Лимърици с родопски терлици

Лимърикът е английска поетична форма от пет стиха и задължително в рима по схемата -  аабба. Тази поезия била особено на мода през 19 век сред простолюдието и уличните хайлази. Явно за разтоварване и за забавление, лимърици се изкушавали да пишат и много “сериозни” писатели като Ръдиърд Киплинг, Луис Карол, Айзък Азимов. Отличителни черти на лимърика са сбитият език, хумора и еротиката, преливаща в пикантни нотки. Толкова пикантни, че дори се говори за три вида лимърици – такива, които стават за ушите на изискани дами, такива, които можеш да рецитираш пред енорийския свещеник и третия вид са истинските. И още нещо задължително – петия ред трябва да съдържа неочакван край. Колкото по-неочакван – толкова по-добре. Та ако се спазва всичко това, лимърици се пишат лесно. Всеки може да опита и казано на ухо това е много подходяща форма да поздравиш някого за празници като “Трифон Зарезан, “втори февруари", “щастлив развод” или излизане в пенсия.

Ето как могат да звучат лимъриците, ако им сложим нашенски терлици.

х х х

В петък на Пазара на производители,

се събрала тълпа от зрители –

трима дипломати

дошли за домати,

но им пробутали части за изтребители.

х х х

В долната махала на Горна Чинка

живеела запазена стринка.

Тя често точела баница

за любовника си зад граница.

А вчера я тръшнал ишиас със настинка.

х х х

Млад поп от хасковско село

решил да доближи Бога по-смело –

уж насън Света Ана

му заръчала да засее марихуана -

в сряда има призовка за дело.

х х х

Изискана дама с червен панталон,

изкачила ентусиазирано Перперикон.

Не се знае преди това какво била яла,

но я напънала нужда в “Тронната зала”.

За беда някой я снимал с “Канон”.

х х х

Ерген от село Жълтуша

си тананикал Лепа Брена под душа.

Казал си: “Ех, тази дама,

ако ме чакаше на дивана...

щях да й дам два картофа и круша”!

х х х

Машинист на “Сименс”- мотриса

бързал за среща с актриса,

но преди гара Мост,

объркал някакъв лост -

сега дерето е разкрасено с мотриса.

Другият Париж (L`autre Paris)

Кръв

На покрива на сградата на един родопски град и съвсем близо до ръба, стои самотна, може би малко колеблива фигура и както се вижда отдалеч – странно облечена.

Сградата изглежда хем изпъкнала, хем леко смалена, въпреки че е на четири етажа и е лято. По-точно - на три етажа, но ако броиш таванските – пак са четири.

Максим…

Не, нека да е… Марирус.

Точно така – Марирус е този, който стърчи несъразмерно голям отгоре на покрива, с възбудени вени, характерно грозноват, като герой от абсурдна пиеса. Обаче, понеже по-горе споменахме, че стои малко колебливо, нека го използваме за допълнение на описанието – на покрива на четириетажната сграда, Марирус се открояваше колебливо като грозноват герой от абсурдна пиеса.

Съсредоточава се уж, а според неговите думи, изпуснати в едно импровизирано интервю за “Le point” - сгъстява въздуха край себе си. Гледа с квантов поглед в една точка, някъде в далечината и иска да осъществи връзка с Онова Наоколо И Навсякъде, което никой не знае как точно трябва да се нарича. И затова всеки го нарича както си знае.

Сградата е точно подбрана като разположение, височина и перспектива. Да е представителна, с ведро изражение и с достатъчно свободно пространство наоколо – откъдето по всяка вероятност идва усещането за изпъкналост. Долу, площадката на двора вече е оборудвана с всички необходими неща – специалното бяло платно с кафявия кант е добре опънато, асистентите с четките са там – важни и в нервно очакване, като свити пружинки. Там са линейката, фотографите, изкуствоведите, камерите, зяпачите… Всеки си знае мястото, защото няма право да пропусне.

Е, Марирус, завърна се у дома…

Къде са сега тези, дето те наричаха “Русо Кървавицата”? Сигурно са наблизо ­ безименни, смалени, смахнати от завист. Или ще следят отразяването на дългоочакваното културно събитие по телевизията.

            Градчето плете спокойния си ритъм – движещите се като хлебарки автомобили, тъмните хора по балконите на белите  къщи, нарастващата снага на пушек от нещо запалено в края на ливадата на отсрещния хълм. Градският пейзаж е попълнен с нови офиси на банки, магазини за мобилни телефони и дрехи втора употреба. Зелената елипса на стадиона. Лятото е примамливо тук - въздухът е чист и приятелски се вмъква в дробовете на хората. Дърветата, с различно зелени премяни – по-тъмнозелените на черните борове и по-светлите на габъра и на бука, създават една рядка феерия, омайваща туристите идващи от равнината. Зеленото сякаш убива силното слънце и то не е така ослепително за очите.

            Да-а, всякак са го наричали. На Запад го приемаха като ексцентричен артист и медиите го хвалеха, защото им пълнеше колонките с арт-сензациите. Тук, у дома, естествено, го мислеха за побъркан некадърник. Като “какво толкова”. Макар че вестниците не пропускаха да отразят всяка негова проява в чужбина, така както и на Кристо – другия ексцентрик. И ето, сега се беше върнал. Сякаш беше избягал от картината на местен художник и пак се връщаше за да заеме мястото си в нея след години.

За последния скок?

Статуя в един от тунелите на Лувъра

Паламарки и библии

-          Знаеш ли какво е паламарка – пита ме Тиери. Той е около седемдесетгодишен, слаб, но с живо, одухотворено лице. Обича да се шегува.

-          Пала...пала-марка... – прехвърлям наум френския си речник и след като се уверих, че в него такава дума няма, започвам да търся в българския.

-          Това е старо дървено сечиво, употребявали са го при жътва – не ме оставя Тиери да се сетя сам. Слагало се е на пръста, за да не се порежеш със сърпа. Във Франция също имаме такива, и испанците са ги имали, но само в България, паламарките са с три дупки – да си пъхнеш трите пръста. Нашите са с по един пръст.

      Заговорилият ме благ французин е дошъл на екскурзия в България с жена си, за да посети някой и друг манастир, някой и друг паметник, и да потърси стара, едновремешна паламарка. Оказа се, че е пенсиониран учител по история, който сега колекционира стари, селскостопански сечива. Когато разказва с жар за своята колекция виждах как се оживява целия, как се впуска в най-дребни подробности. Сигурно тези сечива го връщаха в неговата младост, или в него се таеше духът на предците му земеделци – не знам.

       Напоследък – просто така става – ми се случва да общувам с пенсионери – чужденци по разни краища на България. Често се натъквам на хора, които си имат сериозни, макар и понякога странни хобита – с две думи правят живота си интересен дори и на тази възраст. Намират си страст, смисъл ако щете, да се радват на всеки ден, на някоя дреболия дори. Мислех, че това е присъщо по-скоро на децата – да се радват на всяко дребно откритие от окръжаващия ни свят, но се оказва, че в голяма степен и на възрастните с много свободно време – на онези, живеещи в страни, които са имали историческия шанс и волята да са малко по-напреднали в развитието си от нас.

       В Шипченския манастир, който повечето хора още наричат „руската църква”, съм се прехласнал по биенето на камбаните в пет следобед – този най-красив и божествен звън, какъвто няма в никой храм в България. До мен се оказа стария звънар на манастира бай Дечко – полусляп и побелял, който взе да ми разказва, че обучавал едно младо момче за свой заместник и как на младини и него го обучавали в канона на биене на камбаните. За всеки празник и част от деня си имало различна мелодия. А камбаните били отляти в Русия. После, вътре в манастира помагам на белгиеца Жан да си купи българска Библия. Ходатайствам му и да получи посвещение от един от монасите и той се радва като дете. След това Жан ми обяснява как имал над тридесет библии на различни езици – това била голямата му страст. Където пътувал в чужбина си донасял Библия на съответния език. Аз си мислех през това време как може да се напише чудесна пиеса с герои стар, полусляп звънар и колекционер на библии с техните си лични истории и страсти.

       Докато Жан си взимаше благословията от монаха аз се сетих за един нашенец – Бай Ахмед, който разказваше преди време - още преди света да се раздели на "шарлита" и "нешарлита", как у дома си, в единия край на масата държал Свещения Коран, а в другия – Библията, и как месеци наред почитал по малко ту от едната, ту от другата свещена книга и се опитвал да намери разлики, а намирал само прилики. „Не мога, бе, разбираш ли, не мога да открия някакви големи разлики”, казваше и се подсмиваше едва ли не гузно. Той нищо не колекционираше, гледаше животни и си задаваше въпроси – какво е живота, какво е вярата и на какво ни учат свещените писания на едната и на другата вяра.

Живот в трамвая

    

В делник или празник, новичък или раздрънкан, тъжно-весел или непукист, вечер или денем, трамваят отмерва ритъма на столицата. Превозва съдби, настроения, разговори, светлини...

Разказ, който искаше да е друг

            Веднага искам да ви кажа, че отначало този разказ беше съвсем друг, но не му провървя. Бях го публикувал в един интернет сайт, посещаван най-вече от чувствителни жени, с лек уклон към меланхолните есени и  пилешко със зеленчуци и може би затова разказът започваше ето така:

            “Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То, уж градец, градец, ама си бил като един малко по-голям, протегнат край реката селски смок. В него имало къщички с прекопани, терасирани дворчета, из които хаотично стърчал по някой стрък зарзават, и разкаляни, миришещи на отлежало спокойствие улички. По тях, важно и методично, кълвяли пилци чак до късна есен – когато, за да спазят поговорката, хората ги брояли…”

Началото не е лошо, нали? Едно такова идилично и някак предразполагащо. След това, обаче, се разказваше за сина на тази жена, който бил женен в Германия, но изведнъж, взел, че умрял. Германката, вярна на своята северна практичност и последователност, изпратила праха на покойния си съпруг с колет в България. Нищо не подозиращата майка получила кутията с праха в родопския градец, но помислила, че това е кафе (защото и преди била получавала колети с кафе и немски курабийки) и с него взела да черпи комшийките, когато ú идвали на гости. Ето как бяха описани събитията към финала:

“А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали нейните гостенки.”

В този си вид, разказът си беше сносен и той много се обичаше. Но като започнаха да го одумват, че това било чисто плагиатство, че такъв разказ вече съществувал, че автор му бил Станислав Стратиев, други казваха, че не, това бил разказ от Станислав Сивриев, но го били чели много отдавна, а трети настояваха, че са го чели оня ден – книгата им била още в чекмеджето и бил, ама сто процента, от Чудомир. Аз, разбира се, много се притесних и ми идваше да си отгриза я едното ухо, я едното око, но ако можех, разбира се, нямаше да го направя. Утеших се с това, че и Шолохов някога бил обвиняван, че е плагиат и то за цял роман, да не говорим, че Моцарт използвал в сонатата си в а-moll (писана в Париж през 1778 г) цяла партия от една соната на Хюлмандел. На мен историята ми беше разказана от една леля и мислех, че е оригинална, защото не съм се и съмнявал, че една истинска леля може да ме подведе. Вярно - и друг път съм имал подобни “откривателства”. Веднъж сънувах, как конструирам страхотна машина - много проходима, еднокошова, отпред с мощно гребло, отгоре с жълта кабинка, с красиви лостове за управление, хидравлики и т.н. подробности и когато се събудих с почуда установих, че съм “изобретил” багера.

Както и да е, ходих в библиотеката, намерих след много лутане въпросният разказ, който се оказа на Светослав Минков и в който ставаше дума за колет от Америка, но така или иначе, като изключим различията, двата разказа си приличаха. И въобще не ме интересуваше дето Гьоте бил казал, че само един глупав творец може да твърди, че неговото произведение е само негово. Дали от това, или беше съвпадение, но космите в ушите ми взеха да растат по-гъсто и започнах да виждам околния свят с един нюанс по-сиво.

Зачеркнах разказа и той ме зачеркна, и взаимно се забравихме.

След две-три години обаче – чиста случайност - се появи Снежанка. Тогава, онзи разказ, съвсем самичък дойде при мене: “Сега, виж какво, вика, ние със Снежка си направихме нов разказ, макар и със същото начало, като тук-там само намърдахме малко пряка реч, за повече непринуденост. Няма да ни се сърдиш, сега това е демократично, пък и аз нали си имам собствен живот…”

И започна да си се разказва сам, променен до неузнаваемост:

Тестът със страница 99

Ама това напоследък, много тестове се навъдиха, тю-ю-юх. Тест в училище, тест за приемане не знам къде си, тест за изгонване от не знам къде си, тестове за бременност, „Тест” за пране.  Но сега съм се сетил за един друг тест – него го измислил един англичанин. Казвал се Форд Мадокс Форд. То така му е името на човека – не че го повтарям. Бранислав Нушич беше написал: „Англичанинът, казват, седне, преброи космите на човешката глава, публикува резултата като статистически куриоз и ние се възхищаваме от английското търпение.” При нашия случай - това, за което ще ви разкажа сега обаче, става въпрос точно за обратното – за английско нетърпение. Ще разберете защо.

Не ми е работа точно в блога си да умувам нашенецът днес дали чете по-малко или повече. Според мен, това нашенецът или чете повече, или по-малко – за това можем да сме сигурни. Но така или иначе и днес се купуват книги. Тук отварям скоба, че в моя град до скоро нямаше свястна книжарница. Сега май има една-две. Нищо че едно време имаше "Дом на книгата" - огромен и двуетажен, като мастодонт и освен него още шест книжарници. Сега пък, вярно, имаме "Дом за стари хора", но това не е същото. То това е друго и айде сега да не отварям пак скоба, щото нали вече отворих една и ще станат много скоби и после кой ще ги затваря. Та затова ще затворя скобата.

Форд Мадокс Форд ни предлага един от 200-те начина как да си изберем книга за четене (сн. Hulton)

За какво щях да ви разправям. А – да! Вие когато си купувате книги – как ги избирате. Не ми отговаряйте – на това му се вика реторичен въпрос, а пък и нали е блог - вие може това въобще да не го четете, щото напоследък много блогове се навъдиха, та на човек му се разблогва дъската. Аз по-скоро си говоря на себе си в множествено число. Ами има различни начини – или някой ви е наклепал някой автор и вие бързате да си го вземете, или пък някоя напомадена говорителка по тивито ви е казала, че „ах!, купете си ей тази книга защото е много, нали, по-така и изобщо, тоест...абе какво чакате, бе, драги зрители”... Да обаче, вижте сега, аз нали ви споменах за Форд Форд ( не че го повтарям, просто така се е казвал човека). Ей тоя пич в началото на онзи гадния двайсти век, с многото там войни, хирошими, комунизми и други болести, измислил много ексцентричен начин как да се избира нова книга в книжарницата. Значи сега, вика тоя Форд – вземате една книга и без много да я разглеждате, или да се туткате, направо я разобличавате на страница... 99-та. Ето – това е същността - отивате директно там и я прочитате тази страница. Прочитате я без да ви мигне окото, освен ако не намигате на някоя хубава книжарка – тук не ме карайте да отварям пак скоба. И това ви е теста. Ако след това ви се иска неудържимо да отгърнете страницата и да продължите – значи книгата е хубава и може да си я купите. Ако ви отегчи още на третия ред – оставете си я на рафта и не си давайте парите дето и без това ги нямате и вземете друга. Ей това го е казал онзи човек, пък той бил плодовит писател, критик, издател и изобщо голяма работа и хората пó дето са на запад много си го ценят. И често прилагат неговия тест.