четвъртък, 16 май 2019 г.

Посрещане с езици



          На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на  английски, както подобава. Докато товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам – България.  А по руски гаварите, ме  пита веднага, сякаш това е най-естественото нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме  пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България. Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия. Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти, но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда – може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа – Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето, имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите. 
          После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.

неделя, 12 май 2019 г.

Японската градина

          Японската градина е търпение и поезия. А може би търпение и любов. Тишина. Място, в което ти се иска да бъдеш, дори когато те няма. Изкуство на вглъбяването посредством камъни, вода, дървета.


          Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа  към традициите и достойнството на човека.


          Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.




          Ето тук е сухата градина от периода Едо - набраздения чакъл се плиска като вълните на море, а камъните са острови. Или планини.



           Тук е павилионът за чай, а зад него - езерото.


          Бамбуковите горички са на няколко места - мамят погледа с фините си, тънконоги силуети. На някои от стъблата има издълбани женски имена. Бамбуци с нежни имена.



          Камъкът за измиване се нарича "цукубай" и прилича на някои симетрично дълбани камъни от Източните Родопи.



          Червеният мост примамва погледа и сякаш няма място всред цялата зеленина с яркия си контрастен цвят. Но не - точно там си му е мястото. Бавните риби в езерото също предполагам че са традиционни - големи и тромави. Съзерцателни - едната или двете са червени, а другите са сиви.


          От едната страна на моста са "Камъните на тримата светци", а аз преди да науча как се казват, в единият от дните, съм се самоснимал седнал в съзерцание на единия от тях.



          Цялата градина е синтезиран модел на традиционни градини от Киото, създавани между 14 и 16 век - през епохите Муромаши и Едо.



          Павилионът за чай е по модел на съществуващ през 17 век подобен павилион в двореца Кацура в югозападната част на Киото.


          Без да навлизам надълбоко в японската терминология на градините само искам да подчертая, че японците имат различно виждане за дърветата, които растат в природата и тези, които се отглеждат в градините. Отглежданите в градините дървета се наричат "ниваки", а от едно табло вътре в павилиона разбирам, че има много различни видове резитба за оформяне на дърветата според желанието и предназначението им. Тези видове резитби трудно могат да се преведат на европейски езици, но като цяло означават "резитба на облаци". Поетично нали.



        Идеята на тези градини е да се пренесе цялата величествена природа в двора - пред къщата ти. Морето, островите, планините, горите - в умален мащаб, да са ти под носа и когато излезеш сутрин на терасата си, да ги съзерцаваш като божество качено на Фуджияма. Същата е и идеята на бонсаите - да си имаш в стаята, под ръка, умален модел на дървета. Това е като снимка или картина, но жива. Да - може би е вид стремеж на човека към подчинение на природата. Може би.
          Затова е и изкуство. Красиво. Нежно. И тъжно.
          А времето никакво го няма.
          Както трябва и да бъде.

вторник, 30 април 2019 г.

Като Ломб и всичките тези езици

          Дали са паралелни светове в голямата игра на живот. Отделни томове книги, в онази световна библиотека, писана откак свят светува. Едни са изчезвали, други са се появявали...Как и защо са се появявали е загадка, и то велика загадка. Учените казват, че до края на века стотици от тях (може би хиляди) ще изчезнат. Това звучи тъжно.
          Езиците...


          Тези дни най-често споменаването име вкъщи е това на Като Ломб. Унгарската преводачка и полиглот с рождено име Каталин Шилард е интересен феномен. Нейния живот, няма как да не те заинтригува и да не те накара да поумуваш над това, трябва ли да учим езици, какво са всъщност те, как да ги учим, на каква възраст можем да започнем и т.н.
          Книгата й "Как аз уча езици", публикувана за пръв път през 1970 г. не е чак толкова популярна, но е известна сред хората, които са отдадени на тази божествена игра - преплитането на езици при общуването с другите. Самата тя казва, че си е вадила хляб с шестнадесет езика. Едни ги владее съвършено, други по-малко, а на трети - между които и българския - може да превежда с речник. И всичко това при положение, че като ученичка и дори в университета изобщо не е давала признаци на много надарена към ученето на езици. По образование тя е дипломиран химик - наука, която на пръв поглед няма нищо общо с езици или с литература. Книгата грабва с интересния изказ и със забавните случки, все свързани с някой от тези шестнадесет езика, с които тя е имала допир и е изучавала.
          Чета нейната книга и се сещам за моите "вавилонски кули" - онези чудни срещи, в които са се преплитали разговори на 5,6, 7 и повече езика. Срещи, в които всеки търси допирни точки с другия на невероятен езиков код.
          Такава подобна среща, надявам се, ми предстои пак следващата седмица - общуване с хора от повече от единадесет страни, говорещи единадесет различни езика. И съм сигурен, че с всички ще се разбера - ако не на един, то на втори, на трети език...
          Впрочем, за тези, които се интересуват, книгата на Като Ломб, може да бъде свалена безплатно от следния сайт: Polyglot: How I learn languages.
          Четете я за да се убедите, че ученето на езици може да бъде и забавно, и смешно, но и полезно.


неделя, 7 април 2019 г.

Да бъдем портокали голи


                       Да бъдем портокали голи –
                 забулени във заобленост и сенки,
                       възбудени на полукълба,
                     на влажни тропични зони
                        с бенки,
                 мълчаливи като греене
                     портокали,
                      които са се продали
                 на последния търговец на време,
                    някъде в Тропика ли,
                       или край храм на Кали,
                край нежното дуло на бутилка портò
                       да бъдем портокали,

                           ама…
                           точно сега ли?

четвъртък, 28 март 2019 г.

Глухите камъни



          На когото спомена за Глухите камъни, всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, не като сега, а на Студената война пък въобще не й беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре че пи една студена вода, та нещата малко се постоплиха.
          Сега на Глухите камъни, в топлия ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица тук. И той е излязъл от онези мъжки времена. Вижда се как не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора седмица поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол. Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.

понеделник, 11 март 2019 г.

Долменът - игра на светлини и сенки

          Долменът е потаен. Голям. Впечатляващ - нали е произведение на изкуството. Издялан от ветрове, богове и хора. Място, където светлината и мрака играят на гоненица. Или на криеница. Лудеят светлини и сенки.


          Но това е и място за размисъл. И за утеха. Каменна маса, на която можеш да положиш ръчно направена питка от лимец. И да си чупваш по парченце между две съзерцания. Между две епохи.


          Долмен, в който е по-добре да мълчиш, за да чуеш какво си шушукат столетията. Или най-малко да чуеш шепота на дърветата надвиснали над каменните късове. Долменът е език, който почти не разбираме. Но отключва въображението. На ветрове и хора.


          Долменът - тази красива игра на светлини и сенки. И на потайности...