Сент Емилион - винарната на света

Сент-Емилион

Признавам си, Франция ми едно от любимите направления за пътешествие. Колкото и да я обикалям още от 1990 г насам все ми се струва непозната. 

Този път пътуването ми не беше свързано с готически катедрали и старинни замъци, а имаше малко по-друг вкус, защото беше отдадено на вино и... Не-не, не жени, моля ви, а на лозя. На вино и лозя – лозя и вино. Краката ми, или по-точно френският уж „влак-стрела” ме отведе до Бордо. Казвам „уж”, защото след две непредвидени спирания за по 15-20 мин по трасето, тежевето изобщо не ми се стори стрела, а нещо като малко по-екзотичен брат`чед на нашия „пуф-паф” от Пловдив за Момчилград. За Бордо няма да седна да ви разказвам, нито за тесните му, макар и старинни улички, нито за ремонтите и разкопаванията в самия център, нито за съвсем черните (пак старинни) сгради, за които общината дава луди пари за почистване от чернилката. Не знам защо, но като казах чернилка, се сетих, че миналия блясък и замогване на града се дължал на търговията с черни роби, които били докарвани от Африка и пренасочвани към Америка, като правели междинна спирка в Бордо. Странно как понякога черното дава блясък, а блясъка понякога изглежда много много черен и мръсен. Но това е история. А само на 35-40 км от Бордо на път за Бержерак (помните ли го Сирано от Бержерак - оня юнак с големия нос) се намира градчето Сент Емилион. А! Е, те за него ми се отвори глътка... А-а-а, пардон – исках да кажа дума. Макар че думата и глътката вървят tres bien ensemble, когато сте в този район на Франция. Защото първото нещо, за което се сеща всеки ценител на доброто червено вино по света, щом чуе за Сент Емилион, това е именно руйната червена магическа течност, позната още от хилядолетия на човека, а още преди това – на боговете.

С нашия домакин - национален експерт по болестите по лозата

Градчето е малко, с не повече от 2-3000 жители, разположено на нисък хълм и обградено отвсякъде с лозя. Погледнато от главния път – най-обикновено френско градче с щръкнала камбанария на църквата (висока, ако някой го интересува, цели 133 м). Накъдето и да погледнете наоколо ще видите само лозя, лозя и пак лозя. Можете да търсите колкото си искате ниви с тютюн, зеле или коноп (те сега май му викат канабис, щото звучи по-страшно), но няма да намерите. Всички останали култури са еднакво чужди на хората от този край. Лозята тук са господарите от векове. Още от времето, когато галите са се трепали с римляните по тези земи, лозята са давали енергия и вдъхновение на този, който е побеждавал, а на победения - утеха. Всъщност, точно римляните са научили галските племена да правят вино. Тежка и упорита работа, строги правила за защита на продукта от този труд и задружност между производителите, това е довело до днешното замогване на района и до световното му реноме.

По тесните улички, Сент Емилион се обхожда бързо от край до край. В центъра му има много исторически сгради, датиращи от различни епохи – висока кула която е част от крепост, няколко църкви, едната от които наречена „монолитната” се състои от истински лабиринт от прокопани в скалите галерии. През VІІІ век един монах на име Емилион, който обикалял да покръства населението, идва на това място за да заживее като отшелник. Преди да умре през 767 год. той извършва няколко чудеса, и по-късно е обявен за светец. Каква е била ролята на виното в тези чудеса, историята не казва нищо, но ние можем да се досетим. Както можем да се досетим и за самите чудеса – те са проглеждане на слепи, прохождане на куци, превръщане на пияници в трезвеници... Това последното е шега, разбира се...

Пейзажите около Сент-Емилион с лозята са Световно културно наследство според списъка на ЮНЕСКО

Но понеже с историята шега не бива, нека се върнем на днешното състояние нещата в Сент Емилион. Градчето е туристически и най-вече винарски център. В него виното, имотите и наемите са много скъпи. Затова можете да видите в централната част, триетажни сгради, на които горните два етажа са със спуснати кепенци, т.е. необитаеми, а само долния етаж е магазин, ресторант или бистро. Впрочем в един такъв ресторант ще се пъхнем заедно с моите спътници – един французин и един здрав българин от долината на Тунджа. Там ще опитаме един от специалитетите на района „патешко магре”, придружено с чаша хубаво червено вино (която струва 6 евро, ама айде сега да не издребняваме). Световноизвестните вина от този район са купажни, както повечето хубави червени вина. Те се състоят основно от мерло – до 60 %, каберне фран – до 35%, и каберне совиньон – 5 до 15 %. От кулата на „кралския замък”, която някога, казват е била кметство, а преди това може би наистина е била част от замък, на всички страни се откриват гледки към зелените добре сресани редици на лозята. Точно тези пейзажи, около Сент Емилион, са включени в списъка на Юнеско като световно наследство през 1999 г. Там са и лозарските пейзажи на областта Токай в Унгария, а може би един ден в този списък на Юнеско ще влязат и лозята около Мелник, например.

В едно от ресторантчетата на Сент-Емилион. На "патешко магре"-специалитет от патешко филе, с чаша превъзходно вино от района

Сент Емилион учудва туристите и с още един факт от своята история – Журадата. Това е институция създадена още през 1199 от някой-си Жан Безземни (Jean Sans Terre) в специална Харта определяща „свободи и свободни обичаи” на жителите. Естествено е, викам си, щом човека е бил без земя, да се отдаде на обществена и политическа дейност. Ролята на този своеобразен съд или жури, е била да защитава търговските и социални интереси на винопроизводителитте и да отсъжда кое вино е най-добро. Строги правила са определяли производството и търговията с вино. От 1948 г тази институция е възстановена по-скоро като туристическа атракция. Два пъти в годината напролет и наесен по улиците на Сент Емилион се провеждат шествия, в които могат да се видят хора облечени в дълги червени тоги, припомнящи всемогъществото на някогашната страшна и всесилна Журада. Тези шествия са придружени с много веселие и с тонове прекрасно вино, а гостите, ако не се напият, отнасят незабравими спомени и много снимки.

Из Сент-Емилион

Тук лозарите не отглеждат големи площи лозя. Средно един фермер отглежда 8-10 дка, но най-важното за тях е качеството. Затова през пролетта и лятото лозарите са почти денонощно в лозята и бдят над всеки грозд като над бебе.

Преди да си тръгнем обратно, влизаме в специализиран магазин за вино. Там, освен цените, научаваме и малка част от „жаргона” на добрите дегустатори. Цветът на червеното вино може да се определи като наситено червен, рубинен, черешов, цвят на нар. Мириса ( викат му „букет”) се свързва с растения – малинов, прасковен, на роза, на касис и т.н. Вкусът пък, може да е силен или лек (според алкохолния градус), млад, зелен, хармоничен, сладък, горчив и какъвто се сетите още. Е, бас държа, че не може да бъде философски, например, макар че кой знае...Речникът на добрия познавач на вино може да бъде наистина учудващо богат. Казват ни, че французите са най-големите пиячи на вино в света – може и така да е – не сме им броили чашите, нито сме броили нашите по време на пътуването ни. При последната ми чаша, макар че съм “на Запад”, кой знае защо, аз се сетих за Изтока и за един негов велик поет и философ – Омар Хаям. Всъщност знам защо – защото той е оставил едни от най-добрите стихове за виното и то още през 11 век. А когато пиеш божествено вино, не може да не нахлуе в тебе поезията. Което рядко се случва с водката. Във всеки случай се уверихме в съществуването на „водкораздел” между Севера и Юга – the vodka line - мислената линия разделяща северните народи, предпочитащи водката, от южните предпочитащи виното. Балканите май са изключение, защото тук при нас се пие всичко.

В една от винарските изби в района на Бордо

Ядохме, пихме, по брадите ни капа,  цъкахме с език от чудене и възхищение, но винената магия не ни пуска и не ни пуска. Тръгваме си от Сент Емилион с по три бутилки червено вино в чантите. А какъв им е букета, вкуса и цвета им ще ви кажа, след като ги отворя…

(пътеписът е от моето пътуване до Бордо и Сент-Емилион през лятото на 2005 г.)