Сексуалното насилие върху деца - проучване на списание "The Lancet"

Авторитетното медицинско седмично списание „The Lancet“, основано преди 202 години, публикува интересно проучване за сексуалното насилие върху деца до 18 години. Изследването обхваща периода от 1990 г до 2023 г. и включва 204 страни, но за много от тях, данните не са налични за целия период. Част от данните са взети от проучвания на СЗО и на УНИЦЕФ, за някои години и страни. Проучването е дело на учени от Университета в Сиатъл, САЩ и е финансирано от фондацията на Бил и Мелинда Гейтс.

Според проучването 18,9 % от жените и 14,8 % от мъжете по света са били жертва на сексуално насилие преди да навършат 18 години. Това прави почти всяка пета жена и всеки седми мъж на планетата, но данните варират силно според региона и страната.

Особено интересно става когато сложим лупата върху резултатите от Балканите. Тук, при всички страни, без изключение, данните сочат, че случаите на сексуално насилие върху момичета са по-рядко от тези при момчетата до 18 години. Това показват резултатите и за България като процента е съответно 9,7% и 14.0%, което прави почти всяко десето момиче и всяко седмо момче са били жертва на такова насилие у нас. Подобни са данните и за всички наши съседи, вкл.Гърция, Сърбия, Румъния, както и Унгария, Полша, Словакия, РСМ.

Това не знам как може да се обясни, освен като дълбоко вкоренени традиции още от времето на Александър Велики и дори от митичния герой Херкулес, чийто любим - Абдер, както знаем е бил разкъсан от свирепите коне на Диомед и в негова памет бил основан гръцкия град Авдира (Абдера).

https://www.thelancet.com/journals/lancet/article/PIIS0140-6736(25)00311-3/fulltext

Да ви разкажа за гугутката

Слушайте сега, да ви разкажа за гугутката. Мда, много банална птица, такава една сивичка и дребна, обаче знаете ли, че тя за пръв път е описана за световната наука по нашите земи. Значи, унгарецът Имре Фривалдски е бил дълги години уредник в Националния музей в Будапеща –от 1822 докъм 1851 г. и много се е интересувал от Румелийската флора и фауна, като тера инкогнита за науката – демек, земите на юг от Стара планина. Той е финансирал и организирал четири научни експедиции по тези географски ширини. Фривалдски, както знаем, пръв е описал силивряка – орфеевото цвете, намерено в Родопите, най-вероятно някъде около Бачковския манастир и точно той му дава латинското име „хаберлея родопензис“ – на името на своя учител ботаника Карл Хаберле.

През 1835-36 година, неговите асистенти обикаляли около Пазарджик и Пловдив и видели за пръв път сивата, приличаща на дребен гълъб, птица. Фривалдски подскача от радост, като му я занесли в Будапеща, защото видял, че това е нов за науката вид, който не се срещал никъде из Европата и поради това даже Линей не го е виждал и описвал. Нарича го Columbia decaocto, а няколко години по-късно един французин, му дава днешното латинско име Streptopelia decaocto. „Декаокто“, на гръцки значи „осемнадесет“. На Фривалдски му разказали древногръцки мит, за скромна прислужница, която работила цяла година при една надута и стисната господарка, която накрая ѝ платила само 18 сребърни пари за целия труд. Прислужницата, недоволна, се оплакала на Боговете и пожелала този факт да стане известен по цялата земя. Тогава Зевс създал гугутката, която постоянно летяла и пеела „дека-окто – дека-окто“. Но това е според митологията и фантазията на Фривалдски, а ние знаем, че гугутката не вика „дека-окто“, а пее „гу-гуууу-гу“с втора удължена сричка и ние като деца се бяхме научили да свирим почти безгрешно тази песен като гугутки, със специално нагласени двете ръце пред устата.

И от средата на 19 век, за има-няма един век гугутката се е разпространила из цяла Европа – чак до Скандинавските страни.

Та, интересни неща са откривали по нашите земи.

Жерка и Старият мост, по който само времето минава

Жерка е една красива, стара българска дума и значи „воденица“. Сега е спомен за село. Спомен, пазен от един вековен, величествен чинар, който стои на пост до полуразрушената джамия. Спомен за улици, за къщи, за огради, спомен за много животи живели в тези призрачни къщи с паднали покриви, стени, счупени прозорци, продънени подове. Старото име на селото е било „Деирмен тепе“, до 1934 г., когато го променят на Жерка. Красиво име, което впрочем е в корена и на известното туристическо село в Балкана, Жеравна.

И макар че от 1986 г. Жерка е заличено от регистъра на селищата, днес някои къщи са учудващо запазени. В някои от тях могат да се видят, дрехи, чували с чепкана вълна, обувки, шишета с надпис „нектар“ и дори един дебел, прашен „Руско-български речник“, отворен на думата „п“. Мръсен, изпокъсан, забравен речник на буквата „п“. В един двор има скелет на автомобил „Вартбург“.

Но Жерка не е съвсем дива и изоставена. Там в момента се строи нова вила. До нея също има друга вила, явно обитаема, с българското знаме отпред в двора.Нищо че селото е заличено и реално би трябвало да се води горски фонд. А тези строежи веднага нарушават идилията и красотата. Няма ток, няма вода. Но пък има гробище. И хубави гледки към Кирково и към Домище и към върховете родопски. А долу под селото е старият мост. По него никой вече не минава. Само времето…

За "Деветте пауници" и един стар сборник с приказки

И аз като вас обичам вълшебните приказки. И като малък и като голям все си ги обичам. И като съм се заровил в разни изследвания и умнотии и ето на какво попадам. Значи, през 1889 г. в Лондон, излиза книгата „Шейсет народни приказки“ (Sixty Folk Tales), на Алберт Вратислав. Тя е с народни приказки на славянските народи. В нея са поместени и пет български приказки. Обаче този сборник се оказва подборка и превод на английски от книгата на Карл Яромир Ербен „Сто славянски народни приказки и повести“ излязла още през 1865 г. в Прага. Сред тези пет български приказки е и „Деветте пауници и златната ябълка“, една чудна вълшебна приказка. Като източник на приказката е цитиран Константин Павлов, без да е уточнено дали е била публикувана някъде или е разказана устно от Павлов. Тази приказка сякаш не се среща много-много в сборниците с български приказки. Има я в „Змей. Змеица. Ламя и хала“ на Вихра Баева и колектив.

Няколко години преди Ербен, през 1853 г., известният езиковед и фолклорист Вук Караджич, помогнал да бъде изваден от забравата българският, като отделен език, чрез своя „Додаток“( „Добавка към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особен оглед към българския език“), издава сборник със сръбски приказки. В този сборник е включена и приказката за деветте пауници. През годините след това и до днес, тя има варианти и като босненска, като унгарска, като украинска приказка, а е възможно да има и други варианти, за които не знам. Ще излезе малко като в „Чия е тази песен“, филма на Адела Пеева. Самият Вук Караджич, цитира че въпросната приказка за деветте пауници му е била разказана устно от някой си Груйо Механджич от Сентомаш още в 1829 г. А Сентомаш е градче близо да унгарската граница, населено и с унгарци и със сърби, днес се казва Сърбобран. Трудно е да се определи чий е първообраза назад през вековете на тази приказка. Да не забравяме, че една „Пепеляшка“, например, имала 345 варианта по целия свят – иди че разбери кой е най-старият. Знаем, че има и български вариант – впрочем той е включен в сборника на Ербен и в този на Вратислав. Другите приказки в сборника, освен двете цитирани са: „Дядо Господ“ взета от “Показалецъ“ на Раковски, „Блъгарско гостоприемство“ и „Гадинский язык“.

Абе интересно си е да четеш отколешни приказки, написани на старо възрожденско писмо, с употреба на стари, позабравени слова.

Илюстрация - Petar Meseldžija

Работи японски по нашите земи...

Начи, глейте сега, Сей Шонагон е японка, и е писала „Записки под възглавката“ от 990 година докъм 1002 г., по Самуилово време, тогава, във Великото Българско царство няма данни да сме имали писателки и изобщо грамотни жени в царския двор, а уж, нали, Златен век на българската книжнина се е вихрил малко преди това, с Черноризец Храбър и други храбри хора барабар, но то писателки сме нямали чак до двайсти век, обаче мисълта ми е за друго, значи, поръчал съм си аз книгата на Сей Шонагон от „Книжен пазар“ и отивам да си я получа от офиса на куриерите, плащам, излизам отвън, но нещо ми се струва тъничък пакета и го отварям, а знам , че „Записки под възглавката“ трябва да е поне 360 страници, все пак това е книга писана преди повече от хиляда години, ама още тогава жените са били по-бъбриви от мъжете и отварям пакета и какво да видя – съвсем друга книга – на адютанта на княз Батенберг, Александър Мосолов и се връщам, ядосвам се искам телефона на книжаря от куриерката, звъня, никой не ми вдига и съответно не искат да ми върнат парите и да приемат обратно пратката, защото съм я бил отворил извън офиса, а одеве си мълчеше същата тази патка, тоест куриерка, че имам право на преглед преди да платя, но както и да е, свързвам се след два часа с книжаря от „Меден рудник“, туй в Бургас и той се тюхка и казва, че ще проучи накъде е тръгнала моята японска книга, та ми звъни човечецът после някъде към шест, шест без нещо и ми казва, абе тоз дето я е получил вика твоята книга, толкова се ядосал, братче, толкова се ядосал, че…я изгорил, моля, казвам аз, не вярвайки на ушите си, как така, абе така ми каза, вика че я изгорил в котела на парното си, ядосал се, та си викам, Боже, дали Сей Шонагон си е представяла, че хиляда години след като е писала тези интересни свои наблюдения, мисли и изобщо японска му естетика, дали си е представяла, че в една варварска страна ще горят екземпляри от нейната книга, абе направо „о, санта симплицитас“, дет са вика, а пък аз обратно – не само че не изгорих обърканата книга, но напротив попрочетох доста от нея и дори си снимах някои интересни странички, като тази, в която руснакът описваше как са го гощавали българите по пътя от Чорлу до София и обикновено гощавката била със супа и „кокошка, с пипер, мамалига и червено вино в неограничени количества“, щото ми стана интересно как така уж, нали, робство, пък кокошка, пипер и червено вино, ама за фината японка ми стана мъчно, ама и за нашенеца, дето сигурно му е станало доста по-топло от изгорената книга, щото това са четиристотин и пейсе и кусур градуса по Фаренхайт и си е жега това, та ей такива работи японски по нашите земи…

Снимка Fred Kearney

Любомир Генчев - тъжният, самотен интелектуалец

Будителят със сигурност изпитва повече болка отколкото радост…

Той е тих интелектуалец. Тих, тъжен поет, неслучил на време. Неразбран. Забравен. Открит случайно от френски професор по сравнителна литература от Университета в Артоа.

Той е Любомир Генчев. От Пазарджик.

Дали е будител, не знам, преценете вие.

Оставил впечатляваща поезия на български и френски, превеждал български поети на френски – Константин Величков („Цариградски сонети“), Яворов, Лилиев, почти цялата поезия на Т.Траянов, както и бележити френски и немски поети на български. Превежда и руски поети.

Във Франция, издателствата „Rafael de Surtis“ и „Éditinter“ подготвят и издават неиздавани творби на Любомир Генчев в десет тома. Десет тома – правилно сте прочели. „Ecrits inédits“. Едва ли го смятат за будител във Франция, те нямат такова понятие, но за тях е един от големите френскоезични поети на 20 век, сред чужденците.

През 1946 г., Валентина, девойката, в която е влюбен, умира само на 20 г. , след операция. Той е съкрушен. Голяма част от творчеството му ще е белязано или посветено на тази трагична любов.

Преследван, съден, забраняван, следен от службите. Обявен за „враг на народа“, по време на процеса срещу католиците – успенци през 1951-1952 г., само за това, че е знаел френски и го е преподавал в католическия лицей „Св.Августин“ в Пловдив, от 1933 г. до закриването му през 1948 г.

Как живее човек, на когото е забранено да публикува, човек, който живее само за да пише и да измисля свои светове? Живее като пише тайно. За него писането на френски е убежище, утеха, друг живот, въображаем. През юни 1972 г. изпраща на Генералния секретар на ООН Курт Валдхайм писмо, със сонета „Au Docteur Kurt Waldheim“, написан на френски. Валдхайм му изпраща благодарствено писмо. Будител ли е? Събудил е службите от ДС със сигурност. На 18 октомври 1973 г. домът му е обискиран, ръкописите иззети и много оригинали – унищожени. Получава сърдечен удар. След това събитие, Генчев възстановява по памет и предвидливо преписва на ръка много от ценните си трудове и ги укрива по роднини.

Той е признат за майстор на сонета и то на онази рядка форма наречена „естрамбо“. Това е сонет, на който към четиринадесетте стиха е добавено още едно (по-рядко две) тристишия. Писал е десетки такива.

Умира през 1981 г., сам, непознат, непубликуван, отхвърлен.

Голяма част от архива на писателя днес се намира в НБ „Иван Вазов“ в Пловдив.

„Поезията…изпитва много повече болка, отколкото радост“, пише в един от сонетите си от сборника „Поетичен мемориал“, сборник от шейсет сонета, писани направо на френски между 1945 и 1972 г.

Будителят със сигурност е изпитвал повече болка отколкото радост…

При Тунджер - шест години по-късно

И значи крачим ние самоотвержено, от Мумджидам към Гяур махала, по самодивски пътеки. Катерим се и се спускаме и когато сме на разстояние един тих, кучешки лай от махалата, първо изненадваме стадо нищо неподозиращи крави, после ни посреща куче, после скелет на кон. Кучето маха дружелюбно с опашка, защото е умряло от глад. Скелетът не маха, той е съвсем умрял. Ваня дава на кучето последни парченца солен кекс и то ги излапва още от ръката ѝ. Жените му се радват и го галят, а аз ги гледам мили, засмени. Спускаме се към къщата на Тунджер. Той се задава като родопски властелин, с достолепна крачка, като води кон (кобила, както ще се окаже) за да го завърже петдесет метра надолу за едно дърво. Изкачва се при нас, здрависваме се, заприказваме се.

Докато го чакаме да дойде обаче, оглеждаме подредбата пред къщата – дървена стълба е подпряна и стърчи над покрива с тикли, от другата страна на портата, за симетрия, има дълга дъска и тя подпряна и тя стърчи. Виждаме още кόзи рога, две брадви, седло, ламарини, дърва за подпалки, метална кофа, пак ламарини, въже, две криви тояги, още кости и част от череп на животно – може би коза.

Този гълъб, казва Тунджер като идва, аз го опитомих. Едва тогава виждаме, че на най-горното стъпало на самоделната стълба, подпряна на къщата, се е сгушил черен гълъб. Сякаш медитира.

Стопанинът не ме помни, не помни и други, които споменавам. Помни само Стефан Недялков, доктора, и пита защо не е идвал отдавна, къде се е изгубил. Казвам му, че не е много във форма в момента, но пак ще идва, като се оправи. Тунджер му пожелава да оздравява и поръчва да го поздравя. През това време кучето хрупа нещо настървено от една метална чиния. Първо помислих, че е някаква манджа или дори яйца, защото мярнах петно в жълто-оранжево. Найн – оказва се наронени зърна сурова царевица. Куче яде царевица! Не бях виждал такова чудо. Но явно по света има какво ли не – щом има водопад висок един километър, защо да няма и куче, което яде царевица.

Даваме на Тунджер армаганите, които носим в раниците. Той видимо им се радва и веднага бърза да си ги прибере в къщата. След всяка торбичка – влиза и си я оставя старателно вътре. Благодари от сърце.

На скалата пред къщата има буца каменна сол, а по-нататък се виждат купчинки натрошени кристали пак от каменна сол. Гълъбът е дивак, вика. Бяха цяло ято, а тоз дойде да ближе сол, аз взех да го храня и той остана. Опитомих го. Учудих се, че и гълъбите ближели сол, но както вече казах – какви ли не чудесии има по света – щом в далечна Япония, малки япончета могат да пеят „Над смълчаните полета“ на японски, що па в Родопите да няма гълъби, които си умират да ближат каменна сол.

Кучето спря да яде царевицата и се завъртя край нас, с надежда да изровим още някое парче баница или кекс от раниците. Туристите, вика са го разглезили. Аз с лявата го галя, с дясната го бия. Трябва да лае, пък то не лае, предава ме. Ако искате му ударете някоя пръчка. Мелез е, четири породи са си дали среща в него. Аз, Пенка и Ваня никого не искаме да бием, защото сме против боя като възпитателно средство, а сме за това да има любов и баница за всички по света. Питам го – ти с коня ли ходиш до Паничково. Вдругиден ще ходя с коня, вика, да си напазарувам хранителни продукти. Силвер Нури се казва, на Силвия Кацарова. Кобила е. За три часа съм в Паничково с нея. А кучето се казва Джангал Маймун. На гълъба не му каза името. Явно още не е заслужил.

А този скелет там горе, на кон ли е, на муле ли? Това е майката на тази кобила. И разказва колко пъти се била ожребила и какво станало с потомството. Аха! - попиваме ние всяка интереснотия.

Продължаваме лакърдиите - за Пеевски, за предизборните плакати в града, за разцепване на разни движения, за Рая Назарян, за сестрите му и за живота, който ни се е паднал да го живеем тук, в този момент. Добре е осведомен по много въпроси, въпреки че няма телевизия, радио, телефон – абе изобщо нищо няма дето е на ток. Как живее без еър фрайър и инстаграм, ума ми не го побира. А чешма имаш, нали, го питам? Имам кладенец, ей тук, ама той сега е пресъхнал, а долу има извор, под обора. Не ходете, вика, към обора – то аз пръскам, бе, ама все пак, от козите, нали, бълхи…А няма как – животните са му важни, че за тях получавал субсидии, като земеделски производител. Не стана дума козите освен бълхи, дали имат имена. Бащината му къща, не е тази, в която живее, а долната, тя е в развалини. За тази е викал скоро някакво момче да му потегне покрива, заради теч. Аз вика не мога да се качвам, че ми се вие свят. Затова стълбата стоеше подпряна като за качване, а не само да служи за кацалка на гълъба.

Пак споменаваме Швейцария, после Англия, все места където се е подвизавал на младини. Говори бавно, но българския му е все така перфектен. Като го питам, нали е най-малкия в семейството, той веднага изтърсва, аз съм изтърсакът, да. Ей така – като малко бисерче я изтъркулва тази дума.

Пита ни дали ще нощуваме. И предния път, преди шест години пак ни беше питал. Ние пак отказваме любезно. Наслаждаваме се на хилядолетните пейзажи и на Саръ кая, която се вижда от по-друг ъгъл оттук, различен от Мумджидам. А от другата страна се вижда водното огледало на язовир Боровица.

Снимаме се. И Джангал Маймун и той се завъртя до нас за снимка.

Сбогуваме се с Тунджер и потегляме по обратния път. Той веднага влиза в къщата и повече не се вижда да му махнем за последно. Силвер Нури си пасе кротко под нас и дори не ни поглежда за довиждане.

Дългите сенки на късния следобед пролазват, пейзажа се оцветява в портокалово, а живота продължава да си тече в нас и край нас. Такъв какъвто е, или какъвто би могъл да бъде.