Иво Георгиев: Когато момчето отива при "Момчето"

Хиляда и един нюанса на зеленото

"Олан кая" - първи поглед

Априлското зелено вече е преляло в майско зелено. Нюансите на зеленото из родопските гори и ливади са хиляда и един, и само тези, които живеят с планината, само те са посветени да ги различават и да ги съзерцават тихо.

Цъфнал ясен ясен

Групата ни се събира в село Женда. Знае се, че това е района с най-необятните гледки и простори. Пейзажите тук нямат нищо общо с останалата част на Родопите. Погледът ти се рее из хълмовете без да те слуша и виждаш само зелено, заоблено и пак зелено, с гънки, сенки и полусенки, от които те изпълва някаква вселенска радост. Поне от трийсет години обикалям ливадите и хълмовете около Женда и все не мога да серадвам на гледките, които ме връхлитат тук.
Потегляме към една скала с величествена осанка - "Олан кая". Компанията е пъстра и яка - все весели и сърцати хора, стройни и смели, изпълзели от капана на големия град и от разните му ограничения и умопомрачения. Крачим, дърдорим, шегуваме се. Минаваме през територия на ловното стопанство "Женда", бъркаме пътя, лутаме се, пак го намираме. То затова е път - един ще го намери, друг ще го изгуби - важното е не да се стигне някъде, а да се върви. Жива душа не срещаме. Като изключим няколкото огромни костенурки и едно грациозно черно змийче навръщане.

"Момчето"

Най-после съзираме исполина. "Олан кая". Така я знаят местните, което значи скалата "Момчето". От стари времена върви поговорката - ако "Момчето" не отива при момчето, то момчето ще иде при "Момчето". Всъщност в Мрежата могат да се намерят най-различни погрешни преводи и имена на тази скала, включително "Раждащата се скала", което си е цяла загадка. А също и че скалата била висока 40 метра или колкото 10 и дори 12-етажна сграда. Тя е наистина като великан - поне колкото 5-6-етажен блок и когато застанеш под нея се чувстваш като Малечко-Палечко. Снимаме, разбира се, сменят се обективи, размахват се телефони, обхождаме скалата отсам-оттам. Търсим различните лица на "Момчето". Искаме да си поговорим с него, да го успокоим, да му покажем, че го уважаваме и му се възхищаваме. А скалата наистина е като Татко Барба - само да мръднеш леко встрани и вече изглежда другояче - профилът е съвсем различен, излъчването е друго.
После се разделяме. Аз, Стефан и Ваня тръгваме обратно, а останалата част от групата остават в подножието на исполина да дегустират 7-годишната "Плиска" на Васко и да ги плиска "исполински" въздух. Преди да си кажем "чао" с "Момчето" - Олан кая, ме чака още една изненада. Оказва се, че Ваня е носела в раницата си, чак дотук, по един екземпляр от "Уроборос" и от "Исус ми прати sms". Мила изненада. Сядаме на последни глътки оланкайски гледки и аз пиша посвещения. Личи си че и скалата е изненадана - може би за пръв път някой носи книга и дава автограф под носа ù. А Стефан ни снима.

И скалата е изненадана - личи си и от снимката. Може би за пръв път някой дава автограф под носа ù.
Сн.Стефан Недялков

Връщаме се по същия път. Минаваме край малко находище на зеолити и Ваня си взема няколко камъчета.
После си почиваме край две чешми, довършваме 7-годишната "Плиска" на Васко, а накрая обикаляме поднебесните скали край Небеска. Зелените пейзажи са вече с други нюанси заради слънцето, което също обикаля и не го свърта на едно място.

Поднебесните скали край махала "Небеска"

На другия ден разказвам на моя колега Мустафата, който е от Женда, че съм бил по неговия край, чак до "Олан кая". Той се възторгва, браво вика, и ми разказва как като младеж той даже се е катерил отгоре на скалата. Аз зяпвам и си мисля, че ме будалка. Това да не ти е някоя катерушка. "Бяха казали, че имало злато горе на върха и ние се организирахме една група младежи от селото и четири дни стояхме в района да се подготвяме. Прехвърлихме рибарска корда с тежест, през самия връх на скалата, с прашка. После с нея изтеглихме въже и така с помощта на въжето аз се качих горе. Имахме и макара. Единият от нашите беше голям мозък - той ги мислеше такива. Само аз се изкатерих, другите стояха долу." Аз зяпам и се пуля насреща му. "Знаеш ли какво имаше горе? Имаше дупки пълни с вода. Никакво злато нямаше, но имаше много костилки от череши." Е, тук вече му повярвах. Като каза тези костилки от череши - това не можеш да го измислиш - само можеш да си го преживял. И аз го преживях заедно с него, цялото това катерене. И сега ви го споделям.