вторник, 10 юли 2018 г.

Сиври кая


          Стефан ни подмамва. Пуснал е в Социалната мрежа кратка стръв: "не съм ходил на Сиври кая. Тръгвам в събота. Който иска..."
          Искащите до последно се преброяваме - един иска, ама не може, щото щял да ходи не знам къде, друг никъде нямало да ходи, но пък прогнозата не му е по мярка, трети - бил далеко, четвърти - високо.


          В събота потегляме - сигурни и убедени. След село Срединка, на пътя, малко момче маха странно. Сякаш "стопира", ама по детски. Спирам и го качвам. Да има - десетина- единайсет години. Тръгнало било за Енчец - това е има-няма километър, до магазина, да купува цигари на баща си. Той, вика, не може. Шишман - дебел е. Сто педесет и шест кила. Всеки ден съм така - до магазина, за цигари. Сериозно момче, не се усмихва - сигурно и детството му е сериозно, навъсено. Кой знае. Какво ли е да вървиш през живота със сто педесет и шест килограма. Това е двойно на моите. Спомних си баща ми - Бог да го прости - как ме пращаше да му купувам ракия от кръчмата в циганската махала, от малък до голям вече - до осми-девети клас. Взимах празно лимонадено шише и тръгвах. И помня, че ми беше много неприятно и ме беше яд на него.



          Минаваме покрай нашата скала с прозореца, на която бяхме миналата неделя и й махваме дружелюбно. Още ни държи красотата на това преживяване.
          На моста преди язовир Боровица Стефан вече ни чака. Тръгнал в 7 сутринта от Пазарджик и пристигнал по-рано. След десетина минути пристига и Ицо Тодев с неговия приятел Тодор от Димитровград. Групата е пълна.


          От всички нас само Ицо е бил по тези места и той ни повежда. Тръгваме по потайни пътечки, в гората. Вървим от северната страна  на язовир Боровица, който като му гледаш силуета на картата си прилича на гущерче или на малък змей. Но ние не можем да го видим отвисоко и за нас си е една красива вода, с интересни заливчета и зелени ръкави. Някъде на четвърт от пътя, Катя и Калоян ни оставят и казват, че ще ни чакат на полянка с хубава гледка към водата. Четиримата мъже продължаваме. Вървим по пътека, която на места е доста трудна или се губи. Дъбрава, камънаци и причудливи гледки. Стигаме до впечатляващата Асаркая, без да изкачваме, разбира се, върха. Тъпчим по зигзагообразен каменен път, който някога може би е бил зид или граден подход към крепостта, така и не е ясно, но тръпката е пърхаща вътре в нас, защото знаеш, че вървиш върху нещо градено камък по камък от древни ръце.


          Почти целият път в дъбравата е осеян с гъби. Много гъби. Някои са с впечатляващи размери и ние се сещаме, че в народния фолклор гъбите вървят ръка за ръка с тъщите.



          Под нас огледалото на язовира вече свършва, което означава, че наближаваме Сиври кая. На отсрещната страна първо се виждаше пътя за Безводно, а после нещо като пътеки и Ицо казва, че отсреща също има път до скалата, но после изкачването на сипея е мисия трудна и не за всеки възможна.
          Наистина скоро виждаме Сиврито. Като кучешки зъб вирнат нагоре. Стигаме с много пъшкане и задъхване - наклонът е голям, минават се сипеи, едно-две щърбави деренца, обрасли с накипрени драки. Пътека няма. Внимаваме къде стъпваме, че и без това вече Стефан е с един скъсан крачол и издран крак от непредвидено падане. И тъй - след около три часа ходене сме над скалата. Под нас, под стръмния склон се вижда тънката игрива нишка на  Боровица, която още не подозира, че ще става язовир.




          О, Сиври кая! Скала за катерачи и за богове. Обхождаме я бавно от три страни, или почти. Говорим си с нея. Питаме я защо има такава голяма пукнатина от едната страна. Защо има дребни камъни в много от нишите. Защо самите ниши са с различни размери, сякаш правени от различни майстори, което може би е така. Тя отговаря на неин си език. Или по-скоро мълчи. Гледа ни остро и от високо. Поздравява ни, че сме си направили труда да й дойдем на гости, че й било доскучало вече.




          Обратният път е по-кратък - притъмнялото небе бърза да слезе при нас и да ни прегърне с буреносна прегръдка спускаща се от Чиляка. И ни прегръща. Почти не спираме, мокри, освен за няколко залъка и пак крачим, крачим. Забираме си останалите членове на групата и под лек дъждец излизаме пак на това чудо на цивилизацията - асфалта, изморени и доволни.
          Разделяме се - Ицо и Тодор се връщат към Димитровград, а Стефан остава още един ден по тези места за да разгадава дали формулата "човек-Родопи-човек прим" наистина е вярна.




сряда, 4 юли 2018 г.

Вода, скали, зелено



          Някои неща, изглеждат недостъпни. На пръв поглед. Но удоволствието, както казват мъдреците е в пътя, в усилието да стигнеш някъде, а не само в пристигането. Колко е хубаво да прекрачиш прага на дома си в неделя, без да знаеш къде ще си след два часа примерно. Без да си планирал посока, място, време.


          Нещо такова правим тази неделя. Само знаем, че искаме да сме край вода, скали, зелено. Ама това в Източните Родопи е лесноизпълнимо желание.
          Само след няколко километра стигаме до голяма вода, после ходим, ходим, ходим - с пътеки и без пътеки, през снеголоми и снегопади в гората - сериозно и едновременно приятно изпитание. И все си казваме - искаме тази вода да я видим като птиците - отгоре. Да я видим наистина ли е толкоз голяма и толкоз синя. Или е позеленяла от отражението на гората в нея. Да чуем гласа на неделното ехо.



          Но пък и скалите, които се виждат в далечината ни подмамват, подмамват. С едни комини, или гърбици, правиха ни муцунки и се пулеха като великденски истукани и сякаш ни се присмиваха - вижте се, бе - не можете да ни стигнете...



          Но ние взехме че стигнахме. И после не ни се тръгваше оттам.



       
          Съзерцаваме миниатюрните коли долу, които изглеждат нищожни и смешни. Съзерцаваме бездумни ширналата се вода под нас и безкрайната зеленина, която постепенно се превръща в синева, колкото повече се отдалечава от окото. Съзерцаваме и величествения скален комплекс край Дъждовница, виждащ се като на длан отсреща. Говорихме си с ехото - че то - ехо, ехо, ама и то за човешка приказка се затъжва.





          Уморени и стихнали се завръщаме, но за завръщането обикновено никой не говори. За завръщането обикновено се мълчи.
          И ние така.
          Но си мисля, че тези зелени гледки облагородяват. Човек, който има очи да се наслаждава на такива гледки, на такава тишина, на такъв въздух, няма начин да не стане малко по-добър. Ей такива работи си мисля, но може и да не е така.








     

сряда, 27 юни 2018 г.

Скалите над Ненково


          Тръгнахме към едни скали. Над село Ненково.


          По пътя срещнахме: нула човека, една костенурка, две пепелянки, седем крави, около 17 тромави пеперуди "цигена" и към 8744 мравки. Или може би бяха 7844 - не съм много сигурен. Куче не можахме да видим, но го чухме как лае отдалече, откъм три самотни къщи, както и магарета не видяхме, но усетихме под краката си... така де онези търкала, дето им се отделят под опашката и намирисват интересно.
          Е, ядохме много череши. Много. От старите сортове - не много едри, с ужасно дълги дръжки, но пък сладки като мед и нямат нужда от пръскане с разни отрови със сложни имена. Просто плодовите мухи, дето правят черешите да червясват, не стигат чак дотук. Далече им е.


          А скалите мамят  като сирени - трудно е да ги отминеш, да им устоиш и да не тръгнеш към тях. Те пеят толкова омайно. Смайват, изумяват. С формите си, със структурата си, с дупките си и с наподобяванията на странни същества. С чудатостта си. Сякаш съм попаднал на зелена сцена, с митични същества играещи чуден, бавен театър. Театър, в който действието се развива с хилядолетия.


          Впрочем турско-арабското име на тези две-три къщурки, наричани някога  махала Хайранлар идва точно от "hayran" - учуден, смаян, удивен. Значи "хайранлар" би трябвало да е - учудените, удивените, дивните. Не е трудно от това име да се сетиш и защо един от най-високите върхове, в тази част на Родопите, който се вижда недалеч, носи поетичното име "Бездивен". И аз винаги съм се чудел как точно трябва да се разбира това "бездивен". Дали като "безкрайно дивен". На такива места - а те в Родопите са много - думите са много бледи за да опишат това, което виждат очите, чуват ушите, или усеща носът. Все нещо не достига, все нещо остава недоизказано, нещо, което е по-добре да премълчиш. За да му се възхитиш.





          И аз за пореден път се убеждавам, че човек, който уж пише пътеписи, всъщност описва себе си, мислите си, живота си.  Гледаш навън, а мислиш навътре. И това е велико, нали.
          Затова млъквам. Оставям ви да гледате.