"Развалените" къщи

 

Не съм от оплаквачите на българското село. Не съм. Вярно е, че традицията е стара - още от края на 19 в. и началото на 20-ти век, голяма част от българските писатели оплакват умиращото село и тази традиция се запазва и до ден днешен. И то все не умира. За да има какво да оплакват писателите, естествено. Тези, кахърните, които нямат какво друго да оплакват. То чумее, более, чуди се с какво да се захване, изселва се, но - айде, де - живее. Жилава работа. Загиват само малките махали и села, когато жителите им са решили да си заминат и да го изоставят – по една или друга причина.

Но старите, „развалени“ къщи (както ги беше нарекла една жена от село Орлица) са нещо друго. Те ме привличат, като помръкнали вселени, като сфинксове от една потайна култура. Те са „живи мъртъвци“ – с въображението което разпалват, с шепота, с който ми нашепват своята мъничка история. С животните, които пасат край каменните зидове. 

 

Снимките говорят и отвъд историята, отвъд миналия живот, преди да дойде „счупването“.

"Развалените" къщи на Родопите...Без прозорци, без хора, но пълни с небе и облаци. 

(Снимките са от махала "Коза" или "Кара чаклар", край "Вкаменената гора", Момчилградско)