Като скитаща котка по Стъргач

Стъргач не е красива планина, ако я сравняваш с Родопите или с Пирин. Но има мамещ чар. Името ѝ на гръцки - Στραγκάτς, графично ми напомни за едно трио – от онези яките рокабили банди с китара, контрабас и ударни - „Stray cats“ – скитащите котки. Харесвах ги – мой приятел от Швейцария ми беше подарил тяхна касетка – трябва да се въргаля някъде по чекмеджетата.

Село Илинден, бивше Либяхово, в полите на Стъргач

Признавам си - преди не знаех много за тази най-ниска издънка на Рило-Родопския масив. Стъргач. Неочаквана командировка ме запрати в Гоцеделчевския край и минавайки всеки ден край хълмове и възвишения, все се питах към коя ли планина са. Докато узная, че тези от единия край на пътя са „Боздаг“ или Бесленски рид, а тези от другия край - Стъргач.

Къща в в центъра на с.Илинден

Изоставена къща, в нежната прегръдка на хмела

Село Илинден е сгушено в северните поли на Стъргач. То е малко селце, някога се е наричало с красивото име Либяхово. Аз лично бих оставил второто име, но никой не ме е питал, сигурно щото не съм бил роден. От него са корените на видната фамилия Сарафови – Борис, Ангел, Кръстьо. Спрях там една сутрин, малко след 8 сутринта, и се заприказвахме с някаква жена, която стоеше пред портата си и чакаше някого. Почти като „В очакване на Годо“. Портата беше уникална – кафява с ярка зелена рамка и пред нея - голям камък от единия край, и рошав пън с чучната саксия на него, от другия. Имаше и кофи с китки в тях. Жената ми каза, че сега селото едва наброявало 30-40 души. Тя живеела тук само през лятото, а зимата отивала в София. Снимах няколко стари къщи, от които една обрасла с хмел. Никога не бях виждал стара къща обрасла с хмел – виждал съм най-вече изоставени къщи прегърнати и задушени от къпини. Но прегръдката на хмела е съвсем друга – нежна и усмихната. Приласкаваща. Докато си говорехме, край нас мина патрул на „гранична полиция“ за да види каква е тази съмнителна кола с кърджалийска регистрация и изобщо да се види, че гранична полиция не гони само Михаля, а даже и бди. Този когото жената чакаше така и не дойде. Също като Годо.

Параклиса "Св.пророк Илия" на хълма "Градището"

Ден-два по-късно издрапах по хълма „Градището“, срещу селото. Всяка вечер от асфалтовия път виждах да свети голям кръст и си го бях заплюл за катерене. Бях заинтригуван от данните в интернет, че на това възвишение се намирали руините на средновековна крепост със същото име. Крепостните стени са почти изравнени със земята – виждат се само купчините камъни, които следват очертанията на укреплението. Има и много керамика. На мястото сега се кипри нов параклис „Свети пророк Илия“, до който се намира и огромния кръст. От високото се вижда много ясно отсреща селото „Илинден“, бивше Либяхово и извисяващата се над него снага на Стъргач.

Последните склонове на Пирин

Разперените пръсти на слънцето на фона на Славянка. На преден план се вижда село Нова Ловча

Планината Стъргач е „отделена“ от веригата на Пирин, чрез рекичката Мътница, която пресякох с една крачка – толкова е мъничка, че чак се замисляш дали да я наречеш рекичка. На такива, като малки им казвахме дерета. Недорасли реки. През следващите дни не преставаше да ме чопли желанието да поскитам из тази не много позната планина. На картите се вижда ясно, че тя е разположена в по-голямата си част в Гърция, където се намира и най-високия връх със същото име – „Стъргач“-1270 м. От двете ѝ страни има по едно гранично село – от изток е с.Илинден, а откъм западните склонове – точно между ридовете на Славянка и Стъргач е село Нова Ловча. И ей ме на - в един от дните се отправих именно към Нова Ловча. Пътят е хубав, само в последните няколко километра вече си личеше, че се приближавам към място забравено от Бога. Над Славянка бяха надвиснали тъмни облаци и слънцето процеждаше няколко лъча към земята като разперени пръсти. Спирах да снимам.  

Баба от с.Нова Ловча на припек

Син прозорец, кафява портичка и жълта пейка. Какво тук значи някаква си симетрия.

Първо срещам една възрастна жена седнала на ръчно скована пейчица пред своята къща и стъпила с боси крака върху галошите си. На припек. Заприказвам я и разбирам, че в момента в  селото живеят къмто шейсетина души. Не говорим много – някак не ми дава сърце да смущавам спокойствието и хармонията на тази светла душица. Отправям се към по-старата черква – „Св.пророк Илия“. После се връщам. Блуждая като котка. Снимам. Имам чувството, че съм попаднал в българско село някъде от 50-60-те години. Стари къщи. Едната от къщите е само с един прозорец в синьо, кафява портичка и жълта пейка пред нея. Чудна. Тук явно такава е традицията – да се рисуват в ярки цветове рамките на прозорци, порти и всичко дървено. По главната улица има повече некролози, налепени по къщите, отколкото хора. Пия една напитка в хоремага и съзерцавам, кой минава-заминава. Двама-трима души. Една жена с куче подтичващо край нея. Моторист с мотор стара марка… Баба с бастунче и синя торбичка под мишка. Приближавам се към розова сграда, на която пише „Училище Кирил и Методий“. Добре че е надписът, че иначе ще си помисля, че това е музей на старата селскостопанска техника – дворът е пълен с железарии за селскостопанска обработка и дори има комбайн „Нива“. Оранжев. Сякаш последния директор на училището е дошъл на работа с комбайна и го е забравил тук. От мегдана поемам по черен път, който води право към „Хасанов (Асанов) връх“. Виждам го да се извисява в далечината. Той е най-високия в българската част на планината – цели 1218 м. Блазни ме да тръгна нататък и да го изкача, но нямам време – сенките вече са дълги и след час-час и половина може би, слънцето ще залезе.  А според описание в интернет, до върха си има едни два часа, даже два и половина в едната посока, със сериозна денивелация от около 500 и повече метра. Въздъхвам и си казвам: „ще го изкача ама друг път“. От един чичко, когото срещнах преди селото, научих че там, на високото, били убили някой си Хасан – явно е бил виден харамия, та кръстили върха на него.

Докато си пия разхладителната напитка на мегдана на селото.

Сякаш последният директор на училището е дошъл на работа с комбайна си и го е зарязал тук.

Стара къща с лозница, която никой няма да обере

Още една къща в розово – не знам каква е, но изглежда видна. И обрасла и тя с хмел. Откъде никне този хмел и дали правят нещо от него – не успях да разбера.

Отвъд нивата се вижда Хасанов връх, най-високия в нашата част на планината - 1218 м.

Още едно стълбище прегърнато от хмел

Поглед от Стъргач към Славянка, по залез

Обратният път поемам с леко разочарование. Не ми се тръгва. Иска ми се още малко да си побъбря с някого, да ми разкаже нещо. И от планината не ми се тръгва. Карам бавно и се оглеждам – къде да се шмугна, да поскитам още малко. Избирам си едно отчетливо връхче – виждам по него да се вие прашен жълтеникав път. Катеря, катеря го, точно за да мога да снимам залеза над Славянка. Иначе върхът е почти гол – само най-отгоре има малко дървета. А Хасанов връх е съвсем близо. После търся това връхче на картите в нета – не е посочено никакво име – толкова е диво, че даже си няма име, милото. А под мен се виждат две езерца, край които е разположено едно еко-селище с глинени къщички и приказна гора, но за него - друг път.

Хасанов връх

Безименното връхче, в средата, леко вляво, което изкачих