Сиври кая

          Стефан ни подмамва. Пуснал е в Социалната мрежа кратка стръв: "не съм ходил на Сиври кая. Тръгвам в събота. Който иска..."
          Искащите до последно се преброяваме - един иска, ама не може, щото щял да ходи не знам къде, друг никъде нямало да ходи, но пък прогнозата не му е по мярка, трети - бил далеко, четвърти - високо.

          В събота потегляме - сигурни и убедени. След село Срединка, на пътя, малко момче маха странно. Сякаш "стопира", ама по детски. Спирам и го качвам. Да има - десетина- единайсет години. Тръгнало било за Енчец - това е има-няма километър, до магазина, да купува цигари на баща си. Той, вика, не може. Шишман - дебел е. Сто педесет и шест кила. Всеки ден съм така - до магазина, за цигари. Сериозно момче, не се усмихва - сигурно и детството му е сериозно, навъсено. Кой знае. Какво ли е да вървиш през живота със сто педесет и шест килограма. Това е двойно на моите. Спомних си баща ми - Бог да го прости - как ме пращаше да му купувам ракия от кръчмата в циганската махала, от малък до голям вече - до осми-девети клас. Взимах празно лимонадено шише и тръгвах. Помня, че ми беше много неприятно и ме беше яд на него.

          Минаваме покрай нашата скала с прозореца, на която бяхме миналата неделя и ѝ махваме дружелюбно. Още ни държи красотата на това преживяване.
          На моста преди язовир Боровица Стефан вече ни чака. Тръгнал в 7 сутринта от Пазарджик и пристигнал по-рано. След десетина минути пристига и Ицо Тодев с негов приятел от Димитровград. Групата е пълна.

          От всички нас, само Ицо е бил по тези места и той ни повежда. Тръгваме по потайни пътечки, в гората. Вървим от северната страна  на язовир Боровица, който като му гледаш силуета на картата си прилича на гущерче или на малък змей. Но ние не можем да го видим отвисоко и за нас си е една красива вода, с интересни заливчета и зелени ръкави. Някъде на четвърт от пътя, Катя и Калоян ни оставят и казват, че ще ни чакат на полянка с хубава гледка към водата. Четиримата мъже продължаваме. Вървим по пътека, която на места е доста трудна или се губи. Дъбрава, камънаци и причудливи гледки. Стигаме до впечатляващата Асаркая, без да изкачваме, разбира се, върха. Тъпчим по зигзагообразен каменен път, който някога може би е бил зид или граден подход към крепостта, така и не е ясно, но тръпката е пърхаща вътре в нас, защото знаеш, че вървиш върху нещо градено камък по камък от хората, преди столетия.

          Почти целият път в дъбравата е осеян с гъби. Много гъби. Някои са с впечатляващи размери и ние се сещаме, че в народния фолклор гъбите вървят ръка за ръка с тъщите.

          Под нас огледалото на язовира вече свършва, което означава, че наближаваме Сиври кая. На отсрещната страна първо се виждаше пътя за Безводно, а после нещо като пътеки и Ицо казва, че отсреща също има път до скалата, който първо слиза до коритото на Боровица, но после изкачването на сипея е мисия трудна и не за всеки възможна.

           Наистина скоро виждаме Сиврито. Като кучешки зъб вирнат нагоре. Стигаме с много пъшкане и задъхване - наклонът е голям, минават се сипеи, едно-две щърбави деренца, обрасли с накипрени драки. Пътека няма. Внимаваме къде стъпваме, че и без това вече Стефан е с един скъсан крачол и издран крак от непредвидено падане. И тъй - след около три часа ходене сме над скалата. Под нас, под стръмния склон се вижда тънката игрива нишка на река Боровица, която още не подозира, че ще става язовир.

          О, Сиври кая! Скала за катерачи и за богове. Обхождаме я бавно от три страни, или почти. Говорим си с нея. Питаме я защо има такава голяма пукнатина от едната страна. Защо има дребни камъни в много от нишите. Защо самите ниши са с различни размери, сякаш правени от различни майстори, което може би е така. Тя отговаря на неин си език. А на нас ни се струва, че по-скоро мълчи. Гледа ни остро и от високо. Поздравява ни, че сме си направили труда да ѝ дойдем на гости, че ѝ било доскучало вече.

          Според Стефан, Сиврито е най-западната скала с издълбани ниши, в Източните Родопи. Може и да е така, а може и да не е, но е най-острата и внушителна.

          Обратният път е по-кратък - притъмнялото небе бърза да слезе при нас и да ни прегърне с буреносна прегръдка спускаща се откъм връх Чиляка. И ни прегръща. Почти не спираме, мокри, освен за няколко залъка и пак крачим, крачим. Забираме си останалите членове на групата и под лек дъждец излизаме пак на това чудо на цивилизацията - асфалта, изморени и доволни.
          Разделяме се - Ицо и Тодор се връщат към Димитровград, а Стефан остава още един ден по тези места за да разгадава дали формулата "човек-Родопи-човек прим" наистина е вярна.