Мама

         Вечерта, на 12-ти май 2012 г, след като изпратихме мама в последния ú път, Коко - тогава на седем, докато рисуваше нещо с цветни моливи, каза че баба му много щяла да му липсва и добави: "Дано мама да я роди пак в нашето семейство". После по детски незлобливо ме попита аз на колко години съм, майка му на колко е, и ни разпредели набързо кой кога ще умре.
                     Днес, 13-ти юни, мама щеше да навърши 87 г.
        Докато се роди отново в нашето семейство - нека почива в мир!

За Гришата...от "последната България"

          Винаги съм си мислил, че не е важно колко лета си посрещал на този свят, а по-скоро с колко емоции и страсти са били изживяни те. Това си помислих отново когато разбрах, че големият български поет, бард и мой приятел Гриша Трифонов е въздъхнал може би (за последно) и си е отишъл. Мнозина може би ще се сетят от последните редове, за песента „Лятото”, чийто автор на музиката беше Гришата, по стихотворението на Иван Вълев. Помня как си пусках десетки пъти плочата с тази песен като в транс. В първия запис, направен в края на 80-те години Гришата дърпаше струните по своя си уникален начин – сякаш иска да ги скъса, но песента ме хващаше за гърлото и не искаше да ме пусне. Така е всеки път, когато ни напусне приятел или близък – започват да валят спомени и самота от небето. Спомних си онези години – много поред, когато всяка есен Харманли се огласяше от песните, смеха, стиховете и караниците на бардовете, дошли от всички кътчета на страната, на традиционните срещи „Поетични струни”, чийто организатор бяха пак Гришата и жена му Мария. Но преди всичко Гриша беше Поет. Човек с изключителен поетичен поглед към нашия не особено поетичен окръжаващ ни свят. Поет с трайна и самобитна диря в съвременната българска поезия. И сякаш беше вчера, когато стояхме двамата в неговата софийска кухничка, на не знам коя ракия вече, и в не знам кой от малките часове на утрото, и той ми рецитирише най-новите си стихотворения, между които „Кърджали” и онова, което започваше с „Това ми е последната България”, а аз го слушах изумен и притихнал, и сякаш все повече изтрезнявах. Не знам дали това му е била последната България, но знам, че „нощта, в която падналият ангел си отива е винаги във края на ноември”. И че в този край на ноември горе вече нетърпеливо го чака Пламен Ставрев за да изпеят заедно „Лятото”, седнали на десния бряг на Лета.

     ДЕСНИЯТ БРЯГ НА МАРИЦА
     Това ми е последната България.
     Последната.
     Не ми остана шепичка народ
     след всичките велики преселения,
     не ми останаха коне -
     последният
     лежи на хребета
     и рие все по-бавно каменния сняг.
     Това ми е 
     последната България.
     Разселвах се.
              Населвах.
                          Поселявах.
     Дошло е времето да се заселя.
     Дошло е мястото да се заселя:
     в студените треви на този бряг,
     на хвърлей поглед 
     от последния си кон,
     от костите му - 
     да ми светят като храм на хребета,
     додето рия с тъпия си меч земята.

     Това ми е 
     последната 
     България.

Моят спомен за Краля Би Би

          Помня я, как няма да я помня онази 1992 г. С много неща ще я помня, но и с „Палео-фестивала” в Нион, Швейцария. Тогава за пръв път гледах и слушах на живо толкова музикални  звезди, че в главата ми в един момент стана пълна каша – кой какъв е, в кой стил е известен и с какви песни. Беше един страхотен празник за душата, който трая четири-пет дни. Години след това изравях едно или друго име, търсех за него по-подробна информация и „осъзнавах”, „осмислях”  какво съм слушал тогава. Същото се повтори за щастие и през 1995 г.
          Та тогава в 1992 г, в Нион, в рамките на фестивала „кацнаха” няколко големи звезди на блуса – Ерик Клептън, Албърт Кинг и Би Би Кинг. Клептън го пропуснах – не можах да го гледам на живо, но Албърт и Би Би ми отвориха очите, че това е „моята” музика. Един от любимите стилове – дотогава просто не съм го осъзнавал, защото през годините на соца блуса не беше много обичан от определящите насоките на музикалния живот у нас. Албърт Кинг почина само 6 месеца по-късно, а Би Би  - вчера – на 89 г. Той гонеше седемдесетте тогава, беше истинска легенда и публиката го посрещна наистина като крал на блуса. 
          Много неща видях за пръв път на този концерт -  че човек на такава достолепна възраст  - та той беше на възрастта на баща ми - може да концертира и тълпите да реват с глас на негови песни. Че и китарата може да си има име – не марка, а име като на член от семейството - тази на Б.Б.Кинг се  казваше Люсил. Той току я потупваше с блеснал поглед  и само казваше: „Люсил - май гитар”, сякаш искаше да каже, че са си двойка отдавна. И аз дрънках на китара още от студентските години, но и през ум не ми беше минавало, че мога да си кръстя китарата примерно Любка или Петя. Би Би Кинг беше впечатляващ – не с клатене на главата и с мятането на буйни коси, не с подскачане на сцената като палячо, макар по своему да беше ексцентричен  – не, той имаше някакво добро излъчване, тежко, голямо и покоряващо. Сам изпълваше сцената с присъствието си – с плътния си, специфичен глас, допълван от специфичния електронен глас на Люсил, с усмивката си. С някаква особена лекота правеше солата си - сякаш дебелите му пръсти сами си намираха струните и прагчетата където трябва да  се озоват. И блусът се лееше омагьосващ. За пръв видях и как един „крал” може да бърка в джоба си между две песни и да хвърля дребни монети на публиката. И публиката – тази ревяща и танцуваща публика ги събираше като безценни трофеи за спомен от своя кумир. Аз не можах да взема от тези монети, но остана в мен завинаги тръпката, „разтапянето” когато слушам тази музика наречена блус. И знам, че когато слушам легендарната "The Thrill Is Gone", тръпката към блуса няма да си отиде. 
          Благодаря ти Би Би!

In Memoriam

         Ваня Константинова - слънчевият човек, писател и приятел се пресели в един по-добър свят. Нека пътят на душата й да е лек и светъл. Ще я помним с финия усет за изкуство и поезия.
         Връзка към емблематичния й разказ Маа Джонг, от сборника с разкази "Благодарим ти, мистър Уан" ( изд. "Арс", 2008 г)