Бил съм в седми, най-много в осми клас. Моят съученик Антон - умно и готино момче, с хубав глас, откъде беше научил „Бела чао“ на италиански и ни я пееше в края на някои от учебните часове – учителите разрешаваха. Хубаво пееше и сигурно съм му завиждал – беше център на вниманието, в онази възраст, когато всяко момче иска да е център на вниманието – заради момичетата. Той определено беше с артистични заложби – перфектно имитираше и скечовете на Мирча Крешан и сме се хилили като луди: „Искаш ли да се пребориме и със саби да се колиме? Как ще ме колиш – аз имам диабет“. И ей такива. Беше си вид ъндърграунд извън комсомолския мейнстрийм.
Естествено, тогава, „Бела чао“ беше вече с ореола на партизанска песен, антифашистка и е била одобрявана от комунистите от вси страни. Изпълнявана е и от Муслим Магомаев и от Дийн Рид – американчето - немски каубой – значи, наша песен.
Филмът на Джулия Джапонези е от документалните филми - разкошотия. „Бела чао за свободата“ („Bella ciao per la liberta“). В него се разказва историята на точно тази песен и малко ми напомни за „Чия е тази песен“ на Адела Пеева, макар и да са различни. Общото е това, че и двата филма проучват историята на една песен. Но докато в „нашата“ песен „Ясен месец веч изгрява“ се чудехме чия е, то при „Бела чао“, знаем, че е (може би) италианска, но се търси отговор на въпроса, защо е толкова световна.
Историята на една песен е яка изследователска работа, обогатяваща, възпитаваща. Неведоми са пътищата на народното творчество и крият много загадки и тайни. Бавно и полека, от песен на "мондините" - жените, които плевят оризищата по долината на река По в северна Италия, от изгрев до мръкнало, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, песента се превръща в "партиджано" - партизанска. После претърпява още една метаморфоза в наши дни и от "партиджано", става вече песен на бунта изобщо, песен на борещите се за свободи и демократични права. Пеят я от Чили и Колумбия до бойците-кюрди в Ирак, или индийците в Мумбай. Пята и от руснаците, и от украинците от двете страни на фронта, всеки със своята си кауза.
Филмът е от 2022 г. с продължителност от час и 39 минути и в него вземат думата музиканти, етномузиколози, историци, политици. Показани са архивни записи на стари изпълнения на песента през годините, както на италиански, така и на много други езици, включително на турски и на арабски. В началото на филма се отделя доста място и на инцидента от 20 май 2020 г. в Измир, когато от шейсет джамии в града, вместо молитвата на мюезина, от високоговорителите зазвучава…“Бела чао“. „Alla mattina appena alzata, O bella ciao, bella ciao, bella ciao, ciao, ciao…“
Партизанска песен ли е все пак „Бела чао“ или не е. По-скоро не е - става партизанска след като няма вече партизани и фашизъм – т.е. след края на Втората световна война. Поне това твърдят всички музиколози и историци във филма. Както е и с нашите партизански песни, впрочем - всички са написани след партизанлъка. "Бела чао" става за пръв път известна извън Италия на световния младежки фестивал в Прага през 1947 г., когато италиански младежи я изпълняват и веднага става любима на младата публика. Тогава вече е с партизанския текст.
Но истинската популярност идва след 1962 г. с изпълненията на Джована Дафини и особено на Ив Монтан и на „Фестивала на двата свята“ в Сполето, през 1964 г. И така тръгва по света. И у нас.
Един от коментиращите историята на песента във филма е Мони Овадия, писател, певец, актьор, интелектуалец, който споменава, че е роден в Пловдив и до 3 годинки е живял в града край Марица, преди семейството му да се премести в Милано. Той споменава и прочутия етномузиколог Алън Ломакс, който издирва и записва автентични италиански песни през 1953 и 1954 г. из цяла Италия. Точно благодарение на него, автентичния италиански фолклор е един от най-добре проучените в света. През същата тази 1954 г., след като привършва работата си на Ботуша, през октомври, неуморния Ломакс идва в България и близо два месеца прави записи на чудни български народни песни в изпълнение на Надка Караджова, Файка Сиракулева, Вълкана Стоянова. За големия глас и талант на Файка от Златоград съм писал и преди. Няма да сбъркаме ако кажем, че до голяма степен на Ломакс дължим световната популярност на българския фолклор, както и славата на „Песен на овчарката“ („Излел е Дельо“) на Валя Балканска, включена в златната плоча на „Вояджър“.
Филмът „Бела чао за свободата“е богат, звучен, колоритен. Показани са бегло изпълнения на песента в десетки страни и на различни езици. Аз не се наемам да кажа в колко страни по света е пята тази песен – ако кажа сто, може и да съм близо до истината, а може и да са малко. Факт е че „Бела чао“ е една от най-популярните песни в света, която днес всички свързват с протест, съпротива и бунт. Ако цъкнете в „Ютуб“, можете да чуете и видите невероятни изпълнения – например на севернокорейски хор, на улични музиканти, на кюрдски бойци или на Горан Брегович от концерт в Париж. Голяма известност песента получава и след успеха на испанския сериал по „Нетфликс“ „Хартиената къща“ (La casa de papel), като даже става европейски летен хит за 2018 г.
А филмът „Бела чао за свободата“ ще чакаме да бъде излъчен и у нас. Такива филми са богатство, защото преплитат много пластове култура.
(снимки:Кадър от филма "Горчив ориз"(Rizo amaro),1949 г.;Плаката на филма "Бела чао за свободата"; Актьорът и писател Мони Овадия в кадър от филма).