Посрещане с езици

          На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на  английски, както подобава. Докато товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам – България.  А по руски гаварите, ме  пита веднага, сякаш това е най-естественото нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме  пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България. Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия. Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти, но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда – може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа – Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето, имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите. 

          После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.

Японската градина

          Японската градина е търпение и поезия. А може би търпение и любов. Тишина. Място, в което ти се иска да бъдеш, дори когато те няма. Изкуство на вглъбяването посредством камъни, вода, дървета.

          Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа  към традициите и достойнството на човека.

          Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.

          Ето тук е сухата градина от периода Едо - набраздения чакъл се плиска като вълните на море, а камъните са острови. Или планини.

           Тук е павилионът за чай, а зад него - езерото.

          Бамбуковите горички са на няколко места - мамят погледа с фините си, тънконоги силуети. На някои от стъблата има издълбани женски имена. Бамбуци с нежни имена.

          Камъкът за измиване се нарича "цукубай" и прилича на някои симетрично дълбани камъни от Източните Родопи.

          Червеният мост примамва погледа и сякаш няма място всред цялата зеленина с яркия си контрастен цвят. Но не - точно там си му е мястото. Бавните риби в езерото също предполагам че са традиционни - големи и тромави. Съзерцателни - едната или двете са червени, а другите са сиви.

          От едната страна на моста са "Камъните на тримата светци", а аз преди да науча как се казват, в единият от дните, съм се самоснимал седнал в съзерцание на единия от тях.

          Цялата градина е синтезиран модел на традиционни градини от Киото, създавани между 14 и 16 век - през епохите Муромаши и Едо.

          Павилионът за чай е по модел на съществуващ през 17 век подобен павилион в двореца Кацура в югозападната част на Киото.

          Без да навлизам надълбоко в японската терминология на градините само искам да подчертая, че японците имат различно виждане за дърветата, които растат в природата и тези, които се отглеждат в градините. Отглежданите в градините дървета се наричат "ниваки", а от едно табло вътре в павилиона разбирам, че има много различни видове резитба за оформяне на дърветата според желанието и предназначението им. Тези видове резитби трудно могат да се преведат на европейски езици, но като цяло означават "резитба на облаци". Поетично нали.

        Идеята на тези градини е да се пренесе цялата величествена природа в двора - пред къщата ти. Морето, островите, планините, горите - в умален мащаб, да са ти под носа и когато излезеш сутрин на терасата си, да ги съзерцаваш като божество качено на Фуджияма. Същата е и идеята на бонсаите - да си имаш в стаята, под ръка, умален модел на дървета. Това е като снимка или картина, но жива. Да - може би е вид стремеж на човека към подчинение на природата. Може би.
          Затова е и изкуство. Красиво. Нежно. И тъжно.
          А времето никакво го няма.
          Както трябва и да бъде.

Като Ломб и всичките тези езици

          Дали са паралелни светове в голямата игра на живот. Отделни томове книги, в онази световна библиотека, писана откак свят светува. Едни са изчезвали, други са се появявали...Как и защо са се появявали е загадка, и то велика загадка. Учените казват, че до края на века стотици от тях (може би хиляди) ще изчезнат. Това звучи тъжно.
          Езиците...

          Тези дни най-често споменаването име вкъщи е това на Като Ломб. Унгарската преводачка и полиглот с рождено име Каталин Шилард е интересен феномен. Нейния живот, няма как да не те заинтригува и да не те накара да поумуваш над това, трябва ли да учим езици, какво са всъщност те, как да ги учим, на каква възраст можем да започнем и т.н.
          Книгата й "Как аз уча езици", публикувана за пръв път през 1970 г. не е чак толкова популярна, но е известна сред хората, които са отдадени на тази божествена игра - преплитането на езици при общуването с другите. Самата тя казва, че си е вадила хляб с шестнадесет езика. Едни ги владее съвършено, други по-малко, а на трети - между които и българския - може да превежда с речник. И всичко това при положение, че като ученичка и дори в университета изобщо не е давала признаци на много надарена към ученето на езици. По образование тя е дипломиран химик - наука, която на пръв поглед няма нищо общо с езици или с литература. Книгата грабва с интересния изказ и със забавните случки, все свързани с някой от тези шестнадесет езика, с които тя е имала допир и е изучавала.
          Чета нейната книга и се сещам за моите "вавилонски кули" - онези чудни срещи, в които са се преплитали разговори на 5,6, 7 и повече езика. Срещи, в които всеки търси допирни точки с другия на невероятен езиков код.
          Такава подобна среща, надявам се, ми предстои пак следващата седмица - общуване с хора от повече от единадесет страни, говорещи единадесет различни езика. И съм сигурен, че с всички ще се разбера - ако не на един, то на втори, на трети език...
          Впрочем, за тези, които се интересуват, книгата на Като Ломб, може да бъде свалена безплатно от следния сайт: Polyglot: How I learn languages.
          Четете я за да се убедите, че ученето на езици може да бъде и забавно, и смешно, но и полезно.

Да бъдем портокали голи

                       Да бъдем портокали голи –
                 забулени във заобленост и сенки,
                       възбудени на полукълба,
                     на влажни тропични зони
                        с бенки,
                 мълчаливи като греене
                     портокали,
                      които са се продали
                 на последния търговец на време,
                    някъде в Тропика ли,
                       или край храм на Кали,
                край нежното дуло на бутилка портò
                       да бъдем портокали,

                           ама…
                           точно сега ли?

Пролет в Родопите

Махала "Мумджидан", Родопи

Глухите камъни

          На когото спомена за Глухите камъни, всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, не като сега, а на Студената война пък въобще не й беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре че пи една студена вода, та нещата малко се постоплиха.
          Сега на Глухите камъни, в топлия ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица тук. И той е излязъл от онези мъжки времена. Вижда се как не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора седмица поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол. Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.

Долменът - игра на светлини и сенки

          Долменът е потаен. Голям. Впечатляващ - нали е произведение на изкуството. Издялан от ветрове, богове и хора. Място, където светлината и мрака играят на гоненица. Или на криеница. Лудеят светлини и сенки.

          Но това е и място за размисъл. И за утеха. Каменна маса, на която можеш да положиш ръчно направена питка от лимец. И да си чупваш по парченце между две съзерцания. Между две епохи.

          Долмен, в който е по-добре да мълчиш, за да чуеш какво си шушукат столетията. Или най-малко да чуеш шепота на дърветата надвиснали над каменните късове. Долменът е език, който почти не разбираме. Но отключва въображението. На ветрове и хора.

          Долменът - тази красива игра на светлини и сенки. И на потайности...