Свободата да си Кристо

Всъщност, у Кристо има нещо, което мнозина нашенци не могат да му простят – тази вяра в своите (щури) идеи, в свободата да реализира невъзможни - какво ти - направо безумни на пръв поглед, арт-проекти. Много често първата реакция на нашенеца е: „ай сиктир, бе - това не може да стане!“. При Кристо, една идея зрее, трупа сили и се обогатява през годините, изкристализира и може да стане възможна дори и след 40, 50, 60 години. Защото той вярва в себе си, вярва в посоката напред към свободата да изразява този свой свят от виждания и ценности. Това буди завист и омраза може би.

Снимка Гонзало Фуентес, "Ройтерс"

Когато четох „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“ на Евгения Атанасова-Тенева, бях изумен да открия един Друг, необятен Кристо – съвсеам различен и непознат у нас, във всеки случай различен от общата представа промъкнала се за него в България. Това е чудесна книга с акцент върху подхода и реализацията на може би най-грандиозния му арт-проект – „Плаващите кейове“ в езерото Изео, но даваща ни и много повече – разбиране и опознаване на човека Кристо, на философията, на ценностната система на артиста Кристо, на българина Кристо все пак. Препоръчвам тази книга на всички, дори и на тези, които се изказват не особено подготвени или плюят последното, посмъртно реализирано творение на Кристо и Жан-Клод - опакованата „Триумфална арка“ в Париж.

На пръв поглед сякаш има противоречие, но само на пръв поглед. Защото арката е действително съществуващ културен феномен, от който артиста дръзва да направи друг – съвсем друг културен модел. „Изчиства“ я от историческите наслагвания, с магическа пръчка маха победите и войните, маха дори чисто френското и я прави (макар и временно само) един наднационален културен символ. И така тази „опакована“ арка, която те кара да я пипнеш, която се издува и дипли от вятъра в хиляди нюанси, която блести на изгрева или на залеза с неповторими, никога невиждани отблясъци става ново произведение на изкуството. Произведение, което надгражда, наслагва над материалното – над тухлите и цимента и прави нещо духовно. Нещо пулсиращо и живо.

"Дневник на обсадата на Одрин" от Пол Кристов

Странно е, много е странно как този „Дневник“ досега не е преведен на български при избуялия през последните трийсетина години патриотизъм и най-вече патриотарство у нас.

Това е ценен и богат на факти документ, писан от човек, който е пряк свидетел на живота в обсадения Одрин от октомври 1912 до март 1913 г. и освен това е някак встрани – той не е нито турчин, нито българин, за да взема страна или да съди кой е прав и кой крив. Както пише издателят в предговора, някои от събитията може и да не са съвсем точно предадени, някои може да са по слухове, но така или иначе, по-голямата част са от първа ръка.

Одрин по това време е все още имперски, космополитен град. В него живеят над 30 народности и етноси - има джамии, синагоги, православни черкви, католически колеж, алианско теке. Повечето Велики сили - Франция, Великобритания, Австрия, Русия - имат консулски представителства в него. Той е и център на българското униатско движение.

Пол Порталие, приел по-късно името Пол Кристов е французин, от католическото общество на успенците, преподавател в гимназията на униатите възкресенци в Одрин. Преди това е бил и в Цариград, в колежа в Пловдив и в семинарията в Караагач. В началото на 20 в. е за една година и в католическата мисия в Сливен. По това време възкресенците в Одрин поддържат цял учебно-просветен комплекс от гимназия, семинария, пансион и занаятчийски работилници, всичко това поместено в няколко сгради с голям двор, основната от които е солидна, триетажна сграда. По време на обсадата тези сгради оцеляват и една част е превърната в лазарет за турските войници и офицери, но нерядко дават убежище и на християни от всякакви националности, както и на дипломати.

В своя дневник, Кристов описва ежедневието така както го вижда и чува. Той се стреми да впише всички участници в събитията през тези месеци, като не спестява нито трагичните и мрачни случки, нито куриозните или баналните такива. Дава данни за цените на някои храни (най-скъпи са захарта и солта), на стоки, за поведението на търговците, военните, дипломатите и всички прослойки на населението. За многобройните случаи на дезертиране на турски войници в лагера на българите. Отделно от това, едно от доходните занимания – особено на турските чауши и някои офицери е била каналджийството – срещу солидна сума жълтици да организират бягството от града на всеки, който не издържал повече на кошмара в обсадения град. Сред многото случки, с които изобилства описанието, ето една, случила се на един от предните отбранителни постове, в квартал „Каик“. През една мъглива, ноемврийска нощ в турския полк разположен на отбранителната позиция, чуват тръба, свиреща турски сигнал. Предните часовои, подвикват на приближилите, какви са и откъде идват и отсреща им отговарят, че са братя по вяра и идват от Арабия за да помогнат на обсадените в Одрин срещу българите. Командващия, по всяка вероятност пиян, наредил да не се стреля и да ги пропуснат. Няколко калени войници, живели в България, се опитали да го вразумят, че тръбата, която се чула не звучала съвсем като турските тръби, но офицерът ги накарал да млъкнат и повторил заповедта. Идващите отвън, които се оказали български боен отряд били допуснати и когато стигнали на 40 крачки открили огън. Резултатът бил смъртоносен – от 2000 турски войници оцелели около петдесетина.

Освен богатият фактологичен материал, книгата е илюстрирана и с десетина снимки, а в притурка накрая е дадено и съдържанието на редица документи, най-вече прокламации на коменданта на укрепения град Шукри паша, но също така и разпръскваните от българските аероплани прокламации към населението и войниците в Одрин.

Интересно е да се отбележи и факта, че дневникът на Пол Кристов е преведен отскоро на турски, въпреки че на много места авторът критикува османската леност (философията „яваш“), хаотичността и това че бакшиша е в кръвта на турските чиновници и офицери. Изданието е на турския книжен пазар от 2017 г.(в момента може да се купи на цена 35 т.лири - около 7,30 лв, според курса на лирата, а в "Амазон" се продава за 18 долара). А ние можем само да се надяваме един ден този ценен исторически документ, свързан и с българската история да се появи и на български.

Смолян без герой

Смолян. Едно тихо, старо спокойствие витае тук, като във френско градче от Прованса, със своите стръмни стълби, тихи, разлюляни улички и старите черквички от 19-ти век. С надвисналите от всички страни ридове, които създават усещането, че си в шепа или гнездо – във всеки случай в нещо много уютно. И тази почти възрожденска атмосфера, атмосфера на бавност и рахат, на любопитство и комшулук облазени обилно от повет. От накамарените по тротоари и под стълбища дърва, наистина мирише на смола и на гора. Тук животът е на няколко нива. Винаги има някой над тебе и някой под теб. Има и чудатости. Може да не срещнеш нито един познат, а може и да срещнеш съученик, когото не си виждал от много години. Може през деня да ти е страшно топло, а вечерта да зъзнеш от студ. Може да чуеш чужда реч или мек родопски говор от селата. Или да намериш закачена на контейнера за смет торбичка с книги и географски карти. Карти на страни от целия свят, карта на Атлантическия океан и на други океани, но и на градове като Лондон, Женева, в които човекът оставил торбичката може и да не е бил, но е искал да бъде.

И сред книгите – малко томче - „Poema senza eroe“ – „Поема без герой“. Издание двуезично, на руски и на италиански, излязло през 1966 г., в Торино. Мда, Торино оказва се не е само „Фиат“ и „Лаваца“, а и поезия, още повече, че тази поема на Анна Ахматова ще бъде издадена в СССР чак десетина години след това италианско издание. Книжката съдържа и прочутата поема „Реквием“ и е с посвещение на английски. Истинско преплитане на езици. И почваш да гадаеш, кой ли е този пътник между световете и планините, този странник, пристъпващ край дворовете налазени от повет, дето е оставил тази двуезична книжка с посвещение на английски, оставена да попадне (може би) в добрите ръце на друг четящ и почитащ езиците странник. Кой ли е… А може би се досещаш кой…

Страхът от Дивото

Сега, за нещо много интересно ще пиша – за страшното. Страхът от Дивото. От известно време насам, шетайки сам из някои кътчета на Планината, имам едно особено усещане. Стъпвам тихо, без да вдигам много шум, оглеждам се на всички страни и очаквам да срещна Дивото. Онова Диво, което дебне в шубраците, в присойните по-малко, но най-вече в усойните, тъмни места, там където не е стъпвал човешки крак от месеци, може би и години. Стоя нащрек, на тръни и на драки, сякаш съм в чужд дом. Усещането е като при малките деца – онова особено чувство – когато хем те е страх, хем пък го искаш този страх, предизвикваш го и го очакваш. Обичаш го, защото обичаш Дивото, а Диво без страх – бива ли.

И последния път... До болка непознат район и страшно див. На картата уж имаше път, който слизаше до въжения мост на Арда – един митичен мост, за който само бях чувал, но никога не бях ходил, нито пък бях виждал снимки, но най-често този път беше тясна пътечка, а също така често – нямаше и пътечка, или ако имаше, тя се бухаше в друга посока дето не ми трябваше. А последните четиристотин-петстотин метра вървиш в една приказна, букова гора, тъмна и загадъчна с дървета-исполини, като енти, и пак се оглеждаш на всички страни. Оглеждаш се заради Дивото, но и защото е красиво. И страшно.

Най-после съм край реката. Тази мистична река, с гънки, чупки, осморки, река страшна, когато е пълноводна напролет, и закачлива и дружелюбна през лятото. Реката на моето детство. Арда. Arda longa, vita brevis. Така се казваше онзи разказ, в който съм излял любов, недостъпност, философия, мистериозност, фантасмагории, култура, детство, преклонение към тази река. Реката, която споменава и френския пътешественик Кикле (Quiclet) в пътеписа си издаден още в годината M.DC.LXIV в Париж. Пътепис издаден със специалната привилегия на краля, дадена на издателя за период от 10 години. На моста правя клипчета, снимки, как си требе. Кефя се от новото място, от новите гледки, от водата под мен – шумна и пенлива. Обичам тесните и стръмни корита на реки. И този мост, който по подобие на Дяволския – на 4-5 километра по-нагоре, не свързва нищо. Да де – свързва два пущинака - няма път, няма важни връзки със села. Джендем. Може би е имало, в близкото минало, но сега са запустели и обрасли. Пътечки, по които даже с магаре или муле ще вървиш трудно.

И в един момент, от отсрещната страна на моста изскача човек – ей така от пущинака – щото път, както вече казах – йок. Спира се на средата, навежда се към водата и се взира дълго. После прави пак няколко крачки и пак същото - зяпа съсредоточено във водата. Аз прибирам апарат и обективи и за един миг си мисля, че може би той ме е виждал през шубраците и все пак е решил да излезе. Носи маскировъчно яке. Среден на ръст, жилав. Аз стоя в края на моста. Той се приближава. Поздрав и начало на лафинг. Виждам, че е с едно око – другото се белее сляпо. Налагам си на волята да гледам само в здравото око. Отблизо виждам, че панталоните му са с големи дупки, раницата му е от старите с брезентово-зеленикав цвят. Автентичен екземпляр от горския пущинак. Бродяга. Бил от Башево, слязъл до крепостта "Кривус", после се спуснал до Арда, преминал я и продължил на отсрещния бряг. Събирал гъби, та малко по малко – дотук, до моста. Аз облещвам очи. Казвам му че съм бил на "Кривус" няколко пъти и съм се опитвал да сляза долу до реката, но съм попадал все на гъсти храсти, без пътека. Имало пътека, той я знаел. Ами как премина реката питам – сигурно знаеш брод, нещо, или… Преплувах я... Ами раницата, дрехите. С раницата, вика, с дрехите, и си хваща панталона, който си личи, че е бил мокър и даже още не е добре изсъхнал май. Само увих телефона в найлон, да не се намокри.

Ай стига бе! Най-малко това очаквах – някой в днешно време да се хване с дрехите и с раницата да преплува Арда, която съвсем не е без вода, каквато ще бъде да речем през август и септември. Аз съм преплувал Марица като войник и то няколко пъти – щото прекарвахме един кабел и знам какво е да се преплува една река като Арда. Водата си те отнася и можеш да се удариш в камък и изобщо си е опасно. Мина ми през ума колко малко знаем за живота по селата. За живота на родопчани – за някои от тях, за чешитите, да ги наречем така. Говорихме много – поне половин час. На него сякаш не му се тръгваше. Говорихме за сегашни и предишни кметове на Ардино, за скали, за пепелянки, мечки и други страшилища. Предупреди ме да внимавам, че имало много пепелянки. Само днес бил видял четири. Стига, бе – а аз не съм видял нито една до сега. Мечките също ги имало, имало и стръвници. Даже онзи ден една слязла до с.Ослец - ти, казва, си минал край Ослец. Минах, да – и това е село доста навътре, в цивилизацията. И мечка да стигне дотам...Той в един ден (но не днешния) бил видял два пъти мечка – първия път с две мечета, край реката, но се оттеглили тихо и бавно с другия му спътник, за да не ги забележи. И след четири-пет часа - още една. Както казах – бъбрихме доста, но бях започнал да разказвам за страха.

Този случаен човек с едно око, ме уплаши. Не знам как и с какво. Може би с това, че беше странен, че гледаше странно, а и поради въпросите – питаше ме сам ли съм, как съм слязъл, накъде ще продължавам след това…Оглеждаше ме, сякаш ме преценяше. Претегляше ли ме? До края на моя поход този ден, мислех за него, за нашата среща. Както си мислех и дали не ме гледа или дебне отнякъде в шубраците. Той познава местността и пътеките. Прехвърлях варианти, сценарии, възможни или невъзможни. Разбира се, връщането беше спокойно и тихо, но аз някак не можах да се отпусна, както съм отпуснат когато вървя по някоя градска улица. Но си беше силно усещане. Като при децата - когато бяхме малки, обичахме, вечер по тъмното, да се събираме в махалата и някои от по-големите разказваха страшни случки. Имахме си добри разказвачи на страшни случки. За "Черната ръка" или за портрета от стената, който си мърдал ръцете. Ние тръпнехме и треперехме от страх, но на другата вечер пак бяхме там, в тъмното, готови да поемем новата порция силни усещания. И аз при първа възможност пак ще се бухна в Дивото. Сам.

Потайната "Кован кая" край Голобрад

Още в петъка, в Ардино, Гюлер ми споменава, че са открили нова скала с ниши, край Голобрад. Даже имало "нещо" и във вестника. Звъни на свой приятел, също горски като него, за повече подробности. След разговора ми обяснява. Махалата се казвала „Гаръмджалар“. Показва ми и снимки на самата скала. Питам го какво значи името. „Гаръмджа“, вика е мравка. Брех, че страшно име. На мен ми звучи като някакъв страшен ръмжащ звяр - пък то - мравчица. След обяд се прибирам в града, и радостен, че съм попаднал на тайна находка си викам, я да проверя в кой вестник имало писано. Какво да видя – всички местни вестници,плюс радио Кърджали, публикували снимки на скалата и на Ардинския кмет и зам.кмета изкипрени пред нея. И оттам, мълниеносно по социалната мрежа, вече цяла България знае "тайната". Ей ти тайна находка, ей ти тайна информация от извора. След един ден съм вече на път към скалата. Оставям колата и тръгвам от последната къща надолу. Обикалям час, може и повече – нищо. Кьорава скала даже не видях. А терена наклонен и труден – и аз правя бод след бод – стана цяла шевица, нагоре-надолу. Решавам да се прибирам – явно днес късмета ми си е взел почивен ден. И не щеш ли - насреща ми – трима юнаци, голи до кръста, крачат бодро в калта. Нищо не носят освен по една тояга в ръка. Здравейте, здравейте, юнаци и така нататък. Казвам им за какво се лутам тук и че нищо не съм намерил. И ние, казват сме тръгнали да търсим тази скала. Ние сме местни, но и ние не я знаем къде е, пък нали писа вестника за нея. А сега, де. Такова пък за пръв път ми се случва. Местни хора да не знаят какво имат забележително в района. (То пък някой да е казал, че е забележително, де). Айде, казвам им, идвам с вас – вие може да сте ми късмета. Идвай, викат. Ние не сме били, ама имаме представа, горе-долу, къде се намира. Тя, казват много се прочу за един ден. Но, казва единия, скалата си има име. Какво е името, питам, щото досега, във вестникарските публикации не беше споменавано име. „Кован кая“, се казвала, вика. „Кован“, това значи…търси думата да ми обясни. Значи „кошер“ го прекъсвам аз. А – точно така. И му казвам, че има доста скали в Източните Родопи с такова или подобно име. Питам ги от Боровица ли са, или от някоя махала. Не, викат, ние сме от тази махала – най-близката. „Гаръмджалар“, ли? Да казват – тя е ей там – отсреща, но не сме знаели за скалата. „Гаръмджа“ е мравка, нали, правя се на отворен аз. Да, отговаря единия, ама през 1934 г., махалата била кръстена „Шевица“ от Държавата. Какво общо, вика, има „шевица“, със старото име…

Братчедите – щото се оказа, че тримата били братчеди - намират скалата сравнително лесно – все пак са местни. Тук - надясно, там – надолу, край дървета и шубраки и стигнахме. Ехаааа! Преди малко съм бил наблизо до това място, но като не знаеш къде е скалата…Половин час, тогава, проучвах много внимателно следите оставени в калта и се правех на Шерлок Холмс и Щирлиц едновременно. Установих, че хората са били четирима или петима, двама от тях са били с костюми, единият леко плешив, а между тях е имало и жена, защото едните следи бяха от малки обувки, ама не чак толкова малки като на дете. И в един момент следите изчезваха. Ама кой да се сети, че оттам се тръгвало надолу. А скалата наистина е такава, една – разпърпана, разчорлена на пръв поглед, но дива. Рядка гледка. И почти веднага виждаме дръвчето. На три метра пред нишите има малко дъбче – то скалата е изцяло в млада дъбова горичка и затова не се вижда, дори и да я наближиш – и това дъбче е удивително. То тръгва отдолу, от земята, с два клона, които нагоре обаче, по кой знае каква приумица природна, се сливат в едно. И прилича на човешко тяло, с два крака. Как е станал този феномен – нямам обяснение, но там където започва сливането, над чатала, стърчи малко клонче и нали се сещате на какво прилича. Най-младият от братчедите предлага да кръстим дървото „Чурката“. Айде, вика, ние ще сме кръстници. От тук нататък така ще се нарича, радва се той, сякаш е открил древна статуя. И ние сме съгласни – така да се нарича.

Другите се снимат, надничат в нишите, дивят се. Питат се за какво ли са служели тези дупки. Аз им обяснявам за две от теориите, за хипотезите. Те цъкат, коментират. Питат каква ли е посоката, към която са обърнати нишите, защото били чели във вестника, че били обърнати не знам накъде-си. Вадя компаса и им казвам, че посоката е югозапад. Единият от братчедите разказва, че точно преди пет дни минавали по-надолу с кравите и точно това се питали тогава, защо се казвала тази местност „Кован кая“, като тук нямало кошери. А според тях, старите хора наричали точно тази скала „Кован кая“ и постепенно названието се прехвърлило и на долната местност под скалата. Сега вече им станало ясно откъде идва името. Обикаляме като мравки, ту отсам, ту оттам, надничаме в нишите, гледаме как са направени. Скалата не е еднородна – в нея личат тъмно-червени нишки, отделни камъни с по-светъл цвят, сякаш вградени в нея като в цимент. А размерът на нишите е огромен – и са големи, и са дълбоки. Сигурно са дълбани пак с каменни сечива, подхвърля най-приказливия братчед. Със сигурност, съгласявам се аз, макар че не съм сигурен. После го моля да ме снима пред скалата. Той ме снима един път, втори, трети.

През цялото време пеят сладкогласни птички край нас, дъбчетата размахват свежозелената си премяна и правят една приятна шарена сянка. Пред самата скала има вдлъбнато място и братчедите се чудят дали не е дълбана и дали няма да намерят нещо, ако копнат там. Да, казвам, може и да излезе нещо – сега като се разчуе за тази скала, нищо чудно да довтасат и иманярите да разкопаят всичко. Ех, ако иманярите бяха археолози, въздишам наум... Разделяме се по живо – по здраво и им благодаря още веднъж за помощта при намирането. Аз не бързам - оставам още малко да се любувам на местността – не само на скалата, а на мястото изобщо. Правя и клипче, въртя се, катеря се отгоре на скалата.Изобщо правя се на мравка. А на картата, която ползвам, тази махала, откъдето бяха тримата братчеди я дават като… Карамунжлар. Къде е „Гаръмджалар“, както го произнасяше Гюлер, къде е „Карънджалар“, както би трябвало да е според моя речник на литературния турски, и къде – името на картата. А да не забравяме, официално от 1934 г. махалата се казва „Шевица“.

Сипеят, росенът и дънките Marc O`Polo

Значи, сипеят ме повлича, падам си на д-то и така се тътрузя два-два метра и нещо. Спрях да се тътрузя точно пред една росна китка. Росен. Уф, ах! - викам му – виж ти! - кво прайш, бе, докато си разтривам д-то? - Стърча - ми отвръща. - И чакам самодивите. Ти май не си самодива? - Не, само Иво съм.

Спирам да си разтривам задните части и благославям здравите ми дънки, марка „Marc O`Polo“, щото благодарение на тях ми няма нищо. Мисля си, как един ден и на мое име може да кръстят дънки – примерно „Ge O`Rgiev“, но само така си го мисля за майтап, иначе не ми е било смисъла на живота да оставя името си точно па в дънки. Виж, къде-къде по-престижно е да кръстят на твое име, например, марка тигани с нам-кво-си покритие, или сорт аспержи, или дори… - А ти кво прайш тука, прекъсва мислите ми росенът? - Аз ли – ам, обикалям и се радвам на високите сини планини и на небето като от коприна… - И все така - по гъз ли… - Тц, тц - откъде ги учиш тези думи? - От самодивите – те така говорят. Само за…ай да не ти казвам за какво говорят. - Ахъм! А тези пчели не ти ли досаждат. Като те гледам си заприличал на натовски самолетоносач – само излитат и кацат по тебе.

- А-а-а – не - те ме опрашват. И ме гъделичкат. Приятно е. Ам вас кой ви опрашва? - Амии нас – при нас е друго. При нас…таквоз… - Да бе – знам как е – от самодивите съм чувал. Вас направо си ви… - Млъкни, млъкни - сигурно го знаеш, няма нужда да го казваш. Ама – я кажи – мога ли да те снимам. - Какво е това? Вадя апарата и му го показвам. - Ами снимай ме. Само ми махни ей тук имам едни паяжинки. И скъсай тази тревичка, че ми разваля фасадата. А тази хвойна – мамка ѝ, да не я снимаш и нея, че ми е като трън в тичинките. А! - чакай да си наглася и тичинките на долните цветове, че са се вирнали като... Спрях да го слушам този цапнат в устата росен и направо минах към щракане. А всичко стана заради оня гаден сипей. Добре че имам здрави дънки „Marc O`Polo“…

Народната памет и скалните кошери

Когато местните хора – тези, родени в планината, наричат някой връх или възвишение „Асара“, „Хисаря“, „Хисарлъка“, всички знаят – на това място, някога е имало крепост или укрепление. Една местност ако е останала в народната памет като „клисе“ или „килисе“, то няма и съмнение, че там някога се е издигал стар параклис, може би черквица. Същото е и когато някой издълбан като голямо ведро камък, наричат „шарапана“ или „шарап таш“ - с голяма вероятност, този камък е служел като съд за производство на вино в отколешни времена. Това е така, защото народната памет няма давност и помни неща, които се препредават от уста на уста, от баща на син, с векове и хилядолетия, без да са записвани никъде. Народната памет е нещо дивно и могъщо. Не е ли тогава учудващо, че когато същата тази народна, родопска памет нарича десетки скали с името „кован кая“, „кованлъка“, „кованджик кая“, то никой не иска да повярва на простичката и близка до ума хипотеза, че тези скали с издълбани в тях ниши, в определен период от миналото ни, с голяма вероятност са служели за скални кошери. Това магично съчетание на култа към скалите, с чудото на правенето на този божествен еликсир от пчелите, е било равносилно на свещенодействие. Защото в древността медът съвсем не е бил ежедневна храна, както е сега, а най-вероятно са го опитвали само аристокрацията на племето и то при определени ритуали и специални случаи. Към това се прибавят и формата на самите, т.нар. ниши, които са точно с форма на половин стар(конусовиден) кошер, останките от восък и следи от заселване и до днес на пчелни рояци, както и стълбите, които многократно сме намирали под такива ниши и които местни хора са ни обяснявали, че това са стълби използвани от „кованджии“ – т.е. хора, които се катерят да събират рояци заселили се в някоя ниша. Не обръщаме внимание на народните имена на местности и скали, на разказите на хората, които тук са израсли, подминаваме много други белези, а после се чудим как и защо се раждат гениалните, мисловни „водопади на сътворението“. Та, честит Световен ден на пчелите! (снимка - Иво Георгиев - скален кошер от Момчилградско)