сряда, 6 март 2024 г.

Шиваров-палачът на руския литературен елит

В книгата си „Роби на свободата“("Рабы свободы"), Витали Шенталински, като всеки сериозен документалист, разкрива много тайни, вади истини от „светая светих“ на съветския терор - Лубянка. Писателят е допуснат (сензационно), заедно с още няколко литератори, до архивите на КГБ през 1989 и следващите години (дори се пошегували с него: „ти си първия писател, който идва тук доброволно“). И наистина той е първия външен човек, получил достъп до досиетата с гриф „Строго секретно“ и „Да се съхранява вечно“ по делата на разследвани и съдени писатели от 20-те и 30-те години на този незабравим и не много човеколюбив ХХ – ти век - годините на черните, сталински репресии. Така се ражда изследване от стотици страници, публикувано в общо три книги, като „Роби на свободата“ е първата от тях. Това е книга разбулваща море от неизвестни и потресаващи факти от живота и следствения процес на писатели, които са част от цвета и гордостта на руската и съветска литература от първата половина на миналия век. В досиетата са открити както оригинали на известни творби, така и непознати ръкописи. В първата книга са публикувани данни от досиетата на Исак Бабел, Булгаков, Павел Флоренски, Николай Клюев, Осип Манделщам, Борис Пилняк, Горки.

Разбира се, книгата не може да се разкаже – трябва да се прочете, но това, което мен особено ме впечатли бе споменаването на няколко места на името на един българин. Българин, който е играл ролята на палач или поне на един от палачите на елита на руската (съветска) литература. Николай Христофорович Шиваров, наричан Христофорич.

Оскъдни са данните за него – роден в гр.Пещера в 1898 г., комунист и деец на Коминтерна, женен с едно дете, журналист. И горе-долу това е всичко, което се знае за живота му в България. Опитите ми да намеря нещо за него или негови статии в периодичния печат от това време, не дадоха резултат. През 1924 г. Шиваров бяга от България, след събитията от септември 1923 г. и последвалите репресии и най-вече след приемането на Закона за защита на държавата и забраната на дейността на БКП (т.с.) и се установява в СССР, в Москва. Почти веднага е назначен като следовател в структурите на ОГПУ (Обединено държавно политическо управление), което през 1934 г. ще се влее в НКВД, а още по-късно ще стане КГБ. Сещате се - това е всяващата страх и ужас Лубянка. Шиваров явно е имал литературни наклонности, тъй като става следовател в Четвърти отдел на ОГПУ, този, който се занимава със следене на дейността на писателите и поетите. През двайсетте години на 20-ти век той е един от отговарящите за досието на Максим Горки. Разбира се, Горки е литературна икона с огромно политическо и литературно влияние и престиж не само в СССР, но и по света и никой не е смеел да го пипне, което не означава, че не са го следели. Дори и когато е живял в Соренто, Италия. Службите са поддържали тайна връзка лично с неговия секретар Петър Крючков, който им е донасял всичко. Шиваров, живеел на Арбат, в сърцето на Москва и е бил приет в литературните и бохемски среди – посещавал е театри, изложби, сред кръга му от близки приятели бил не кой да е, а самият Александър Фадеев, който след излизането на романа си „Разгром“ е на върха на славата в края на двайсетте и началото на трийсетте години. Надежда Манделщам в своите мемоари, години по-късно, описва Шиваров като едър на ръст, почти два метра, с голяма физическа сила – можел да счупи орех с два пръста. Бил красавец и в Русия се жени за друга жена – очен лекар, от която има син.

През 1926 г., когато пиесата на Михаил Булгаков „Дните на Турбини“ е репетирана и готова за премиера в МХАТ, Шиваров е част от цензорната комисия, която гледа спектакъла и се опитва да забрани пиесата. Той се произнася, че в нея има „идеализация на белогвардейщината“, „пределна тенденциозност“ и „враждебност“. Но след известно забавяне, пиесата все пак е разрешена „отгоре“ и жъне огромен успех. Следващата пиеса на Булгаков - „Бяг“, също предизвиква обсъждане и дискусии, но в крайна сметка е забранена. „Разработката“ на Булгаков от органите на ОГПУ е засилена и е поверена на двама оперативни работници, единият се нарича Гендин, а другият е Христофорич.

През 1932 г. Шиваров е главен следовател по делото на т.нар. група „Памир“ или „Сибирска бригада“ – група от няколко писатели и поети, отрицателно настроени към новата власт и писали поеми в прослава на Колчак. През 1933 г. следи дейността и лично дава мнение до висшестоящите по творчеството на Андрей Платонов. От 2 февруари 1934 г. Шиваров се заема с поета Николай Клюев, който е сравнително слабо известен не само у нас, но все още и в днешна Русия. Казват, че той е последният епически поет. За Клюев, назад през годините се изказват най-хвалебствено Блок, Гумильов, Манделщам, Есенин. Даже Есенин казва „Клюев е мой учител“. Но не всички мислят така. Литературната периодика, посредствената литературна маса го наричат „баща на кулашката литература“, „враждебен елемент“ и т.н. Шиваров приключва сравнително бързо с Клюев. Делото се пази в архивите с всички въпроси на следователя и отговорите на поета, с приложени като доказателства много стихотворения, между които „Песен за Гамаюн“ – мрачно пророчество за идните дни.

ПЕСНЯ ГАМАЮНА

К нам вести горькие пришли,

Что зыбь Арала в мертвой тине,

Что редки аисты на Украине,

Моздокские не звонки ковыли

И в светлой Саровской пустыне

Скрипят подземные рули!

К нам тучи вести занесли,

Что Волга синяя мелеет

И жгут по Керженцу злодеи

Зеленохвойные кремли,

Что нивы суздальские, тлея,

Родят лишайник да комли!

Нас окликают журавли

Прилетной тягою впоследки.

И сгибли зябликов наседки

От колтуна и жадной тли,

Лишь сыроежкам многолетки

Хрипят косматые шмели!

К нам вести горькие пришли,

Что больше нет родной земли,

Что зыбь Арала в мертвой тине,

Замолк Грицько на Украине

И Север — лебедь ледяной —

Истек бездомною волной,

Оповещая корабли,

Что больше нет родной земли!

Аз не се наемам да преведа това стихотворение, навяващо мрачно пророчество, апокалипсис, звучащо актуално и спрямо днешната политическа обстановка в Русия. Пресъхването на Аралско море, „подземните кормила“ под секретния град Арзамас-16 известен днес като Саров, с известния манастир „Саровска пустиня“, който по време на Втората световна война е военен завод и в него са създадени легендарните „Катюши“, а после е център на ядрената програма на СССР и на Русия – как е могъл да предскаже всичко това през 30-те години, остава непонятно. Такива пророчества лъхат и от други негови стихотворения:

„...Тут ниспала полынная звезда, –

Стали воды и воздухи желчью,

Осмердили жизнь человечью,

А и будет Русь безулыбной,

Стороной неэтичной и нерыбной!..“

И падна тук, звезда пелинова, Водата и въздуха станаха жлъчни… А и ще бъде без усмивка Русия…

Препратка и към писанието в Библията. И като знаем, че едно от народните имена на пелина на руски е „чернобил“, нещата стават наистина злокобни с пророчеството си. След приключване на делото, Клюев е заточен в Томск, за да бъде разстрелян три години по-късно, след втори бърз процес воден от друг следовател.

В тези години Шиваров е във вихъра си. На 16-ти срещу 17-ти май 1934 г. е арестуван у дома си Осип Менделщам. Часове преди ареста, на гости му идва Ана Ахматова. Нямали с какво да я нахранят. Манделщам отива у съседите да поиска нещо за ядене. Връща се с едно яйце. Но увлечени в разговори не се сещат дори да го изядат. След многочасов обиск в къщата, когато отвеждат Манделщам, Ахматова се сеща за яйцето и го дава на арестувания. За из път.

Следствието е поверено отново на считаният за най-голям спец по литературните въпроси в 4-ти отдел на ОГПУ - Христофорич. Той тогава е в разцвета на силите си – 36-годишен, снажен родопчанин. Манделщам е на 43, съкрушен психически, недохранен, състарен. В килията на Лубянка прави опит да си пререже вените с ножче за бръснене „Жилет“, но опита е осуетен.

Шиваров започва следствието с хъс и почти с удоволствие от ролята си на „силния човек“. Той подмята на поета: „казвали сте ми, че за един поет е полезно да изпитва страх. Ето, сега вие ще получите пълна доза от това стимулиращо чувство“. Манделщам е арестуван за своята остра епиграма, срещу „планинеца от Кремъл“, т.е. Сталин, и която той е чел пред приятели и поети в тесен кръг. „Мы живём, под собою не чуя страны“…(„Живеем без да чуваме страната под нас“). Когато Борис Пастернак я чува, той възкликва: „Това, което ми прочетохте, няма никакво отношение към литературата, поезията. Това не е литературен факт, а самоубийствен акт, който аз не одобрявам и в който аз не искам да участвам.“

Манделщам се държи достойно – не отрича нищо, не шикалкави. Когато следователя му показва копие от епиграмата, той собственоръчно я пренаписва с корекции и по нареждане я прочита на глас. Благодарение на Шиваров и на архивите на КГБ, днес разполагаме с ръкописен оригинал на епиграмата, с подпис на автора. На въпроса какво го е подтикнало към написването на такива стихове, Манделщам отвръща: „ Фашизмът ми е ненавистен повече от всичко“. Следствието приключва бързо, за десетина дни. Манделщам е осъден на заточение за три години. По време на заточението той ще сподели на жена си, че по време на следствието, въпреки крясъците и заплахите, той усещал някаква двуличност у следователя, някаква дълбоко стаена омраза към Сталин. Някакъв страх. Шиваров, като вътрешен човек, най-добре е знаел какво може да му приготви системата. Дали е съзнавал целия фарс и фалш на подобни скалъпени дела – много е вероятно. А може и да не е виждал истинските неща и да е бил заслепен от вярата си в новия комунистически ред.

Надежда Манделщам ще сподели след години впечатленията си от него, по време на свиждане, което следователят великодушно разрешава: „С целия си външен вид, поглед и интонация той показваше, че подсъдимият е нищожество, презряно същество, измет на човешкия род. Той се държеше като човек от висша раса, презиращ физическата слабост и жалките интелектуални предразсъдъци. ...И аз, въпреки че не се страхувах, усетих по време на срещата как постепенно се смалявам под погледа му." Следователят нарича епиграмата на Манделщам „безпрецедентен контрареволюционен документ“ и обвинява жена му в съучастничество. По време на свиждането я попитал директно: „На ваше място как е длъжен да постъпи съветския човек?

Според Шенталински, Шиваров е единият от следователите, които водят следствието по делото на Борис Пилняк през октомври 1937 г. и то е последното от „литературните“ му дела. Но аз откривам тук някакво разминаване, тъй като още през декември 1936 г. Шиваров е преместен на служба в Свердловск (днес Екатеринбург), където на 27-ми декември 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионаж в полза на чужда държава (да се разбира, за България). Няма как да е водил следствието на Пилняк от Свердловск.

Междувременно нашият Христофорич, с Указ на НКВД от 8.12.1935 г. е повишен в чин старши лейтенант. А щом те повишават, нещата са съмнителни. Общо от 1924 г. до преместването му в Свердловск, той е бил около дванадесет години на служба в Лубянка, като един от главните следователи или палачи – зависи от гледната точка днес, на литературния елит на СССР.

По сведения на приятелка на Шиваров - Галина Катанян, той я посещава четири дни преди де бъде арестуван, като ѝ казва, че знае, че има издадена заповед за неговия арест и я моли да се грижи за жена му и за сина му Владимир, ако нещо се случи с него. Когато тя го пита защо не се скрие или не избяга, той отвръща: „да избягам? А какво ще стане с Люси (жена му)? А и за нищо не съм виновен, защо да бягам…“ Човек на честта до последно. Или просто е знаел, че от капана на системата няма как да избягаш. Няколко месеца след ареста – на 4-ти юни 1938 г. е осъден на пет години заточение в трудово-поправителен лагер във Вандиш, Архангелска област.

Запазени са писма от него от лагера, изпращани по волнонаемни жени, работещи там. До позната, близка до семейството му: „Купи ми сто хубави цигари, малко сладкиши - о, шоколад, а? - чифт чорапи от всякакво качество (но не от всякакъв цвят, за предпочитане сини или сиви), риза № 42/43, две или три дузини ножчета за бръснене, те са в зоната за безопасност, самобръсначки, сапун на прах, тоалетен сапун и накрая - книги."

Цигари, шоколад, книги – добър стандарт като за лагерник – литератор, нали. Но по-нататък в писмото моли да напомнят на жена му Люси да му прати Луминал, че често бил ядосан и нервен и страдал от това.

Последното му писмо е пак до приятелката на семейството, Галина Катанян и е от 3.06.1940 г. Когато писмото стига до адресата, Шиваров вече е мъртъв:

„Последният ми ден е към своя край. И мисля за онези, които бих споменал в последната си молитва, ако имах поне някакъв бог.“

Николай Шиваров се самоубива в лагера, като приема голяма доза Луминал, на 42 години.

Реабилитиран е с решение на Военния трибунал на Московския военен окръг от 27 юни 1957 г., поради „липса на данни на престъпление“.

За съжаление в достъпните онлайн документи, няма негови снимки, освен една с лошо качество. Май и негово досие не било открито в архивите на КГБ. Дали е имало и е унищожено - не знаем.

Така приключва живота си Николай Христофорович Шиваров, който е имал честта, или участта(тежка?) да познава и да следи активния литературен живот в СССР и да води досиетата и разпитите на част от литературния елит в тази страна през 20-ти и 30-те години на XX век - най-тежките години на сталинския терор.

(снимки: Сн.1 - Архивите на Лубянка; Сн.2 - Сградата на ОГПУ, Лубянка; сн.3 - "Агентурно-осведомителна сводка"-от досието на Махиал Булгаков, май, 1935 г., подписана от Шиваров; сн.4 - Осип Емилиевич Манделщам, от архивното дело, май 1934 г.; сн.5 - Епиграма за Сталин - собственоръчно написана от ръката на Манделщам, с автограф.)

събота, 24 февруари 2024 г.

Великата красота край нас

Покрай една от сцените в изящния и щур филм „Великата красота“ (La Grande bellezza) на Сорентино, се сетих и за един мой позабравен даже и от мен разказ. Във филма, една концептуална (или пърформанс) артистка се съблича гола, и след като ѝ увиват главата с ефирен тюл, спринтира устремно към каменната подпора на стар римски аквадукт и си блъска в нея главата. Пада, въргаля се, става с разкървавена глава, залитайки отива към рехавата публика, излегната отегчено на зелената морава и им извиква: „Не ви обичам“. Следват аплодисменти. По-късно, в интервю, главния герой пита артистката дали чете, а тя му отговаря, че няма нужда, живеела от вибрации. Но не може да обясни какво разбира под вибрации.

В моя разказ „Кръв“, нещата са хем по-брутални, хем по-дълбоко разгърнати и изящни. В него също има пърформанс-артист, който скача от триетажни сгради върху специално бяло платно и рисува по него с кръвта от раните си. Пърформанси, които са му донесли световна слава и разбито тяло. Разказа описва, търсенията и вижданията му за изкуството преди последния му скок, който е решил да направи в родния си родопски градец. Честно казано този разказ го бях пренебрегвал, като откачен, щур и концептуален. Но сега като си го прочетох, странно, но си го харесах. Би станал добър филм по него.

„Великата красота“ започва с цитат на Селин от „Пътешествие до края на нощта“ - Да се пътешества е много полезно, защото задвижва въображението. Останалото е лудост и болка.“. Имменно такова въображаемо, но и лудо пътешествие из живота на Рим ни предлага филма на Сорентино. Филмът е до голяма степен писателски. Главния герой Джеп е писател, автор на бестселър още на младини, но който през следващите четиресет години така и не написва втора книга. Казва че търси „великата красота“, но не може да я открие. Но изследва и „нищото“. В нощния живот на Рим. Споменава как Флобер е имал идея да напише роман за „нищото“, в който не се случва нищо значително. Много „нищо“ има в този филм. И много изкуство. Имаш чувството, че това е лайтмотив и на целия филм, но поднесено по един елегантен, изящен начин, на фона на красиви кътчета от нощен Рим.

А минималистичната музика тече, тече в много от сцените. В началото е „I lie“ на Дейвид Ланг, а после на няколко пъти звучи „My Heart's in the Highlands“ на хипнотичния Арво Перт. По текст на Робърт Бърнс, впрочем. Естонския композитор Арво Перт, както знаем е най-изпълняваният жив композитор в света и музиката му наистина е успокояваща и хипнотична. Като за хора, които се носят по една широка и бавна река и спокойно се наслаждават на великата красота на водата.

Но исках да кажа, че сценарият на филма, който е на Сорентино съвместно с Умберто Контарела е издаден в Италия и Франция като роман. Обикновено се прави обратното – по роман се пише сценарий. Но когато един оригинален сценарий е добър има всички предпоставки и книгата да е добра. Пример – романа „Бялото слънце на пустинята“( изд.“Парадокс“, в превод на Комата). Някой ден може да дочакаме и у нас да се появи романа по филма „Великата красота“, още повече, че романа му „Младост“ по сценария на едноименния филм излезе преди години в „Колибри“.

четвъртък, 15 февруари 2024 г.

"Айфеловата" чушка

Начи, за да произведеш една чушка трябват агрономически умения, за да построиш голяма желязна кула ти трябват инженерни умения – там уравнения, пергел, транспортир и хипотенузи, но за да изработиш една Айфелова чушка, не е нужно да си инженер-агроном, а е достатъчно да си наивен и леко отнесен. Наивистичното изкуство много ми пасва, защото ме кара да си мисля, че е кръстено на мен, но много искам да създам и ново течение в изкуството – будалистично изкуство. И ето - това е първото ми произведение в това новаторско изкуство. Похвалете го, още повече че трябва да ви кажа, че след като този шедьовър задоволи най-горните (ви) потребности от Пирамидата на Маслоу, после на мен пък ще ми задоволи най-долните потребности - със зехтин и лимон.

неделя, 11 февруари 2024 г.

Съм.Не.Ние

Да бе, да - всеки писател познава глистите на съмнението. И всеки човек на изкуството изобщо. Дали това, което си написал, нарисувал, композирал, аджеба, е световен шедьовър или е баси скучните драсканици. Дали трябва да го публикуваш, да го захвърлиш в личния си архив, или да го унищожиш завинаги. Много писатели правят последното. „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“… „Кайросът“ е като музата - нещо много хлъзгаво и измамно. Усетът за точна мярка, за точен момент, кога да сложиш край на една творба и дали изобщо да я довършваш, та този усет все още не се продава в аптеките. В нощта на 11 срещу 12 февруари 1852 г., след дълъг период на съмнения и раздиращи мисли за смисъла на писането и живота, Николай Яновски, по-известен като Гогол, хвърля в горящата камина ръкописа на втория том на „Мъртви души“. Сюжета на романа му е подсказан от Пушкин, както и идеята за „Ревизор“. Но след успеха на първия том, идват десет години на лутания и неудовлетворения, за да се стигне до акта на унищожението. Всъщност той веднъж вече е горил един по-ранен вариант – но сега вече окончателно. Той умира десет дни след изгарянето на ръкописа. Десетилетия по-късно Булгаков ще „пренапише“ този примитивен акт на изгаряне на ръкописа от Гогол, в „Майстора и Маргарита“. Но при Булгаков – този велик ироник, точно повелителят на Мрака - Воланд, се намесва за да спаси нещо Светло – да спаси изгорелите ръкописи на Майстора. Оттам ще се роди и легендарната фраза „ръкописите на горят“. Балзак има гениален разказ „Неизвестния шедьовър“, отпечатан през 1831 г. Да, в него се говори за художници (младите години на Никола Пусен), но и тук кайроса е основен мотив. Съмнението и унищожението. А – тъкмо се сетих пак да гледам чудесния филм по този разказ „Красивата драка“, с Мишел Пиколи, в ролята на прочутият художник Френхофер и с чаровната и разголена Емануел Беар, в ролята на красивия модел. А когато една жена е красива и разголена – там поне не може да има съмнения. (Картината е La Liseuse на Jean-Jacque Henner, 1890)

понеделник, 5 февруари 2024 г.

Рисунките на Кафка

Много писатели, знаем – са рисували чудесно, без да са учили изобразително изкуство – излишно е да давам примери, толкова са много. Рисунките на Кафка определено будят интерес. И възхищение. Те са рисувани в периода 1901 – 1906 година, когато той е студент в Прага, тогава когато прави и първите си опити в писането. Част от тези рисунки са запазени от приятеля му Макс Брод, заедно с много ръкописи, въпреки изричната заръка на Кафка, всичко след смъртта му да бъде изгорено. След дългогодишни съдебни дела, голяма част от архива на Кафка, включително писма и рисунки, са освободени от авторски права, извадени са от банков сейф в Щвейцария, където са съхранявани, и от 2019 г. са във фонда на Националната библиотека на Израел.
Под редакторската работа на швейцарския професор по литература Andreas Kilcher излизат албуми на немски, френски, английски с тези „драсканици“– рисунки, скици, загадъчни драскулки. Те „разказват“, точно в стила на Кафка – ъгловати, с начупени линии, неспокойни, тревожни. Съмняващи се в живота около тях. Кафка перфекционистът, търсещ своя идеал за истина и чистота, Кафка нерешителният, депресивният, подтисканият от властния си баща, плувецът, на когото докторите забраняват да плува. Кафка, за когото откриваме още и още нови неща от биографията. Но откриваме и колко много неща още не знаем. Дано един ден и у нас да бъде преведена тритомната биография на Райнер Щах (Reiner Stach), писана осемнайсет години. Все пак, специалистите казват, че Кафка е един от тримата писатели, оказали най-голямо влияние върху литературата на двадесети век, заедно с Пруст и Джойс. Може и да са прави.
Всички рисунки са от фонда - The Literary Estate of Max Brod, Национална библиотека на Израел, Йерусалим.

петък, 2 февруари 2024 г.

Плетеният човек (The Wicker man)

„Wicker man“ е култов английски филм от 1973 г. Уж хорър, ама според мен, няма грам хорър в него, но че е култов, със сигурност е. Саундтракът на филма също е разкошен, повечето песни са с, хм… леко неприличен текст, а в началото звучи прекрасна песен по текст на Робърт Бърнс от 1782 г. В нея лирическия герой споменава как в хубава лунна нощ е подмамил някоя си Ани всред снопите с жито и ечемик. Не се уточнява какво точно са правили, но лирическият ни уведомява, че нямало да забрави тази нощ с Ани, сред снопите с ечемик. Та, да знаете, че освен целувката в ръжта (с Джени), този палав шотландец Бърнс, е уважил и пшеницата и ечемика (но този път с Ани). Основната идея на филма е завръщането към езическите култове и обреди, в ущърб на християнството. Нещо, което май се забелязвало в много европейски страни през последните години, макар че реално погледнато те никога не са си тръгвали. Само да споменем че най-големите християнски празници, Великден и Коледа, са умело съчетание на езически ритуали с християнски практики. У нас също има някакъв уклон към псевдо тракийски ритуали, край скали и т.нар.светилища из Източните Родопи, които според мен имат по-скоро пародиен облик, отколкото автентична, духовна основа. А ритуалите във филма са автентични и са почерпени от проучванията на Джеймс Фрейзър в неговата прочута книга „Златната клонка“. Там са и „Майският стълб“, прераждането в „див заек“

Малко е странно защо филма, който гледах беше преведен като „Грешникът“, а не „Плетения човек“. Чели сме, че за гигантски „плетен човек“, в който са изгаряли живи хора и животни като жертвоприношение, споменава още Юлий Цезар в своите „Записки за галската война“ в 1 век пр.н.е., а после и Страбон. Филмът е доста добър и лично за мен е един от най-добрите образци на британското кино, заедно с „Фотоувеличение“ , от 60-70-те години. Той е по мотиви от романа на Дейвид Пинър „Ритуалът“. Романът бил написан само за 8 седмици от 26-годишния Пинър, през 1967 г. Трябва да гледам и римейка от 2006 г, който е със същото име „Wicker man“, по същия сценарий, но със стократно по-голям бюджет, а в ролята на полицая бил Никълъс Кейдж.

(На снимката - кадър от филма)

четвъртък, 1 февруари 2024 г.

Чешмите

Никой не може да ги преброи, но със сигурност са хиляди в Източните Родопи. Само от разклона за село Рогозче до Жълъдово, преброих къмто осемнадесет. За петнайсетина километра. А има места с по-голяма наситеност. Чешми.
Смея да твърдя, че философията, утилитарността на чешмите в Родопите е силно изменена в днешните модерни времена, спрямо времената от преди 60-70 години. Едно време пътищата са били предимно за мулета и магарета. Това са пътеки с ширина около метър – или ширината на едно натоварено магаре с дисагите отстрани. И във връзка с тези планински тесни пътища са били градени мостовете и чешмите. Мостовете - за преминаване през многобройните реки, рекички и дерета, а чешмите и кайначетата – за поене на добитъка на първо място, а после и на хората. Много кайнаци има из Родопите. Кайнак е турска дума и значи „извор“. Другата дума, с която ги наричат е „врис“ – познава се, че тя е гръцка и значи „чешма“. Тези изворчета са красиви, със сводест отвор, специфичен строеж, правени винаги от камък. Старите чешми край тези стари пътища също са с красив каменен градеж. Някои още пазят надписи на стар османски с арабско писмо. Повечето обаче са пресъхнали, защото водните жили се променят през десетилетията, и сега стоят като паметници на една отминала култура, също като старите каменни мостове и врисовете. Впрочем „чешма“ е дума от персийски произход, дошла в нашия език през османските времена и заменила в разговорния език българската „извор“. Днес, пътищата в Родопите са доста по-различни от някогашните мулетарски пътища. Придвижването е бързо, с коли, и нуждата от чешми е много по-рядка. Защото когато си с кола, първо не пътуваш с дни из планината и второ, можеш да носиш голям запас от вода. Ако все пак ти се наложи да спреш край чешма, не знаеш какви са питейните качества на водата. Мога смело да кажа, че малко от хилядите чешми из Източните Родопите са с хубава, пивка, вкусна вода. И местните хора ги знаят кои са. И баир будалите. В последните години тече истинска пандемия за строене на нови чешми. Болест или мода. Особено откакто отпадна изискването за разрешение за строеж по ЗУТ на чешми, беседки, курници и други такива конструкции. Чешми взеха да никнат над път и под път, една до друга, една от друга по-големи. Царство на бетона и мрамора. На някои места има по две, три, дори чак до 8-9 чешми на малък периметър. Каква е практическата нужда от такова очешмяване – преценете сами. Всъщност 90 процента от тези чешми са паметници. Те се строят от местното население в памет на някой близък. Това доказват плочите, най-често на турски език, с името на роднината. И някак има схващането, че колкото по-голяма е чешмата, толкова обичта и паметта към починалия са по-големи. Често до чешмите се прави и голяма беседка, защото разбирането е, че където има чешма, трябва да се яде и пие. Това прави още допълнителни кубици бетон, арматурно желязо, керемиди. И така лека полека Източните Родопи се бетонизират. Дивото отстъпва място на построеното от човека, често грозно, неприветливо и мръсно, защото около тези беседки чистотата е пожелателна, но не и реална.
Затова когато казвам, че философията на чешмите е вече съвсем различна от някогашните времена, точно това имам предвид, че чешми се строят не толкова за утоляване на жаждата на пътника, а като паметници - ако разглезения турист благоволи изобщо да слезе от колата да си налее вода, да прочете едно име и две дати с чертичка между тях. Нищо че като се качи пак в колата веднага забравя и името и датите. Пак да припомня – самия факт, че чешмата, която строиш е втора, трета или пета поред на разстояние от двайсет или сто метра, говори точно това – че целта ти не е да дадеш вода на морния пътник, а да го запознаеш, че имаш починал скъп роднина. А може би и друго – до покажеш, че имаш пари да направиш по-скъпа чешма от съседната. Това е в манталитета на местното население, което някак още не може да се нарадва, че за няколко години смени магарето с мерцедес. Не одобрявам и християнската традиция на Балканите с некролозите навсякъде из градската среда – по дървета, стълбове, врати и ел.табла. Некрасиво и подтискащо. Това също е признак за набутване под носа на балканската тъга, на факта че сме смъртни и много държим да покажем на другите колко си обичаме мъртвите тук по тези ширини.
Може би ще кажете – е какво – чешмите не са лошо. Не са, нека ги има. Но да не чешммизираме Родопите. Малко по малко планината се бетонизира, урбанизират се пейзажите и дивото става все по-малко. Няма да давам приммер с нашите съседи на юг – всички сме ходили на гръцките плажове. Да сте видели кьорава чешма по пътя до морето? И докато някои се трепят да направят Родопите „по-диви“ като приятелите от Rewilding Rhodopes, други се стремят да ги опитомят с бетон и боклуци. Това е жалко.