Прочее, беше трудно и чудно драпане. Не съм подозирал, че може да има такива пейзажи в Родопите. То не са пейзажи, то беше полет на очите и душата. Гледкописи. Велики са тези Родопски зъбери и рупи.
Първо, като стигнахме до разрушената застава, след Горно Къпиново, срещнахме един ловец и се заприказвахме. Разбрахме, че неговите авери са ударили някой и друг глиган, че този ден им е последния ден от разрешения за сезона лов (слава Богу!), но и че от хижата нататък не можем да стигнем с джипа по никакъв начин до връх Вейката дори и да се съдерем. Оставяте колата на хижата и имате, вика, два часа пеш. После говорихме за туй и онуй, за местните хора, за общи познати, за заставата и окаяното ѝ състояние и за селския живот, който въобще не е лайф. После ловеца обеща, че ще предупреди другите ловци за нас и да не ни вземат за глитани, муфлони и друг всякакъв горски добитък и да пуцат по нас, че още имаме велики дела да вършим.
И поехме начи, ние, къмто хижата „Хвойнова поляна“. Ама то бая път и не стига че бая, ами и черен и хич го не бива. Стигаме до хижата, снимаме табелата пред нея, снимаме заледеното, красиво езеро „Гьолът“ и даваме нататък. Правим-струваме и пак се връщаме с возилото почти до хижата и поемаме маркираната пътека – ще се оди пеша, то се видяло - няма да стане по мързеливия начин. Красотата и тя като лозето, не иска молитва, ами си иска крака и пот. Емваме се нагоре и драпаме. Има си маркировка, има си букова гора с гладки, стройни дървета за прегръщане, има опадали листа, чист родопски въздух и всичко каквото си трябва. А! – даже минахме и край една „горска аптечка“ закачена на едно дърво – в нея имаше цял пакет не знам с какво и отделно две хапчета парацетамол.
По цялото трасе – и в гората и после по билото се виждаше прясната диря от мотоциклет и ние се размечтахме как щеше да е хубаво да изкачим върха на мотор или даже на онези бъгита на четири гуми, дето вдигат шум до Бога. Мигове на слабост – какво да се прави.
Колко пот проляхме докато изкачим билото – и като го изкачихме ахваме от гледката – като се ширнали едни ми ти пейзажи, та чак до Тракийското море, дето се вижда как блести на слънцето. Не можеш да се нагледаш. Долу, не много далеч се вижда една гръцка изоставена застава. Поемаме на изток, вече все по билото, или почти. И все по границата на България с Гърция. Мръднеш една крачка надясно – у Гръцко, мръднеш една наляво – пак си у нашенско. И все се изкачваме. Така подминаваме връх „Трите кладенеца“, известен и като „Юч бунар“. Пътеката през цялото време лъкатуши в защитена местност „Гюмюрджински снежник“. Тя е обявена за защитена точно преди двайсет години и се води най-голямата защитена територия в Източните Родопи. В нея освен буковите и елови гори имало и казашка хвойна и родопския ендемит родопски крем, но за него ще трябва да се дойде през пролетта и лятото, ако искаме да го видим цъфнал. Диво и красиво.
Впрочем по същото било са се придвижвали в зимни условия и част от руските войски водени от генерал Черевин през 1878 г., в преследване на останките от разбитата армия на Сюлейман паша в посока Одрин. Този билен път си е известен явно от древни времена, а даже в една част от пътеката се натъкнахме на останки от нещо като римски път, маркиран с големи камъни.
Вече виждаме в далечината „Вейката“ и макар, че сме изплезили езици, не спираме. Наистина за отбелязване е, че правим доста добро темпо, без никакви почивки, освен за някоя и друга снимка към България или към Гърция. Поради късия ден, а и късното ни тръгване не е желателно да се офлянкваме и да се отпускаме.
На „Вейката“ сме към 4,20 и дъхът ни спира. Чудиш се накъде по-напред да снимаш, накъде да се обърнеш. Към гръцката част на планината са едни скалисти върхове, заедно с най-високия връх в Източните Родопи – „Папикио“, или „Орлица“. До него води един много остър, скалист рид, който ми се струва доста опасен. Иначе едва ли ще е пробблем да се иде до върха – то кьорав човек се не види. А и гръцката част на планината се вижда, че е доста по-слабо населена. След най-високия връх се виждат конусите на други по-малки, но не по-малко красиви, издигнали вулканични шапки в маранята. В далечината се вижда езерото Вистонида, край Порто Лагос и след това и Тракийското море блести на слънцето. Още по-далеч се загатва шапката на изплувал от мъглата връх, който ми трябва време да осъзная, че няма как да е друг освен най-високия връх на остров „Самотраки“.
Откъм българска страна се виждат като на длан Горно Къпиново, Чакаларово, Добромирци, Кирково и други по-малки и по-далечни селца.
Велики гледки. А все пак денят не е много ясен и има мараня, което не позволява да се види по-надалеч.
Старото име на „Вейката“, която е висока 1463 м. е „Карлък“, което идва от „кар“ – „сняг“ и много точно се превежда като „Снежник“. Знаем че има поне още два върха в Родопите със стари имена „Карлък“, включително и втория по височина връх „Орфей“.
Слънцето вече се е втурнало да залязва. Последни снимки и айде – обратно, че да можем да извървим възможно най-голяма част от пътеката по светло.
Точно преди гората вече е тъмно и аз пускам фенерчето на телефона, за да не се пребием по нанадолнището и неравния терен. В 18,15 ч сме при колата. Общо отиване и връщане сме го направили за малко повече от четири часа. Щуро темпо.
Велико преживяване, полет на очите и душата в необятните красоти на Източните Родопи.
Повече от ясно е, че ще се идва пак. И пак. И пак…
