Славеите са кучета

          Разказвам му на възпълния хипар за онзи славей дето ме пощуряваше две утрини поред  - бях се озовал в един сбутан курорт с дълго и глупаво име. Някакъв див славей, който направо ме разби – будеше ме с една и съща отчетлива, любовна песен. От шест тона само. Но сластни. Шест сластни тона. Шестосластие.

          „Трябва да запомня тази мелодия” – казах си на втората утрин. „Това е уникален подарък. Изтананиках я няколко пъти в банята на хотела с егати тъпото име. Излязох от банята и вече я бях забравил. После пак си я спомних…”

          И пак я забравих.

          Възпълният хипар, като чу историята,  с равен тон и сякаш в реда на нещата, казва: „О, славеите са…” И ме закова с онази дума. Направо ме ококори. Повторих я няколко пъти – беше съществително и започваше със „с”. А после я забравих. Не знам как, но я забравих. Каква беше тази сила на забравата - как не се мъчих да я запомня, а сякаш я забравях още повече. Изключителна дума – на пръв поглед не пасваше като определение точно към славеите, но всъщност беше разтърсващо оригинална. Цветуща. Точно защото беше приложена към тези хвъркати сладкопойници. Моят хипар я изтърси съвсем спонтанно, без изобщо да я търси в паметта си. До края на вечерта така и не си я спомних. Споделих с него - и той вече не я помнеше. Хипарите са като децата. Беше я забравил, както се забравя мъдрост, която си изръсил когато си на пет и се опознаваш пред огледалото.

          Три дни я търсих – с търсенето ставах и лягах. Будех се по славеево време – някъде към четири и половина – пет. И подреждах думи наум. За тези три дни изредих стотици започващи със „с”. Хиляди.

          Славеите са: сладури, смотаняци, старци, сладострастници…Стабиляги, самураи, свирци, себелюбци…

          Отхвърлях десетки ненужни като сеизмолози, секунданти, сиренари, склеротици.

          Побърквах се. И нищо.

          Е, да – спомних си, че тогава, възпълният хипар беше казал и друго: „славеите са кучета – те могат да имитират всяка мелодия, която чуят. Веднъж аверчета пуснали на касетофон парче на Пърпъл и някакъв славей запял абсолютно точно солото на Ричи Блекмор”.

          Това как да е – можех да го понеса, но онази дума със „с”, така и не я намерих повече.

          Доживотно не я намерих.

          Ей така човек може да се размине с цяла дума в този живот.

          С цяла дума.

Без калпак и портфейл до "Калпак кая"

          Миналото е нещо, което не можеш да пипнеш, но усещаш че го има. Като съботата. И нея не можеш да я ощипеш, нито да я видиш, но я очакваш и обичаш.
          В събота по обяд Невен ми звъни: "аз, вика, съм в Стара Загора, тука има джаз фест от вчера, но сега се чудя накъде да хвана - към Калофер, или към..." Невен е старо куче и уникален приятел, известен в цялата страна бард и хипар, велик импровизатор на китарата, та затова му викам: "аз що не взема да ти се разсърдя - как може да се двоумиш между Калофер и Кърджали - разбира се, че тръгваш към Родопите тутакси, немедленно и даже hemen. И тук си имаме джаз фестивал, а пък що скали има за обхождане". И той долетя - като джазова импровизация в събота.

Без калпаци, но с кърпи - винаги готови за подвизи

Ако беше тук Дон Кихот щеше да ги вземе за великани

          Вечерта наистина слушахме много джаз и пихме много бира. И вино. Може би и други работи пихме - то пък човек всичко не може да помни.
          В неделята обаче сме железни - тръгваме на поход - още по първи петли, т.е. някъде към десет, десет и нещо. Посоката е Ненково. Бях проучил пътя към прочутата скала "Калпак". Диво място колкото си искаш. Спираме колата до бившата вододайна зона - в коритото на река Боровица се виждат една дига и няколко занемарени помпени кули - ако беше тук Дон Кихот щеше да ги вземе за великани и като нищо можеше да тръгне да ги муши с копието си.        Подготвяме се, сменяме късите панталонки с дълги, двамата с Невен, и си правим снимка под едни нищо не подозиращи прозорци. Катя оставя една диня под дърветата да е на хладно, та после да си хапнем с хляб и сирене.
          Минаваме по дигата и хващаме пътеката.

По дигата

Скалата "Калпак кая"

          Вървим смело и уверено и след има-няма 40 минути стигаме до това скално чудо.
Скалата е уникална - още като я видиш и се влюбваш в нея. Величествена, феноменална. Невен се удивлява още повече, макар че като истински мъж - не дава вид, че е развълнуван. Само по едно време споделя, че за пръв път вижда скални ниши. Е - винаги има първи път - още повече когато си морски вълк, като него. Аз му обяснявам как нишите са едва ли не визитната картичка на Източните Родопи, разказвам му за моята версия за практическата употреба на нишите като скални кошери в древността и как те винаги са изсичани с ориентация "юг-югоизток-изток", но никога север, заради слънцето. Невен не говори много, но размишлява и приема всичко критично.

          "Калпак кая" ми прилича на пловдивска двукатна възрожденска къща. Не на калпак. Даже се замислям -  бе ние в българския защо нямаме нито една наша си думичка за това, което се слага на главата - нито "шапка", нито "калпак", нито "каскет", нито "капела" са български. Дали защото българина или не е носил нищо, освен своя чембас, всред бръснатото теме, или пък просто си е слагал кърпа, каквито, впрочем носим и ние с Невен. Е- има съмнения, че думата "колпак", която се среща при повечето славянски народи, е предосманска тюркска заемка, но това нищо не доказва. А тази величествена скала прилича повече на каскет, отколкото на калпак - с тази вирната козирка. Точно на козирката Катя и Невен се показват - легнали - щото то си е страшно да се надвесваш от такава височина - а аз отдолу ги снимам. Изобщо, близо час и повече си играем със скалата - сядаме, лягаме, киприм се, хилим се, снимаме се на нея... Почесваме си брадите - тези, които имат бради. А тя ни търпи и ни се радва.

Близо час си играем със скалата - сядаме, лягаме, киприм се, хилим се, снимаме се на нея...

          Заобичахме се с таз скала - няма шега. И не ни се тръгва. Казваме си че пак ще дойдем в този район, защото в далечината се виждат и други интересни скали, които мамят.

          Точно когато започваме да се връщаме, аз изведнъж се  сещам, че съм си забравил портфейла отгоре на колата. Ами да - нали си сменяхме панталоните и аз си оставих портфейла отгоре на покрива и после просто го забравих. Казвам си - какво пък толкоз. Или ще го намеря, или не. Ако сега тук беше Чехов, щеше да разгърне един персонаж - ела да видиш - как се терзае онзи ми ти злощастен герой, кой ли ще мине и дали ще му види портфейлчето, пък как ще си спомни колко парички имал вътре, и как, ако еди-кой не му бил върнал онези пари от минал дълг, той нямало да има толкова пари, но ето на - за кутсуз се случило да има повече пари. Че остави друго ами и онези пет евро, с които му платили преди една година, ай да не казвам какво - и те вътре. И защо пък точно тогава решил да си преоблича панталоните - защото го било страх от змии ли, от кърлежи ли, или от копривата, и затова заменил късите панталони с дълги.

Не, викам си - ако някой ще я описва тази случка с изгубения портфейл, пó ще ми  пасне това да е някой като Радичков, с неговия вълшебно-бъзикарски уклон.

Вижте ме каква съм красавица (Балканска шахматна пеперуда - Melanargia larissa)

          Е, ние с нашата компания започнахме да си се шегуваме, че ако някой дойде там, той ще предпочете да вземе динята вместо портфейла, а аз от време на време се провиквам към невидимия анонимен злосторник - в зелената необят пред мен - "не пипай портфейла, виждам те, виждам тееее". И така в закачки изминахме оставащият километър - километър и нещо до колата. Оказа се, че и динята и портфейлът са си там където сме ги оставили.

Забравеният портфейл, който си ме чакаше отгоре на колата

Невен подпира дигата, защото я съжали как така стои, без да има подпора в средата

          После имаше ядене на диня, дрямка на сянка, разходка по облите камъни край реката, шляпане в самата вода, гонене на водни кончета, които се чифтосват, ядене на дуди и разни ей такива детински развлечения и игри.

Автограф на плашило

          Докато се мотах из едно лозе и търсех буболечки, усещам как някой ме потупва по рамото. Чувам:, "може ли автограф", с плашещ тембър? Обръщам се - плашило. С книга в джоба. Еми дадох му автограф с лозов сок, щото нямах химикал.

          Написах му: "На Плашимир, който най-добре знае какво е да те гъделичкат с птичи пера и да не можеш да се почешеш". Сега стои и чака слънцето да изпече добре сока, та да може да си прочете посланието...

Кич - да! Гавра - едва ли!

          Представете си следното:

- спектакъл на пиесата „Ромео и Жулиета” на Шекспир, играна само от мъже;

- Балета „Лебедово езеро” на Чайковски, в който играят само балетисти;

- да чуете „Марсилезата” – химна на Франция, изпълняван в реге варианта на Серж Гензбур;

- Рекламен афиш по „Тайната вечеря” на Леонардо, със знойни девойки вместо Исус и дванадесетте апостоли.

Друга "употреба" на Вапцаров стих над магазин за зарзават

          Е? Как ви се струва? Да изброявам ли още примери за странни хрумвания правени уж в името на изкуството. И на красивото.
          А от два дни куцо и сакато седнало да се оплаква, как някаква певица рецитирала стихове на Вапцаров. На фона на ориенталска музика. И какво - това с какво ще намали силата или значението на Вапцаровата поезия. Че нещо не ми е ясно. Гавра? Не - аз бих го нарекъл кич. Бих го нарекъл експеримент. Да - може да е пошъл, неудачен, ексцентричен, но е просто един експеримент. Гаврата цели да принизи естетическата или морална стойност на нещо.А с този клип не виждам такова нещо - няма промени в текста на стихотворението, нецензурни подмятания, или каквото и да било, което не е част от оригинала.

Скандалната реклама на Марите и Франсоа Жирбо, заимствана от "Тайната вечеря" на Леонадро да Винчи

          По-страшно ще е ако Вапцаров бъде забравен – поезията на Вапцаров, което, надявам се никога да не се случи.
          Питам  пак - "Ромео и Жулиета" по-малко велика пиеса ли е, ако да речем един режисьор си е позволил да я направи в хомосексуален вариант - т.е. и Жулиета и Ромео да са мъже? Вапцаровото "Прощално" по-малък шедьовър на българската поезия ли ще е, ако бъде изпято от върли метали, рапъри или цигански духов оркестър.
          И да - примерът с онази група дето от години пее по елементарен начин възрожденски песни и песни по стихове на Ботев - защо никой не я заклеймява? За мен това е същата "гавра", без разлика.
          Неотдавна бях писал, че не е допустимо разголени мажоретки да подскачат на песен на един шоумен, пред паметник на жертвите и героите във войните, на Националния ни празник - 3-ти март. Тогава много хора наскачаха - как може - това било толкова умилително и красиво. Не - за мен това е пошло. Това е може би по-близо до гавра с Националния празник, с  паметта на жертвите и на героите. Но един експеримент по велика творба, не я прави по-малко велика. Впрочем времето го е доказало.
          Когато се разхождах преди две години из Банско, над един магазин за зарзават видях изрисувана цяла стена с лика на Вапцаров и с негов цитат за храната и верата. Това е не по-малък кич от въпросния клип на певицата - също е комерсиална употреба на стих от големия поет, но някой да е негодувал, да е алармирал в община Банско и да има реакции.
          Искам просто да подчертая - който "употребява" класически културни постижения за кичозни и комерсиални "проекти" - той сам се излага, сам се гаври със себе си, със собственото си културно ниво. Нищо повече. Нищо по-малко.
          Според мен такива явления служат още по-ярко да изпъкне стойностното, вечното. На поезията на Вапцаров ще продължим да се дивим и да ставаме на крака и след век и след два. На въпросната певица - силно се съмнявам.
          А реакциите, които донякъде са обясними, също са интересен показател за културна и естетическа зрелост.
          Толкоз.

24 май - Ден на българската писменост и духовност

Всички сме букви от една азбука...

"Жълтата пещера" - там където се сливат минало, настояще и бъдеще

          Идваме отвсякъде – от Пловдив, Първомай, Кърджали, Димитровград… Събирателната точка е село Буково – граничен район между областите Пловдив, Хасково, а отсреща се виждат и баирите на Ночево и Душка в област Кърджали. Заформя се голям поход – може да сме петдесет човека - от площада на Буково в направление „Жълтата пещера”. Води ни Бай Паун – доайен на първомайския туристически клуб „Траки”. Пише го на тениската му. Иначе си е местен буковчанин.

Четирима доайени в туризма

Пред обредните кладенчета се стои мирно и с възхищение

          По пътя бай Паун разказва, че сега селото е населено предимно с мюсюлмани – останали са около 5-6 семейства българи.

Който е край бай Паун слуша захласнат

          Преди тръгване всички се нареждат за групова снимка – явно такава е традицията.

Вървим в разтеглена колона – истински сторък, петдесетоглав великан – като онези митични хекатонхейри - синове на Уран и Гея. Пътьом се опознаваме. Знаем че с всички няма да можем да се опознаем, но поне опитваме. Говорим си или подочуваме откъслечни разговори. За пътувания, за маршрути, за планини. И особено за Родопите, в които всички очевидно сме влюбени. Чуват се и разговори за уранови находища, които  пък били съседни с находища на зеолити – за да има хармония. Някои си говорят за билки, за болки и за лечебни енергии. За зодии. За минало. При такива походи до светилища, най-вече се говори за миналото. Онова древно хилядолетно някога, което никой не познава, но така привлича за интерпретации. В края на колоната върви възрастен мъж, който обяснява на дребна жена на поне шейсет лазарника, къде се намира точка „е-36”, или на китайски се наричала „цу-сан-ли”.  Това не знам защо мъжът го натъртва поне три пъти.  А на мен ми прозвучава като име на актьор от холивудски кунг-фу – филм. Тази точка била страшно важна за не-знам-какво-си. Но във всеки случай било много здравословно да се разтривала тази точка. И той нагледно показва къде и как се разтрива. Друг мъж подвиква на същата жена шеговито: „хайде, како Невенке, че ни изпревариха”. А те и без това са си последни. Шегичка.

Дилън и дървеницата 3

"10 юли, петък

     Снабден съм вече с билет от вчера, проучих разписанието на влаковете до Лезен и само чакам да дойде  времето за тръгване. До обяд прибирахме окосената от предния ден трева със Серж и точно когато привършвахме започна да вали дъжд – отначало колебливо и нарядко, а после такъв порой се изсипа, сякаш Дядо Боже беше отворил всички кранове на небесното си апартаментче. Обядвах набързо, взех фотоапарата, чадъра и една мушама (от склада) и тръгнах към 13,45 ч. първо се отбих до отдела за чужденци към полицията където си взех разрешителното за пребиваване и оттам направо на гарата. Пътят до Егл (Aigle) е точно един час и минава все покрай езерото – през Лозана, Веве ( където е живял в последните си години Чарлз Чаплин), Монтрьо и Шильонския замък. От Егл се прехвърлих на теснолинейно влакче с форма като нашите софийски трамваи и с него стигнах до Лезен. Изкачването е доста стръмно, може би е с денивелация 1200 м, а гледките които се откриват са наистина  алпийски – прелестни и зашеметяващи. Лезен е известно швейцарско курортно селище в Алпите, където дори белгийската кралица Фабиола е била преди 25 години във връзка с откриването на хотел носещ нейното име. Селцето е терасовидно разположено по планинския склон, а самите къщи и хотелчета са чудно хубави – понякога само от дърво, а друг път с парапети и резбовани дървени тавани – изобщо – приказка. За съжаление не можах да направя нито една снимка поради лошите и непригодни условия.

     На входа на самия фестивал провеждаше се на открито в предварително оградено и охранявано място) претърсваха всички влизащи, като есесовци. Аз бях предупреден и си оставих чадъра и фотоапарата на гардероб. Като се озовах пред голямата сцена в момента свиреха група „Джеймс” (James) от Великобритания. Те скоро свършиха и след пауза от 45 минути на сцената излязоха група „Тексас” от Шотландия, които бяха едно чудесно откритие за мен.

     Стилът им беше нещо като фънк-рок или диско-рок на моменти, в класически вераинт без нищо от шотландския фолклор. Имаха и някои известни песни, а после видях в различни магазини за касетки и плочи техни записи на касетка ( а също и на група „Джеймс”). След „Тексас” имаше пак около 50 минути пауза, през която се подреждаха и настройваха всички уреди и инструменти за следващия състав – на моя дългоочакван и бленуван къдрокос американец Робърт Цимерман, който ще остане в аналите на поезията и музиката на ХХ век като Боб Дилън.

Тениската от турнето на Боб 1992 г - спомен от концерта в Лезен