Отстраненият поглед на чужденеца към българите

Книгата „La Bulgarie et son peuple d`après les publications françaises“ („България и нейния народ според френските публикации“) е ценна заради онзи отстранен поглед на чужденеца към нас българите – такива каквито са ни видели през 18-ти, 19-ти и 20-ти век. Само 256 страници, но зад тези страници лежи огромен труд. Години наред изследователска работа в библиотеки с богат фонд като тези в Берлин, Брюксел, Мюнхен, Виена, Женева, Лондон, Марсилия, Дрезден, Париж. Академик Никола Михов преглежда десетки хиляди чуждестранни публикации, в които се говори за България и българите. По-късно на този жанр ще се даде името „ретроспективна екстериорика“ или по-кратко - „Булгарика“.

Години след излизането на книгата ще научим, че „Адът, това са другите“, но тези други са и едно своеобразно огледало за нас, защото знае се – за какъв се мисли един народ (то е ясно - винаги най-велик и героичен) е важно, но не по-малко важно е като какви ни виждат чужденците. Погледът на чужденците е поглед и към самите нас – да се отърсим, да се огледаме, да се сравним. Да се съгласим или ядосаме на другите.

Книгата е издадена в Лозана през 1918 г. Много от цитираните в нея трудове и публикации днес ги има дигитализирани и през последните години съм си ги свалял и чел на компютъра,. Но има и по-редки и непознати.

Какъв е погледът на чужденеца? До голяма степен разочароващ. Повърхностен, объркан, често с клишета. Цветан Тодоров също е познавал добре труда на своя съгражданин Никола Михов (и двамата са от Габрово – тази люлка на интелектуалци!) и прави много точни разсъждения, когато говори за това как изглежда България, видяна от чужденците. Той отбелязва, че по принцип „погледът отвън е доста по-далновиден и по-ясен от погледа на местния жител“. Забелязва, че доста от мненията за нас, цитирани в книгата са добронамерени, но от тази добронамереност ние не научаваме почти нищо. Ами как изглеждаме – нецивилизовано население, някои дори направо ни наричат „варвари“, но работливи и гостоприемни. Честни, много набожни и суеверни. „България е слабо развита като цивилизация“ пише Дестрил в 1855 г. Други автори изтъкват фрапиращата (според тях) разлика между средновековните българи – храбри и войнствени, с българите от 19-ти век – кротки земеделци и овчари. Сравнявани сме с гърците и със сърбите, и най-често - не в наша полза. Франц (Франьо) Брадашка пише в 1870 г.: „заобиколени от население, превъзхождащо ги по морални и интелектуални сили, българите са били ограбвани, потискани, мачкани повече от която и да е друга раса в Османската империя“.

Английският политик Дейвид Ъркхарт (Urquhart) говори със симпатия за нас - че няма по-щастливи селяни на земята от българите и че най-бедният има голямо изобилие от всякакви неща: месо, птици, мляко, яйца, ориз, сирене, вино, хляб, хубави дрехи, топло жилище и кон за различни доставки и дейности. Френският литератор Сиприан Робер, споделя, че българката, след гъркинята е най-красива в Европейска Турция, а за хубавите качества на българските жени пишат и много други автори.

Французинът Де Салв (Ernest De Salve), който е директор на Султанския Лицей в Галата-Сарай в Цариград от 1868 до 1872 г., през 1874 г. пише обширна статия за образованието в Турция. Няма как да не се зарадваме когато след като изрежда деца от кои етноси учат в елитното училище, накрая споменава, че най-успешните ученици по интелигентност и добро поведение са българчетата, следвани от арменчетата. На дъното според неговото мнение са турчетата, еврейчетата и децата от католическа вяра. И как да не му вярваме като се сетим, че точно по това време, в този лицей са учили Тодор Каблешков, Константин Величков, Стоян Михайловски...

Пак казвам – представата за българина, описана от множеството френски, белгийски, английски, гръцки дипломати и учени хора е клиширана и много често не ласкателна. Дори факта, че ни описват като кротки и честни, набожни и суеверни, говори по-скоро за това, че сме назад в цивилизационно отношение. От друга страна ние самите най-често имаме за себе си мнение като за героичен и силен духом народ.

Така или иначе книгата е доста интересна за нас. Това е времето когато интересът към Балканите и към народите, които живеят тук е особено засилен и много пътешественици, учени и дипломати предприемат пътувания из тези места. Това е и времето на набиращата сила и власт журналистика в Европа, която сила и власт за формиране на общественото мнение, ние ще усетим непосредствено след Априлското въстание през 1876 г.

Книга, която заслужава да се чете бавно и с разбиране.

За "Деветте пауници" и един стар сборник с приказки

И аз като вас обичам вълшебните приказки. И като малък и като голям все си ги обичам. И като съм се заровил в разни изследвания и умнотии и ето на какво попадам. Значи, през 1889 г. в Лондон, излиза книгата „Шейсет народни приказки“ (Sixty Folk Tales), на Алберт Вратислав. Тя е с народни приказки на славянските народи. В нея са поместени и пет български приказки. Обаче този сборник се оказва подборка и превод на английски от книгата на Карл Яромир Ербен „Сто славянски народни приказки и повести“ излязла още през 1865 г. в Прага. Сред тези пет български приказки е и „Деветте пауници и златната ябълка“, една чудна вълшебна приказка. Като източник на приказката е цитиран Константин Павлов, без да е уточнено дали е била публикувана някъде или е разказана устно от Павлов. Тази приказка сякаш не се среща много-много в сборниците с български приказки. Има я в „Змей. Змеица. Ламя и хала“ на Вихра Баева и колектив.

Няколко години преди Ербен, през 1853 г., известният езиковед и фолклорист Вук Караджич, помогнал да бъде изваден от забравата българският, като отделен език, чрез своя „Додаток“( „Добавка към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особен оглед към българския език“), издава сборник със сръбски приказки. В този сборник е включена и приказката за деветте пауници. През годините след това и до днес, тя има варианти и като босненска, като унгарска, като украинска приказка, а е възможно да има и други варианти, за които не знам. Ще излезе малко като в „Чия е тази песен“, филма на Адела Пеева. Самият Вук Караджич, цитира че въпросната приказка за деветте пауници му е била разказана устно от някой си Груйо Механджич от Сентомаш още в 1829 г. А Сентомаш е градче близо да унгарската граница, населено и с унгарци и със сърби, днес се казва Сърбобран. Трудно е да се определи чий е първообраза назад през вековете на тази приказка. Да не забравяме, че една „Пепеляшка“, например, имала 345 варианта по целия свят – иди че разбери кой е най-старият. Знаем, че има и български вариант – впрочем той е включен в сборника на Ербен и в този на Вратислав. Другите приказки в сборника, освен двете цитирани са: „Дядо Господ“ взета от “Показалецъ“ на Раковски, „Блъгарско гостоприемство“ и „Гадинский язык“.

Абе интересно си е да четеш отколешни приказки, написани на старо възрожденско писмо, с употреба на стари, позабравени слова.

Илюстрация - Petar Meseldžija

Български обеци в книга на пътешественичката Анна Браси от 1880 г.

Лейди Анна Браси e пътешественичка и писателка, известна не само във Великобритания. Със семейната си яхта „Слънчев лъч“ (Sunbeam) тя и семейството ѝ правят няколко знаменателни пътешествия, от които и едно околосветско през 1976-1977 г. Яхтата си е цял ветроходен кораб, с голям екипаж от моряци, готвачи, гувернантки за децата, приятели – общо 43 души. Водели са си и една камара домашни любимци, всред които две кучета, персийска котка, три птички и маймунка.

През 1878 г. семейството предприема пътуване през цялото Средиземно море, до Константинопол. От столицата на Османската империя баронесата взима влак и отскача до Одрин за да го разгледа и ни е оставила 3-4 живописни страници за града. Книгите ѝ се радват на голяма популярност, особено тази за околосветското пътешествие, като претърпяват множество издания и преводи на чужди езици. Книгата за Средиземноморското пътешествие е също много интересна и в нея сред многобройните илюстрации са дадени и модели на обеци на българки, както и детска гривна. Тя неспоменава изрично за тях в текста, но явно е видяла гиздави българи и българки от Одрин или може би пътуващи в самия влак и толкова е била впечатлена от изработката, че ги е отбелязала графично. Да, ей така, някои са си пътували още през 19-ти век по морета и океани с лична яхта, за удоволствие и за опознаване на света, докато други са се бъхтали да си уредят самостоятелна държава от нулата. Самата Лейди Браси умира на 47 г. от малария, по време на последното си яхтено пътуване към Индия и Австралия. „Погребана“ е в океана. Книгите ѝ могат да се намерят в нета.

Великата красота край нас

Покрай една от сцените в изящния и щур филм „Великата красота“ (La Grande bellezza) на Сорентино, се сетих и за един мой позабравен даже и от мен разказ. Във филма, една концептуална (или пърформанс) артистка се съблича гола, и след като ѝ увиват главата с ефирен тюл, спринтира устремно към каменната подпора на стар римски аквадукт и си блъска в нея главата. Пада, въргаля се, става с разкървавена глава, залитайки отива към рехавата публика, излегната отегчено на зелената морава и им извиква: „Не ви обичам“. Следват аплодисменти. По-късно, в интервю, главния герой пита артистката дали чете, а тя му отговаря, че няма нужда, живеела от вибрации. Но не може да обясни какво разбира под вибрации.

В моя разказ „Кръв“, нещата са хем по-брутални, хем по-дълбоко разгърнати и изящни. В него също има пърформанс-артист, който скача от триетажни сгради върху специално бяло платно и рисува по него с кръвта от раните си. Пърформанси, които са му донесли световна слава и разбито тяло. Разказа описва, търсенията и вижданията му за изкуството преди последния му скок, който е решил да направи в родния си родопски градец. Честно казано този разказ го бях пренебрегвал, като откачен, щур и концептуален. Но сега като си го прочетох, странно, но си го харесах. Би станал добър филм по него.

„Великата красота“ започва с цитат на Селин от „Пътешествие до края на нощта“ - Да се пътешества е много полезно, защото задвижва въображението. Останалото е лудост и болка.“. Имменно такова въображаемо, но и лудо пътешествие из живота на Рим ни предлага филма на Сорентино. Филмът е до голяма степен писателски. Главния герой Джеп е писател, автор на бестселър още на младини, но който през следващите четиресет години така и не написва втора книга. Казва че търси „великата красота“, но не може да я открие. Но изследва и „нищото“. В нощния живот на Рим. Споменава как Флобер е имал идея да напише роман за „нищото“, в който не се случва нищо значително. Много „нищо“ има в този филм. И много изкуство. Имаш чувството, че това е лайтмотив и на целия филм, но поднесено по един елегантен, изящен начин, на фона на красиви кътчета от нощен Рим.

А минималистичната музика тече, тече в много от сцените. В началото е „I lie“ на Дейвид Ланг, а после на няколко пъти звучи „My Heart's in the Highlands“ на хипнотичния Арво Перт. По текст на Робърт Бърнс, впрочем. Естонския композитор Арво Перт, както знаем е най-изпълняваният жив композитор в света и музиката му наистина е успокояваща и хипнотична. Като за хора, които се носят по една широка и бавна река и спокойно се наслаждават на великата красота на водата.

Но исках да кажа, че сценарият на филма, който е на Сорентино съвместно с Умберто Контарела е издаден в Италия и Франция като роман. Обикновено се прави обратното – по роман се пише сценарий. Но когато един оригинален сценарий е добър има всички предпоставки и книгата да е добра. Пример – романа „Бялото слънце на пустинята“( изд.“Парадокс“, в превод на Комата). Някой ден може да дочакаме и у нас да се появи романа по филма „Великата красота“, още повече, че романа му „Младост“ по сценария на едноименния филм излезе преди години в „Колибри“.

Рисунките на Кафка

Много писатели, знаем – са рисували чудесно, без да са учили изобразително изкуство – излишно е да давам примери, толкова са много. Рисунките на Кафка определено будят интерес. И възхищение. Те са рисувани в периода 1901 – 1906 година, когато той е студент в Прага, тогава когато прави и първите си опити в писането. Част от тези рисунки са запазени от приятеля му Макс Брод, заедно с много ръкописи, въпреки изричната заръка на Кафка, всичко след смъртта му да бъде изгорено. След дългогодишни съдебни дела, голяма част от архива на Кафка, включително писма и рисунки, са освободени от авторски права, извадени са от банков сейф в Щвейцария, където са съхранявани, и от 2019 г. са във фонда на Националната библиотека на Израел.

Под редакторската работа на швейцарския професор по литература Andreas Kilcher излизат албуми на немски, френски, английски с тези „драсканици“– рисунки, скици, загадъчни драскулки. Те „разказват“, точно в стила на Кафка – ъгловати, с начупени линии, неспокойни, тревожни. Съмняващи се в живота около тях. Кафка перфекционистът, търсещ своя идеал за истина и чистота, Кафка нерешителният, депресивният, подтисканият от властния си баща, плувецът, на когото докторите забраняват да плува. Кафка, за когото откриваме още и още нови неща от биографията. Но откриваме и колко много неща още не знаем. Дано един ден и у нас да бъде преведена тритомната биография на Райнер Щах (Reiner Stach), писана осемнайсет години. Все пак, специалистите казват, че Кафка е един от тримата писатели, оказали най-голямо влияние върху литературата на двадесети век, заедно с Пруст и Джойс. Може и да са прави.

Всички рисунки са от фонда - The Literary Estate of Max Brod, Национална библиотека на Израел, Йерусалим.

Онова "Тогава"

Трудно е да си представиш какво е било „Тогава“. Да се потопиш в минали времена – антични, средновековни, възрожденски или само преди 81 години. Да издухаш прахоляка или пропагандата, предразсъдъците и да възприемеш събитията като съвременник, а не да съдиш от днешна гледна точка, което съдене със сигурност ще е погрешно. И точно за разбирането на онова „Тогава“ много помагат писмените източници. Стига да ги има. И стига някой да ги извади на бял свят и да ти ги мушне под носа. Точно това е ценното(за пореден път) на големия труд на Ивайла Александрова, посветен на „оня разстрел“ и червеите на мненията, съмненията и тълкуванията след него. Книга за размисъл. Книга, която ни доближава, може би, малко повече до истината. Бавно…На малки дози…

Наследници на литературни права

През януари 2020 г. си отидоха двама „пазители“ на литературни храмове. Единият Добрият, другият, хм! - Лошият. Четох много и за двамата, мислих, цъках с език. Тогава не пуснах нищо тук, в говорилнята ФБ. И двамата са прекарали последните си дни във Франция, даже до острова на единия съм бил съвсем близо, когато прекарах онова разкошно лято на остров Олерон, през деветстотин и еди-коя-си. Добрият е Кристофър Толкин – най-малкият син на легендарния автор на „Властелинът на пръстените“. Добър, прилежен, търпелив и отзивчив при работа с издатели, изследователи и журналисти, на него се е паднала отговорността да подреди, разчете и да издаде голяма част от хаотичния архив на баща си набутан в 70 кашона. Благодарение на неговата грижливост и усърдие вижда бял свят сагата „Силмарилион“ например, със своя чуден митичен свят наречен Арда. Но и други неиздавани приживе творби. В негово лице любителите на творчеството на Толкин загубиха един истински грижовен жрец на литературното му наследство. На другия полюс е Стивън Джойс – внук на Джеймс Джойс, авторът на „Одисей“. Той е Лошият. Груб, арогантен, винаги пречка на издатели, литературни историци и учени проучващи творчеството на дядо му, наричан от някои „Кадафи на почитателите на Джойс“. Почти винаги отказвал на молбите за достъп до архивите на великия дъблинчанин, като дори си е позволил да унищожи част от неговата кореспонденция, давал е на съд театри, спирал е проекти за изложби, посветени на дядо му. Все едни такива хулиганщини. Когато през 2012 година изтекоха авторските права на Дж.Джойс, в Twitter се появи радостен възглас от един литературен сайт – „Fuck you Stephen Joyce!“ Какво значи това мило послание, знаем от американските филми, дори и ние, които не шпрехаме чак толкова английския.

И ето – преди няма и два месеца си отиде от този свят още една „пазителка на храм“ на едно от големите божества в света на литературата – Мария Кодама, вдовицата на Хорхе Луи Борхес. Ако трябва да я вместим между двамата по-горе цитирани, тя е по-скоро от типа на Стивън Джойс. По-млада от мъжа си с 38 години, близо четиридесет години тя е бдяла като цербер над литературния архив на великия аржентинец, съдейки наляво и надясно писатели, издатели или изследователи, дръзнали да пишат или издават част от творчеството на мъжа ѝ, без, според нея да спазват точно авторските права. Да се надяваме, че през тези години не си е позволила да унищожи каквото и да било от архива на мъжа си. Отиде си този март на 86 годишна възраст без да имат наследници с Борхес. Първоначално е имала намерението да завещае архива на писателя на два университета – един японски и един американски, но тъй като не е оставила никакво завещание, цялото литературно наследство на Хорхе Борхес остава под въпрос. Първо ще има временен администратор на архивите на писателя, назначен до изясняване на въпросите с претендиращите за наследници. Творчеството на Борхес ще стане публично през 2056 г. Та има и наследници, и наследници, както всичко в живота. Снимки: Джеймс Джойс и внукът му Стивън - сн.Bettmann Archive/Getty Images; Борхес и Мария Кодама - сн. L`Officiel Mexico

Представяне на романа "Дин Ден" в Кърджали

Библиотеката на Елмалъ баба теке

Жената едва ходи. С усилие и бастун. Когато я питам дали може да разгледам джамията и библиотеката на религиозния комплекс, тя с готовност откликва, разбира се, че може. Излъчва благост. И тръгва. Но преди това предлага кафе. Отказвам. Стигаме бавно, на почивки до библиотеката, оказва се, че ключът го няма. Почва да вика към някого в двора. После разбирам, че това е брат ѝ Сунай. Говорят си нещо за ключа, но след известно суетене тръгваме към джамията. Странно е, нали – при алианите-бекташи, няма джамии – при тях текето е единствения молитвен храм. Но в комплекса на Елмалъ баба има и джамия. Тя е съществувала преди десетилетия била е и медресе, и джамия. И сега я възстановиха. Красиво и тихо е вътре. Камък и дърво. И броеници. Много броеници –дори има 5-6 с по хиляда зърна. Така ни каза жената. Качвам се и горе на балкона, който е за жените. Чисто е навсякъде. Дървото и килимите правят всичко да изглежда меко и благо за погледа, както само дървото умее да облагородява погледа.

После хайде пак – към библиотеката. Кютюпхането. Тегли ме натам. Пак суетене, пак търсене на ключа. Високия, върлинест мъж най-накрая пристига отнякъде и отваря. Просторна зала и едната дълга стена, почти цялата е с рафтове с книги. На пръв поглед забелязвам - това са нови издания. Не знам защо очаквах да видя стара, прашасала книжнина. Най-първом виждам няколкото тома на „Темел Британика“, което явно е някакъв кратък вариант на Енциклопедия Британика. Върлинестият мъж вади една дебела Библия и ми я показва: „ето имаме и Библия“. Разбира се, до нея има и различни издания на Свещения Коран. Откроява се и едно издание на Клод-Леви Строс. Пълно е и с издания на Назъм Хикмет, най-различни. „Mudejares & sefarades“ - изследване за изгонването на андалуските мюсюлмани и евреите от Испания през 14 в. на д-р Лютви Шейбан. Минавам нататък – Уйлям Фокнър, Макс Фриш, Итало Калвино, Пол Теру и много турски автори, но освен Сабахатин Али и Назъм Хикмет, другите са ми непознати. Продължавам бавно напред, попивам заглавия и автори.

Пол Рикьор, Роланд Барт, Фуко, Ортега и Гасет и „Доктор Живаго“. Впечатлен съм. Роже Мартин дьо Гар с неговата сага „Семейство Тибо“. На четвъртия рафт идват книги на български – общо взето от всички не по-малко от 800-900 книги (преценка на око), около една пета може би са на български – останалите са на турски. Стайнбек, Доктор Спок, Людмила Филипова, книги на Куентин Тарантино, на Катя Зографова – „Бележити жени за/на България“, на Ю Несбьо, Артуро-Перес Реверте и Стефан Цвайг също са тук. Интересни имена и заглавия. „Как да оцелееш в България“ не е ли интригуващо? Върлинестият мъж стои още пред първия рафт и уж нещо подрежда. А аз гледам и снимам, като преди това съм питал дали мога да снимам.

Снимам други любопитности - „Енциклопедия България“, „Тракийски легенди“, „Българската съкровищница“ на Н.Генов и Румяна Николова, но също „Монтесори за бебето“, която е съвсем до „Уеб дизайн for dummies“, „Ислямът“ на Ед Хюсеин и „Тайните на змейовете“. Не мога да изброя всички, но все пак да отбележа и две издания на Ан Райс, както и „Дон Кихот“. Излизам, но ми се иска да стоя още и още, да разглеждам, да разгръщам книги, да се опитвам да превеждам заглавия от турски, с моите оскъдни познания. Мисля си – все пак това е една ценна библиотека, за тези които говорят турски, а и български. Елмалъ Баба теке е най-големия и важен център на духовността на алианите от бекташийския орден и тази библиотека го доказва. А фондът със сигурност ще расте още и още. На излизане вече, жената с бастуна ми носи кафе в пластмасова чашка и няколко бучки захар. Няма как да откажа втори път. Сядаме и си говорим и ни е едно сладко, сладко… И чак когато се прибирам и разглеждам по-подробно снимките с книги, подскачам и не вярвам на очите си - та там имали и брой от „Мистичните Родопи“! Абе богата библиотека ви казвам…

Спомените са капризен инструмент

„Спомените са капризен инструмент. Човек натрупва в тях всичко: как е живял, какво е чел във вестниците, слушал по телевизията, кого е срещнал в живота. Щастлив ли е бил или нещастен. Свидетелите най-малко от всички са свидетели, те са актьори и творци. Не е възможно плътно да сеприближиш към реалността, между нас и реалността са нашите чувства. Разбирам че работя с версии, всеки има своята версия, а от тях, от тяхното количество и пресечните им точки се ражда образът на времето и хората, живеещи в него.“ Това казва Светлана Алексиевич в речта си произнесена на 13.10.2013 г. във Франкфурт на Майн по време на церемонията за връчване на наградата на Съюза на немските книготърговци. Спомените са основният градивен материал и на "Време секънд хенд". Това е потресаваща книга! Жестока. Раздрусваща нормалните клишета насадени у средния човечец за онези времена – на соца и на прехода след това. И за това, което си мислим че знаем за „червения човек“ – homo sovieticus от бившия СССР. Като я четеш, боли, защото много от нещата разказани за краха на Голямата червена империя, за провала на социалистическото общество, са казани сякаш и за България и за нашия преход, като се вземат предвид мащабите и спецификите, разбира се. Тази книга няма как да е еднозначна, тя буди огорчение, съмнения, въпроси, злоба, дори и яд, че много от истините са били крити и забулени. Четеш и си в психологически потрес, „Време секънд хенд“ не ни кара да съдим, нито да обвиняваме, тя просто ни разказва един интимен, объркан свят от първо лице единствено число. Или по-точно много интимни светове, много преходи, много сривове. Светове, за които, както се казва в предговора, сякаш е било по-добре да не узнаваме. „Никога не си позволявам да съдя и да осъждам. Аз се мъча да разбера.“ – казва самата Алексиевич. И ти се струва, че в този наш секънд хенд свят, всичко може да се случи на всеки. И най вече - човек да загуби ориентир кое е добро и кое зло.

Снимката на С.Алексиевич е от статия в сп."Паралели", бр.30 от юли 1986 г.

"Дневник на обсадата на Одрин" от Пол Кристов

Странно е, много е странно как този „Дневник“ досега не е преведен на български при избуялия през последните трийсетина години патриотизъм и най-вече патриотарство у нас.

Това е ценен и богат на факти документ, писан от човек, който е пряк свидетел на живота в обсадения Одрин от октомври 1912 до март 1913 г. и освен това е някак встрани – той не е нито турчин, нито българин, за да взема страна или да съди кой е прав и кой крив. Както пише издателят в предговора, някои от събитията може и да не са съвсем точно предадени, някои може да са по слухове, но така или иначе, по-голямата част са от първа ръка.

Одрин по това време е все още имперски, космополитен град. В него живеят над 30 народности и етноси - има джамии, синагоги, православни черкви, католически колеж, алианско теке. Повечето Велики сили - Франция, Великобритания, Австрия, Русия - имат консулски представителства в него. Той е и център на българското униатско движение.

Пол Порталие, приел по-късно името Пол Кристов е французин, от католическото общество на успенците, преподавател в гимназията на униатите възкресенци в Одрин. Преди това е бил и в Цариград, в колежа в Пловдив и в семинарията в Караагач. В началото на 20 в. е за една година и в католическата мисия в Сливен. По това време възкресенците в Одрин поддържат цял учебно-просветен комплекс от гимназия, семинария, пансион и занаятчийски работилници, всичко това поместено в няколко сгради с голям двор, основната от които е солидна, триетажна сграда. По време на обсадата тези сгради оцеляват и една част е превърната в лазарет за турските войници и офицери, но нерядко дават убежище и на християни от всякакви националности, както и на дипломати.

В своя дневник, Кристов описва ежедневието така както го вижда и чува. Той се стреми да впише всички участници в събитията през тези месеци, като не спестява нито трагичните и мрачни случки, нито куриозните или баналните такива. Дава данни за цените на някои храни (най-скъпи са захарта и солта), на стоки, за поведението на търговците, военните, дипломатите и всички прослойки на населението. За многобройните случаи на дезертиране на турски войници в лагера на българите. Отделно от това, едно от доходните занимания – особено на турските чауши и някои офицери е била каналджийството – срещу солидна сума жълтици да организират бягството от града на всеки, който не издържал повече на кошмара в обсадения град. Сред многото случки, с които изобилства описанието, ето една, случила се на един от предните отбранителни постове, в квартал „Каик“. През една мъглива, ноемврийска нощ в турския полк разположен на отбранителната позиция, чуват тръба, свиреща турски сигнал. Предните часовои, подвикват на приближилите, какви са и откъде идват и отсреща им отговарят, че са братя по вяра и идват от Арабия за да помогнат на обсадените в Одрин срещу българите. Командващия, по всяка вероятност пиян, наредил да не се стреля и да ги пропуснат. Няколко калени войници, живели в България, се опитали да го вразумят, че тръбата, която се чула не звучала съвсем като турските тръби, но офицерът ги накарал да млъкнат и повторил заповедта. Идващите отвън, които се оказали български боен отряд били допуснати и когато стигнали на 40 крачки открили огън. Резултатът бил смъртоносен – от 2000 турски войници оцелели около петдесетина.

Освен богатият фактологичен материал, книгата е илюстрирана и с десетина снимки, а в притурка накрая е дадено и съдържанието на редица документи, най-вече прокламации на коменданта на укрепения град Шукри паша, но също така и разпръскваните от българските аероплани прокламации към населението и войниците в Одрин.

Интересно е да се отбележи и факта, че дневникът на Пол Кристов е преведен отскоро на турски, въпреки че на много места авторът критикува османската леност (философията „яваш“), хаотичността и това че бакшиша е в кръвта на турските чиновници и офицери. Изданието е на турския книжен пазар от 2017 г.(в момента може да се купи на цена 35 т.лири - около 7,30 лв, според курса на лирата, а в "Амазон" се продава за 18 долара). А ние можем само да се надяваме един ден този ценен исторически документ, свързан и с българската история да се появи и на български.

Паднете на четири крака и скачайте...

За пръв път чух за Ахмет Алтан от Филип Хорозов. Беше ми дал една картонена папка с негови есета, преведени от самия Хорозов и натракани на пишеща машинка – някога нали имаше и такова чудо на техниката. Беше ми ги дал ей така - за приятелски поглед и за бележки по превода, ако имам. От него разбрах, тогава, че Алтан бил един от най-известните писатели и есеисти в южната ни приятелска страна, а книгите му се продавали в милионни тиражи. Повечето от есетата бяха негови размисли върху книги на известни световни писатели. Едното от есетата беше „Петият сезон“, за Док и Сузи от „Благодатния четвъртък“ – онази велика щуротия на Стайнбек. Алтан припомняше как морския биолог Док се влюбва във вятърничавата проститутка Сузи. Тя била с големи гърди и тесен ханш, което било точно обратното за една идеална проститутка – според познавачите от Монтерей, в този занаят се предпочитали малките гърди и заобления ханш. Сузи вече се е изнесла от публичния дом „Мечешко знаме“ и живее в парен котел, когато Док отива да я посети. Сцената е просто шедьовър – помним я от романа - той е изтипосан с костюм, носи цветя и кутия бонбони, коленичи на четири крака за да може да се пъхне през тесния кръгъл отвор на парния котел. „Док падна на четири крака, метна кутията с бонбоните през вратичката и се запровира. Човек, който може да извърши такова нещо с достойнство — помисли си той самодоволно, — няма защо от нищо да се страхува.“ Това е есенцията за Алтан. За него любовта е „петият сезон“. А човек може да запази достойнство дори в най-невероятни ситуации. „Ако има къде да влезете – не се двоумете – паднете на четири крака и скачайте в котела.“ – завършва есето. Ахмет Алтан излезе от високотехнологичния затвор „Силиври“ преди няма и месец. Беше в зандана по обвинения за участие в неуспешния опит за преврат през 2016 г. Сигурен съм, че „там“ се е сещал за това свое есе и е запазил достойнство дори и на „четири крака“. А Хорозов така и не можа да намери издател за преводите си на есетата на Алтан. Дано някога да бъдат преведени на български.

За една книга на Жюл дьо Лапрад

 

„Хайдут Янчо“ е кратка повест от не особено известния писател Жул дьо Лапрад. Тя е включена в книгата „Във Франция и в Турция“, заедно с още две повести и издадена през 1863 г. в Париж. Повестта за българския хайдутин е изключително живо и драматично написана, в стил, който не отстъпва на един Дюма например. Историята се развива през 1854 г. (по време на Кримската война), когато двама висши френски офицери, заедно с адютанти и с техния преводач – разказвачът на събитията, трябва да обходят и разузнаят терена от Русчук до Силистра. Стигнали в село Сребърна те попадат в къщата, а по-късно се срещат и лице в лице със самия легендарен Янчо. Историята му, разказана от първо лице е историята на мнозина българи от онези времена – тръгнал от лична трагедия, тихият и мирен дотогава млад чорбаджия, вижда живота му да се преобръща с главата надолу за една нощ. Започва да живее заради отмъщението. Въоръжен от глава до пети с най-модерни за времето си оръжия, неуловим, всяващ страх вълк-единак. Познат сюжет, близък до този в „Козият рог“ и в други песни и свидетелства от онова време, но описан живо, с някои стари български думи, вмъкнати в текста, и с явна симпатия на французите към местното българско население, макар във войната да са на страната на Османската империя.

Дали повестта е почти документален разказ на очевидец, или чиста проба литература, това може само да се предполага.

Повестта е превеждана два пъти на български – още през самата 1863 г. в Браила от Иван Мънзов – вероятно от румънски – този превод е бил доста популярен сред българските комити от онова време, и по-късно през 1897 г., от тайнствения д-р С. Няма сведения за други преводи, но интересното е, че в оригинално издание на „Hachette“ от 1863 г., на френски, сборника се предлага в „Книжен пазар“, на цена като за ценители - 480 лв.

Упражнения по стил-1848

          "Стилът е начин на изразяване на мислите чрез думи." Това пише в своите "Елементарни упражнения по стил-част първа" Пол-Еманюел Кюрел през 1848 г. После пояснява, че основните качества на стила са чистота, яснота, точност, естественост, елегантност, благородство и хармоничност.

          Книгата е интересна и забавна дори. С обяснения на основните термини, с упражнения за развиване на литературното мислене. Но по-интересното е друго, че тръгнем ли да правим съпоставки - няма как да отминем, че по това време, не за упражнения по стил, а изобщо не можем да говорим за литература на български по нашите красиви ширини. Ботев е на няколко месеца, Патриархът не е роден и дори "Горски пътник" не е написан. През 1848 г.

          И всичкото това изоставане още ни убива като камъче в обувката...

В Смолянският ми скрипториум

          Краят на света не дойде на 30 август, но пък при мен, в смолянския ми скрипториум, настъпи един друг край - сложих точката на най-бързо написаният мой роман. За има няма шест месеца, написах романа, с който най-много съм се забавлявал и ми е доставял най-голямо удоволствие по време на писането. Ура!

Още за етническите взаимодействия в Беломорска Тракия-1913-1924 г.

          Книгата на проф. д.и.н. Камен Гаренов е нестандартна. Трудът се води "пастирско изследване" върху два неизвестни ръкописа на преки свидетели на етническите взаимодействия в Беломорска Тракия в периода 1913 - 1924 г.  Ръкописите са всъщност спомени на Михал Стоев Илиев и на Костадин Георгиев Гунчев. Професорът, който е и свещеник в енорийския храм "Св.Георги" в Кърджали, не се ограничава само до даване на публичност на двата ръкописа, но прави и ерудирано тълкуване, допълване и анализ на онези бурни събития и аспекти от тогавашните взаимоотношения на пъстрото в  етническо и религиозно отношение население в земите на Беломорска Тракия и Източните Родопи.  Някои от неговите наблюдения са почерпени и от личните му теренни проучвания и събрана информация от селищата със смесено население в Източните Родопи. Книгата е интересна както от историческа гледна точка, така и от етнографска, културна и човешка.

          В този труд се подчертава и че районите със смесено население са "една територия със специфична социална особеност, където цикълът на съвместното съществуване се движи по неписани закони, чрез които всеки пази своята идентичност, но и зачита достойнството на другия".

          Тук публикувам откъс от тази книга, а именно спомените на Михал Стоев, роден през 1905 г. в с. Исуик (Юсуюк) и починал през 1982 г. в с. Горно Войводино и на Костадин Гунчев  - роден в с.Момчиловци, Смолянско през 1881 г. и починал в Кърджали през 1976 г. Спомените са автентичен документ - поглед към едни драматични събития, но от гледната точка на "малкия" човек, и точно затова, по - различни, но и по-сочни и емоционални от официалната историография за събитията от това време.

          Цялата книга може да бъде намерена в Регионалните библиотеки на големите градове.

Две случки с две книги. Случка втора

          Пътеката от Боженци до Трявна е приказна. Тиха и мека, като заешка пътека. Вървял съм я поне десетина пъти досега. Голяма част от нея е в дъбова гора с огромни нападали жълъди. Жълъди като...като...Ми не мога да се сетя като какво са големи тези жълъди. Като малки дирижабълчета направо. Абе тази година жълъдите защо са толкова големи... Чудно. Точно на влизане в с.Веленци, на високото, преди Трявна, има две, а може би и три кирпичени къщи. Като извадени от приказния деветнайсти век. Едната от тях е досами пътя. Интуитивно се втурваме да я разгледаме отблизо и надничаме клюкарски през прозорчето. Пусто любопитство. Всъщност, от предната страна няма стъкло, а е само решетка. Някой от компанията казва: "има някакви книги". Книги ли, наострям уши, като заек на когото са казали - "има моркови"! На една ръка разстояние. Посягам през решетката и измъквам най-горната. С изметнати твърди корици, мръсна и прашасала. Отварям я и виждам чудни картинки, които ми се струват познати от моето детство - от приказките на Шарл Перо. Има и разговори вътре, които те отвеждат директно "в заешката дупка". „Алиса в страната на чудесата”! Издание на „Народна младеж”, от 1969 г. Преводачи - Лазар Голдман и Стефан Гечев, когото познавам като брилянтен преводач на Сеферис и Кавафис.

          Разгръщам нататък страниците и какво да видя - детска ръка с молив е изписала "Само Левски, доло ЦСКА". Охо - нечие детство прозира тук между страниците. Това ако не е находка. Гладя, гладя изметнатата твърда корица и се чудя. Чудя се дали да взема книгата. Или да не я взема. Не е ли всичко случило се дотук една магия, която ме е водила към тази книга с чудеса - пътеката от Боженци, едрите жълъди, кирпичената тайнствена къща, любопитството ни, което ни отведе до точно този прозорец...Поглеждам името на илюстратора - Петър Чуклев. Взимам я - все пак по-добре да е при мен, отколкото тук да прашасва и да се мокри от капризите на времето. Благодаря ти неизвестни запалянко на "Левски"! Впрочем някога и аз държах за "сините".

Две случки с две книги. Случка първа

          В Преображенския манастир няма много хора, но е пълно с черни котки, като в повечето наши обители. В манастирската черква ти искат два лева за да влезеш – знае се от почти две хиляди години - вярата струва пари (така преди две-три години ми бяха поискали пари и за да вляза в Джумая джамия в Пловдив), но това е друга тема.

          Разхождам се из манастирския комплекс и се радвам на "Колелото на живота", на котките, на скалите и на спокойствието надвиснало над това място. Зад черквата забелязвам изоставена сграда на два етажа. Там спокойствието е още по-надвиснало. Приближавам се към това занемарено манастирско крило защото всичко, което е старо и вехто ме привлича неудържимо, и плахо открехвам първата врата на долния етаж. Изскърцва  тихо, но приятелски. Чудна гледка. Вътре са разпилени монашески одежди, епитрахили и освен това е пълно с малки зеленикави книжлета. Много на брой.

"Дневникът на кралския гъделичкар" в "Orange"

Цяла София вече тръпне в предчувствие за гъдел, че ей го двайсет и шести април идва и всичко ще бъде в "Orange". Ще ви чакам приятели!

Пияницата - начин на употреба

          Писателите и те като журналистите предпочитат лошотията и болестите на обществото за да могат да си разгърнат по-засукано замисъла в книгите. Но не всеки писател може да направи от една "лошотия" добра литература. Разтърсваща, всмукваща читателя литература от ранга на „Роман за един пияница” на Хаим Оливер.

          Истински вълшебник-виртуоз ни води през лабиринта, през дълбините на познатото и непознатото на тази необятна загадка – човека. С богата наблюдателност, но без излишен патос, с добродушната и фина благост на вещ разказвач, Оливер нито за миг не оставя читателя да се усъмни, че може да има художествена измислица в повествованието. Чрез съчетаване на „аз” и „той”- формите на водене на историята, постига привидна отдалеченост, дава ни възможност да погледнем под различен ъгъл към събитията и мрачните „тресавища”, в които така неуморно затъва главният герой - Вéселия. Или всъщност главният пияница. Както приближаванията и отдалечаванията на камерата в киното – изкуството, което е главен фон на романа.

          „Сребристите тапети по стените бяха покрити с всевъзможни чудовищни изображения; похотливи жени с лица на брадати сатири; джуджета с половинметрови фалоси; космонавти с опашки на сирени;съвкупляващи се марсиани; някакви горилоподобни същества, вдигащи на лапите си съблазнително разсъблечени дами с лица на София Лорен и в центъра на всичко това – горящата ни студия.”

          Вéселия е трагичен герой, когото няма как да не обикнеш, няма как да не му стискаш палци при многобройните му и искрени опити да се измъкне от „блатото” на едва ли не генетично заложения в него алкохолизъм. Или фатализъм. Хаим Оливер създава илюзията, че също му стиска палци да се оправи -  подлагайки го на лечение, по един, по втори, по трети начин – стандартни или нестандартни (като хипнозата, например), но едновременно с това го води към  предизвестения още в началото, трагичен край. Как да не му се възхитиш на умението, че го може това.

          Главният героя е надарен отвсякъде – нещо като вундеркинд-бохем – млад, обаятелен, снажен, мислещ и отстояващ собственото си мнение, поетичен, добър писател и сценарист, кинорежисьор с нестандартни идеи. Към това можем да добавим и тайнственото му минало на военен пилот.

          Да не забравим да споменем и тромпета – инструментът, който го сродява с онази дива и фриволна музика – джаза, в която всяко изпълнение е неповторимо, с всички онези джазмени, по принцип известни  като импровизиращи собствения си живот, свободомислещи и  разпуснати. И всичко това е в контраст с пропаданията и затъванията, половата немощ, провалите в живота на всички нива, причинени от алкохола в големи дози. В огромни дози.
               Малко е да кажем, че за Вéселия (и неговата компания от "великолепната четворка") обикновеният живот (в трезво състояние) не съществува или ако съществува то е за кратко и само за да го стяга и души. Ротационна симетрия между (трезв)ин и (пи)ян.

          Книгата е забавна, но и тъжна, щура, но и земна, нежна, но и гадна. Като многобройните фази на пиянството – от еуфорията до махмурлука.

          Това е роман, който изисква от читателя.  Изисква внимание, концентрация, култура. За да може  същият този разглезен читател да се наслади истински на богатия друг свят, в който авторът ни предоставя ролята на наблюдатели. Или на хора от близкото обкръжение на Веселия. В книгата освен блестящо разгърнатият главен герой има и други не по-малко пъстри и екстравагантни образи - гениалният художник Бориславо Белини, който после се замонашва, мрачният доктор Мефисто, лекуващ с хипноза,  операторът Астарджиев - да споменем само някои от тях.

          Емоционален, богат на нюанси, многопластов роман. Без триковете на постмодерното писане, в които много от днешните наши писатели често се оплитат, но рядко с успех. И съвременен. Което много често се избягва от същите тези днешни писатели, кой знае защо обърнати повече към миналото. Пълен е с истини за живота, за които може би и ние читателите се досещаме, но не можем да изразим толкова добре като Хаим Оливер:

„…в моята практика научих две безспорни истини: първо – не можеш насила да легнеш с една жена, без тя дълбоко в себе си да не е съгласна с това, и второ – не можеш насила да опиянчиш един човек, без той дълбоко в себе си да не е съгласен с това.”

          Роман, който със сигурност ще намери своята отбрана читателска аудитория.

          Хаим Оливер, "Роман за един пияница", издателство "lexicon", 2017