сряда, 27 юни 2018 г.

Скалите над Ненково


          Тръгнахме към едни скали. Над село Ненково.


          По пътя срещнахме: нула човека, една костенурка, две пепелянки, седем крави, около 17 тромави пеперуди "цигена" и към 8744 мравки. Или може би бяха 7844 - не съм много сигурен. Куче не можахме да видим, но го чухме как лае отдалече, откъм три самотни къщи, както и магарета не видяхме, но усетихме под краката си... така де онези търкала, дето им се отделят под опашката и намирисват интересно.
          Е, ядохме много череши. Много. От старите сортове - не много едри, с ужасно дълги дръжки, но пък сладки като мед и нямат нужда от пръскане с разни отрови със сложни имена. Просто плодовите мухи, дето правят черешите да червясват, не стигат чак дотук. Далече им е.


          А скалите мамят  като сирени - трудно е да ги отминеш, да им устоиш и да не тръгнеш към тях. Те пеят толкова омайно. Смайват, изумяват. С формите си, със структурата си, с дупките си и с наподобяванията на странни същества. С чудатостта си. Сякаш съм попаднал на зелена сцена, с митични същества играещи чуден, бавен театър. Театър, в който действието се развива с хилядолетия.

събота, 23 юни 2018 г.

Славеите са кучета

          Разказвам му на възпълния хипар за онзи славей дето ме пощуряваше две утрини поред  - бях се озовал в един сбутан курорт с дълго и глупаво име. Някакъв див славей, който направо ме разби – будеше ме с една и съща отчетлива, любовна песен. От шест тона само. Но сластни. Шестосластие.
          „Трябва да запомня тази мелодия” – казах си на втората утрин. „Това е уникален подарък. Изтананиках я няколко пъти в банята на хотела с егати тъпото име. Излязох от банята и вече я бях забравил. После пак си я спомних…”
          И пак я забравих.
          Възпълният хипар, като чу историята,  с равен тон и сякаш в реда на нещата, казва: „О, славеите са…” И ме закова с онази дума. Направо ме ококори. Повторих я няколко пъти – беше съществително и започваше със „с”. А после я забравих. Не знам как, но я забравих. Каква беше тази сила на забравата - как не се мъчих да я запомня, а сякаш я забравях още повече. Изключителна дума – на пръв поглед не пасваше като определение точно към славеите, но всъщност беше разтърсващо оригинална. Цветуща. Точно защото беше приложена към тези хвъркати сладкопойници. Моят хипар я изтърси съвсем спонтанно, без изобщо да я търси в паметта си. До края на вечерта така и не си я спомних. Споделих с него - и той вече не я помнеше. Хипарите са като децата. Беше я забравил, както се забравя мъдрост, която си изръсил когато си на пет и се опознаваш пред огледалото.
          Три дни я търсих – с търсенето ставах и лягах. Будех се по славеево време – някъде към четири и половина – пет. И подреждах думи наум. За тези три дни изредих стотици започващи със „с”. Хиляди.
          Славеите са: сладури, смотаняци, старци, сладострастници…Стабиляги, самураи, свирци, себелюбци…
          Отхвърлях десетки ненужни като сеизмолози, секунданти, сиренари, склеротици.
          Побърквах се. И нищо.
          Е, да – спомних си, че тогава, възпълният хипар беше казал и друго: „славеите са кучета – те могат да имитират всяка мелодия, която чуят. Веднъж аверчета пуснали на касетофон парче на Пърпъл и някакъв славей запял абсолютно точно солото на Ричи Блекмор”.
          Това как да е – можех да го понеса, но онази дума със „с”, така и не я намерих повече.
          Доживотно не я намерих.
          Ей така човек може да се размине с цяла дума в този живот.
          С цяла дума.

вторник, 12 юни 2018 г.

Без калпак и портфейл до "Калпак кая"

          Миналото е нещо, което не можеш да пипнеш, но усещаш че го има. Като съботата. И нея не можеш да я ощипеш, нито да я видиш, но я очакваш и обичаш.
          В събота по обяд Невен ми звъни: "аз, вика, съм в Стара Загора, тука има джаз фест от вчера, но сега се чудя накъде да хвана - към Калофер, или към..." Невен е старо куче и уникален приятел, известен в цялата страна бард и хипар, велик импровизатор на китарата, та затова му викам: "аз що не взема да ти се разсърдя - как може да се двоумиш между Калофер и Кърджали - разбира се, че тръгваш към Родопите тутакси, немедленно и даже hemen. И тук си имаме джаз фестивал, а пък що скали има за обхождане". И той долетя - като джазова импровизация в събота.

Без калпаци, но с кърпи - винаги готови за подвизи

Ако беше тук Дон Кихот щеше да ги вземе за великани

          Вечерта наистина слушахме много джаз и пихме много бира. И вино. Може би и други работи пихме - то пък човек всичко не може да помни.
          В неделята обаче сме железни - тръгваме на поход - още по първи петли, т.е. някъде към десет, десет и нещо. Посоката е Ненково. Бях проучил пътя към прочутата скала "Калпак". Диво място колкото си искаш. Спираме колата до бившата вододайна зона - в коритото на река Боровица се виждат една дига и няколко занемарени помпени кули - ако беше тук Дон Кихот щеше да ги вземе за великани и като нищо можеше да тръгне да ги муши с копието си.        Подготвяме се, сменяме късите панталонки с дълги, двамата с Невен, и си правим снимка под едни нищо не подозиращи прозорци. Катя оставя една диня под дърветата да е на хладно, та после да си хапнем с хляб и сирене.
          Минаваме по дигата и хващаме пътеката.

вторник, 5 юни 2018 г.

Автограф на плашило


          Докато се мотах из едно лозе и търсех буболечки, усещам как някой ме потупва по рамото. Чувам:, "може ли автограф", с плашещ тембър? Обръщам се - плашило. С книга в джоба. Еми дадох му автограф с лозов сок, щото нямах химикал.

          Написах му: "На Плашимир, който най-добре знае какво е да те гъделичкат с птичи пера и да не можеш да се почешеш". Сега стои и чака слънцето да изпече добре сока, та да може да си прочете посланието...