ниши. Още като чух името на източника, предположих на глас, че по всяка вероятност няма да намерим нищо подобно, но така или иначе, разходка по коритото на Боровица отдавна ме е примамвало като приключение. Щом слизаме долу, с учудване – ама не чак толкова голямо, установяваме че реката…я няма. Напълно сухо корито, по което почваме да вървим бавно като подбираме сенки, там където ги има. Скоро стигаме легендарния сводест мост и пак го нащраквам хубаво. Така му се пада – като е толкоз красив! Иначе си е същият, ама преди имаше доста вода под него, а сега – само напечени речни камъни. Подминаваме го и навлизаме в непозната територия. Камъни, камъни, речни камъни, с километри. И тук-там някой голям дънер домъкнат от водата. На около километър и нещо, виждаме прясна кръв и един…търбух. Изтърбушен търбух на животно. Следите от кръв са пресни и предполагаме, че тази нощ тук е приключило земния си път кротко, преживно животно. Но кой ли е хищника – Кумчо Вълчо или баба Меца. Гадаем. И продължаваме. Нагоре вече почват да се виждат малки вирчета и дори течаща вода. Абе уж течаща, но след като потече малко, пак потъва сред камъните мистериозно. В едно такова вирче снимаме отражението на легендарната „Саръ кая“. И тримата сме ходили там, макар и по различно време.

Коритото на Боровица с отражението на "Саръ кая" във вирчето.

Вървим, вървим върху гърбовете на речните камъни, сякаш стъпваме върху гърбовете на камили, като се оглеждаме и настрани, да не пропуснем нещо. Истински колумбовци, васкодагамовци и изобщо....

"Порталът". Сякаш наистина бяхме в друг свят...

Стигаме до величествена каменна врата. Портал. Почти препречен от две огромни дървета като буквата „х“. Е – тук вече няма как – ще трябва да се събуем за да преминем през портата, щото между двете големи скали има доста голям вир. Събуваме се и нагазваме – чудно удоволствие за краката в тази жега. Васко, разбира се, пак прави клип – сякаш пресичаме Панамския канал. От другата страна той открива скално лице. Той обича да открива скални лица, даже и там където ги няма. Но това си е истинска глава, макар че докато не я видиш на снимка – трудно можеш да я различиш. Просто ако минеш метър вляво, или метър вдясно вече не е глава. След има – няма стотина метра стигаме отново до скалист каньон и ние с Алекс си казваме – дотук. Васко решава сам да изследва каньона и скоро изчезва зад скалите. Говорим си с Алекс, как ако не се върне ще си разпределим съдържанието на неговата раница, а за гуменките за да не се караме – аз ще взема дясната, а Алекс – лявата. След 15-20 минути, обаче Васко се върна и каза че няма ниши, няма мечки – нищо нямало освен скали и вода. И пак направил клипче. И тук свърши нашето пътешествие из коритото на „Боровица“. Върнахме се обратно по същия път, без произшествия. Така и не срещнахме никого от варненската група – предположихме, че може да са тръгнали към „Саръ кая“, ама знае ли човек.

След преминаването на "Портала" - Алекс е седнал щото един камък го ритна.

Профилът, който откри Васко. Решихме да го кръстим на него - "Вас кая".

Общо, според апаратурата на Васко, сме изминали къмто 18 километра в двете посоки. И то по планински, и каменист терен. Заредени с гледки, чувства, слънце и снимки. А освен това видяхме и една катеричка (кравите не ги броим). Какво повече му трябва на един градски човек…