Съм.Не.Ние

Да бе, да - всеки писател познава глистите на съмнението. И всеки човек на изкуството изобщо. Дали това, което си написал, нарисувал, композирал, аджеба, е световен шедьовър или е баси скучните драсканици. Дали трябва да го публикуваш, да го захвърлиш в личния си архив, или да го унищожиш завинаги. Много писатели правят последното. „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“… „Кайросът“ е като музата - нещо много хлъзгаво и измамно. Усетът за точна мярка, за точен момент, кога да сложиш край на една творба и дали изобщо да я довършваш, та този усет все още не се продава в аптеките. В нощта на 11 срещу 12 февруари 1852 г., след дълъг период на съмнения и раздиращи мисли за смисъла на писането и живота, Николай Яновски, по-известен като Гогол, хвърля в горящата камина ръкописа на втория том на „Мъртви души“. Сюжета на романа му е подсказан от Пушкин, както и идеята за „Ревизор“. Но след успеха на първия том, идват десет години на лутания и неудовлетворения, за да се стигне до акта на унищожението. Всъщност той веднъж вече е горил един по-ранен вариант – но сега вече окончателно. Той умира десет дни след изгарянето на ръкописа. Десетилетия по-късно Булгаков ще „пренапише“ този примитивен акт на изгаряне на ръкописа от Гогол, в „Майстора и Маргарита“. Но при Булгаков – този велик ироник, точно повелителят на Мрака - Воланд, се намесва за да спаси нещо Светло – да спаси изгорелите ръкописи на Майстора. Оттам ще се роди и легендарната фраза „ръкописите на горят“. Балзак има гениален разказ „Неизвестния шедьовър“, отпечатан през 1831 г. Да, в него се говори за художници (младите години на Никола Пусен), но и тук кайроса е основен мотив. Съмнението и унищожението. А – тъкмо се сетих пак да гледам чудесния филм по този разказ „Красивата драка“, с Мишел Пиколи, в ролята на прочутият художник Френхофер и с чаровната и разголена Емануел Беар, в ролята на красивия модел. А когато една жена е красива и разголена – там поне не може да има съмнения. (Картината е La Liseuse на Jean-Jacque Henner, 1890)