Онова "Тогава"

Трудно е да си представиш какво е било „Тогава“. Да се потопиш в минали времена – антични, средновековни, възрожденски или само преди 81 години. Да издухаш прахоляка или пропагандата, предразсъдъците и да възприемеш събитията като съвременник, а не да съдиш от днешна гледна точка, което съдене със сигурност ще е погрешно. И точно за разбирането на онова „Тогава“ много помагат писмените източници. Стига да ги има. И стига някой да ги извади на бял свят и да ти ги мушне под носа. Точно това е ценното(за пореден път) на големия труд на Ивайла Александрова, посветен на „оня разстрел“ и червеите на мненията, съмненията и тълкуванията след него. Книга за размисъл. Книга, която ни доближава, може би, малко повече до истината. Бавно…На малки дози…

Писани, я!

Те ни наблюдават. Намръщени, сериозни. И хоп! - внезапно прозрение у мен. Котките. Ами да, разбира се. Сега, да оставим настрана това, че чужденците като дойдат у нас първата им работа е да се впечатлят от страшно многото скитащи по улиците котки. „Мадарският конник“ или „Боянската църква“ са чак след това. Първото, което ги фрасва по чуждестранната им впечатлителност, това са котките. И нали, понеже, котките не са споменати в Библията, та даже и в Корана, и те, котките, се чувстват засегнати, неуважени така да се каже, абе направо обидени. Затова ни се пречкат навсякъде, сериозни, за да ги снимаме, да ги галим, да им казваме „пис-пис“, „мац-мац“ и други подобни лигавщини. Те са ходещи на четири лапи негодувания и намръщеност. Защото може да не са включени в свещените писания, но моля ви се, те са Писани, я!

(на снимките: ама моля ви се - техни сиятелства, котките на Шефкет Гунев от махала Гуне, пред прага на двестагодишната му къща)