петък, 5 юни 2020 г.

Моята стая - тази Венеция

Всички се бяхме юрнали да доказваме светът колко е жалък. Тоест малък. И даже човекът репетираше скоро да става бог. Гледаше, говореше, мислеше вече почти като всевишен.
Но едно невидимо, микроскопично нещо вирна глава, и реши да ни затвори между четири стени. Или по-точно да ни прати на пътуване из нашите огромни и непознати стаи. Тези, в които живуркаме всеки ден, всеки час. Милиони хора по света бяха принудени със седмици и месеци да пътешестват, да разглеждат забележителностите само на своите обиталища. Стаите ни се превърнаха във Венеции и Барселони.

Корица на книгата на Ксавие дьо Местр "Пътешествие из моята стая", с акварел на Маги Моние от 1930 г.

Ксавие дьо Местр пише "Пътешествие из моята стая" ("Voyage autour de ma chambre") без да си е имал хал хабер какво ще се случи след 226 години. Без да е имал идеята, че целият глобален, бърз свят, свят на удивителни постижения и бързи средства за придвижване, уж толкова лесно достъпен, може да се свие отново само между четири стени и то за месеци.
Това закачливо и остроумно произведение е писано през 1794 г. по време на 42-дневния арест на дьо Местр, след като е наказан за участие в дуел.
Още тогава той го е прозрял - не е лошо, хич даже не е лошо това, да се свиеш, поне за известно време, в една стая. Така ще научиш толкова неща за себе си. А и за другите. Повече дори отколкото като си навън. С маска.


Ето крачиш, обикаляш стаята, откривателски настроен. Турист у дома си. Първо тръгваш смело на север, блъсваш се в мекия фотьойл и си припомняш хубавите моменти когато си се разкисвал в него пред камината. Добре, де - пред духалката. После свиваш на запад, край петното от вино на стената. Още едно кривване и си пред прозореца. Прозореца на въздишките. Въздишаш и поглеждаш навън. Виж ти! Че то имало интересна гледка. Някак, като италианска ти се струва. Забелязваш за пръв път и врабчетата, които се карат като рояк сицилианци на парапета на терасата.
На следващият ден от пътуването откриваш, че имаш Китайска стена у дома. Пълна със списания, рекламни брошури и разни джунджурии. Дори ти хрумва, че няма да е лошо да издухаш праха от някои етажерки. Да махнеш паяжините по ъглите. Че няма да е лошо да прочетеш една, а защо не и цели две книги.
Оказва се, че във всяка стая можеш да откриеш Америка - кеф ти Северна, кеф ти Южна.
Да направиш едно, две, три околостайни пътешествия. Да откриеш считаният за отдавна изгубен твой бежов чорап. Някъде по пътя да срещнеш представител на враждебно настроено племе - тъща ти, която и с маска и без маска все си изглежда свирепа като недоспал абориген.
И после - уморен и доволен да седнеш кротко пред чиния спагети. Да си пуснеш музика. Защо не изпълнение на...Ксавие дьо Местр. Не, не писателя, а прочутият арфист, който всъщност му е роднина - от родословието на брат му Жозеф.
Абе голяма авантюра си е да се впуснеш в опознаване на своята стая. Пробвайте и ще бъдете изненадани от тази туристическа дестинация. Венеция ли? Че една стая е къде-къде по-интересна.

четвъртък, 4 юни 2020 г.

По Казан дере край Равен

Една чудна неделна разходка по Казан дере с Коко. Не срещнахме никого - пълна тишина, чист въздух и наслаждаване на богатството и дивите багри на природата през този последен ден на май.
















сряда, 3 юни 2020 г.

Камъкът и човека



Те са от хилядолетия заедно в Родопите. Още от времето когато боговете са ходели с тояжка из планината, а звездите са слизали ниско, ниско, за да осветяват пътя на земните твари.
Камъкът и човека.
Дяланата скала, дяланият камък са твърдия диск на родопчанина. Статуи от отминалите времена. Езиците са се раждали и отмирали, а дяланите скали са още тук. Ръцете, които са дялали, отдавна са се превърнали на пръст и мащерка, но камъкът е останал. Мекото е опитомило твърдото.
Моят любим философ Мишел Сер (той си отиде преди година от този свят) го беше писал - "статуите предшестват езиците".
И когато вървиш тихо из планината, долавяш гласове - тихи или по-силни, напевни, гласове, които те викат да се срещнете, да бъдете заедно.
Една неделя, през май, намерих обрасъл хромел. Беше красив като стара статуя. Обрасъл със зелени мъхове и здравец. "Радвам се че съм тук, край водата - ми казва. Песента на водата ми напомня моята младост - как пеехме заедно, как човекът се сливаше със зърното и почиташе камъка. Е, жабите малко ми досаждат, с техните жабини деветини, но им свиквам".
Избърсах от бузата си капка - трябва да е паднала от облака над мен. Някакъв тъжен облак.
Има мигове, когато си мечтая, как всичко в този свят си е на мястото.
Този хромел, обрасъл с мъхове и здравец, красив като статуя, си лежеше на мястото.
Преди да се обърна да си вървя, попипах леко зеления мъх - толкова нежност и чистота остана по ръката ми.

събота, 30 май 2020 г.

Ократуняване

Сенека пише сатирата "Отиквяването" преди близо две хиляди години - около 54-55 г.. В нея той окарикатурява император Клавдий. Латинското заглавие е остроумна игра на думи - вместо "апотеоз" (възхвала) - "апоколокинтоза" и всъщност по-правилно би било да се преведе "Ократуняването". Все пак тиквата ще се появи в Европа чак след 15 века, след откриването на Америките, а кратуните си ги имаме от памтивека по нашите земи. Ако Сенека живееше днес, кой ли "император" щеше да "ократуни" в сатира.

сряда, 27 май 2020 г.

Фотосесия в гробница


Всъщност гробниците са 2 в 1. Две, в една и съща розова скала. Задгробен живот в розово за тези, които са били погребани тук. На 4-5 метра са една от друга. На половината разстояние от крепостта "Устра" и "Малката Устра". А наоколо е зелено, зелено, та чак ти призеленява пред очите. И тихо. Само птиците припяват райски опуси. Не бързам да вадя апарата. Оглеждам, вдишвам, обхождам бавно скалата. Заничам през отворите с ококорени очи.


Гробниците са скално-изсечени, като всички в Източните Родопи. И двете са от типа с два отвора - един входен и един отгоре - към небето, който е бил затварян с каменна плоча. По това се различават от гробниците край Скалина-Овчево, например, които са пещерообразни - с един отвор, водещ към единствената погребална камера. Всички гробници в тази част на Родопите са подробно проучвани за пръв път от археолога И.Венедиков през 1971 г. и са определени като тракийски.


Скалата е с много красиви отенъци в сиво и розово.


Едната гробница е повредена откъм горния отвор - голям къс е отломен, а дъното е запълнено с вода и с водна леща. Другата е по-запазена като форма. Отвън ясно се вижда улея за отвеждане на водата около горния отвор. И при двете има добре оформен коридор преди да се стигне до входа.









сряда, 13 май 2020 г.

Когато момчето отива при "Момчето"

Хиляда и един нюанса на зеленото
"Олан кая" - първи поглед


Априлското зелено вече е преляло в майско зелено. Нюансите на зеленото из родопските гори и ливади са хиляда и един, и само тези, които живеят с планината, само те са посветени да ги различават и да ги съзерцават тихо.

Цъфнал ясен ясен

Групата ни се събира в село Женда. Знае се, че това е района с най-необятните гледки и простори. Пейзажите тук нямат нищо общо с останалата част на Родопите. Погледът ти се рее из хълмовете без да те слуша и виждаш само зелено, заоблено и пак зелено, с гънки, сенки и полусенки, от които те изпълва някаква вселенска радост. Поне от трийсет години обикалям ливадите и хълмовете около Женда и все не мога да се нарадвам на гледките, които ме връхлитат тук.
Потегляме към една скала с величествена осанка - "Олан кая". Компанията е пъстра и яка - все весели и сърцати хора, стройни и смели, изпълзели от капана на големия град и от разните му ограничения и умопомрачения. Крачим, дърдорим, шегуваме се. Минаваме през територия на ловното стопанство "Женда", бъркаме пътя, лутаме се, пак го намираме. То затова е път - един ще го намери, друг ще го изгуби - важното е не да се стигне някъде, а да се върви. Жива душа не срещаме. Като изключим няколкото огромни костенурки и едно грациозно черно змийче навръщане.

"Момчето"

Най-после съзираме исполина. "Олан кая". Така я знаят местните, което значи скалата "Момчето". От стари времена върви поговорката - ако "Момчето" не отива при момчето, то момчето ще иде при "Момчето". Всъщност в Мрежата могат да се намерят най-различни погрешни преводи и имена на тази скала, включително "Раждащата се скала", което си е цяла загадка. А също и че скалата била висока 40 метра или колкото 10 и дори 12-етажна сграда. Тя е наистина като великан - поне колкото 5-6-етажен блок и когато застанеш под нея се чувстваш като Малечко-Палечко. Снимаме, разбира се, сменят се обективи, размахват се телефони, обхождаме скалата отсам-оттам. Търсим различните лица на "Момчето". Искаме да си поговорим с него, да го успокоим, да му покажем, че го уважаваме и му се възхищаваме. А скалата наистина е като Татко Барба - само да мръднеш леко встрани и вече изглежда другояче - профилът е съвсем различен, излъчването е друго.
После се разделяме. Аз, Стефан и Ваня тръгваме обратно, а останалата част от групата остават в подножието на исполина да дегустират 7-годишната "Плиска" на Васко и да ги плиска "исполински" въздух. Преди да си кажем "чао" с "Момчето" - Олан кая, ме чака още една изненада. Оказва се, че Ваня е носела в раницата си, чак дотук, по един екземпляр от "Уроборос" и от "Исус ми прати sms". Мила изненада. Сядаме на последни глътки оланкайски гледки и аз пиша посвещения. Личи си че и скалата е изненадана - може би за пръв път някой носи книга и дава автограф под носа ù. А Стефан ни снима.

И скалата е изненадана - личи си и от снимката. Може би за пръв път някой дава автограф под носа ù.
Сн.Стефан Недялков


Връщаме се по същия път. Минаваме край малко находище на зеолити и Ваня си взема няколко камъчета.
После си почиваме край две чешми, довършваме 7-годишната "Плиска" на Васко, а накрая обикаляме поднебесните скали край Небеска. Зелените пейзажи са вече с други нюанси заради слънцето, което също обикаля и не го свърта на едно място.

Поднебесните скали край махала "Небеска"

На другия ден разказвам на моя колега Мустафата, който е от Женда, че съм бил по неговия край, чак до "Олан кая". Той се възторгва, браво вика, и ми разказва как като младеж той даже се е катерил отгоре на скалата. Аз зяпвам и си мисля, че ме будалка. Това да не ти е някоя катерушка. "Бяха казали, че имало злато горе на върха и ние се организирахме една група младежи от селото и четири дни стояхме в района да се подготвяме. Прехвърлихме рибарска корда с тежест, през самия връх на скалата, с прашка. После с нея изтеглихме въже и така с помощта на въжето аз се качих горе. Имахме и макара. Единият от нашите беше голям мозък - той ги мислеше такива. Само аз се изкатерих, другите стояха долу." Аз зяпам и се пуля насреща му. "Знаеш ли какво имаше горе? Имаше дупки пълни с вода. Никакво злато нямаше, но имаше много костилки от череши." Е, тук вече му повярвах. Като каза тези костилки от череши - това не можеш да го измислиш - само можеш да си го преживял. И аз го преживях заедно с него, цялото това катерене. И сега ви го споделям.

Коко, който се включи във втората част на похода

Васко видимо подмладен поне със седем години след дегустацията на седемгодишната "Плиска".

Весела, съзерцава хилядата нюанса на зеленото на Родопите


понеделник, 4 май 2020 г.

1962. Сенки и истории от една пролет


Жена държи рало - с.Кирково, 1962 г. Сн. Н.Николов

          Понякога става така – ровичкаш се в нещо отдалечено от „всичко българско и родно“, като френски литературен блог, и оттам през незнайно какви препратки и виртуални пируети, попадаш на изключително интересни и разказващи цели истории снимки за твоя край.

Част от етнографския екип в каросерията на "молотовката"-1962 г. Сн.Н.Николов


          Пролетта  на 1962 г. В Кърджалийско е пристигнала изследователска група на теренно проучване. Групата е от Етнографския институт с музей към БАН, София и се насочва основно към селата от южната полоса, близо до гръцката граница, населени със самобитно и затворено в своята си общност население. Основната им цел е да проучат бита, обичаите и всичко, което се разбира под „материална култура“ на местното население. Придвижването от село до село е на каросерията на товарен камион - легендарният „ГАЗ" 51 – „молотовка“ – първо, защото е нямало чак толкова леки коли и второ - заради черните междуселски пътища по онова време. А съдейки по софийския номер на камиона, най-вероятно целия "отбор" етнографи са долетяли от София до южната ни граница седнали задружно на гърба на молотовката. Може и да са пяли бригадирски песни по пътя - за това мога само да гадая. От "Голямата промяна" са минали някакви си 17-18 години.

Гергьовденска люлка - с.Шумнатица, 1962 г. Сн.Н.Николов
Деца - с.Шумнатица, 1962 г. Сн. В.Маринов

Деца - с.Горно Къпиново, 1962 г. Сн.Н.Николов

Мъже в традиционно облекло - с.Кирково, 1962 г. Сн. В.Маринов

Воденицата-с.Шумнатица, 1962 г. Сн.Н.Николов

          Теренните проучвания са придружени с много срещи с хората и с изобилен снимков материал. Основно фотографиите са на двама души от екипа – Н.Николов и В. Маринов. В интернет пространството не можах да намеря писмени материали свързани с тази със сигурност интересна пролетна експедиция - те най-вероятно са в някакви прашни папки или сборници в самия Институт, но снимките са под ръка.

Жена в традиционна носия - с.Девисилово, 1962 г. Сн.Н.Николов

Деца от с.Тихомир, 1962 г.  Отзад вляво се вижда част от училището. Сн.Н.Николов

Оран, с.Тихомир, 1962 г. Сн.Н.Николов

Деца - с.Кирково, 1962 г. Сн.Н.Николов
Плетене на рогозка - с.Шумнатица, 1962 г. Сн.Н.Николов

          Гледам лицата, дрехите, къщите, заниманията на хората и сравнявам с днес. Красив е този отпечатък на Старото. Истински. Погледи, усмивки, пейзажи, чешми, цървули и босоноги деца. Тютюневи лехи, плетене на рогозки. Носят своите истории. И онези малки, чудати белези, които те карат да осъзнаеш, че снимките не са от последните 5-10 години.  Носят онзи чар на времената, когато светът е бил с 50-60 години по-млад, по-естествен и по-разбираем от днешния. С повече сенки и полусенки.

Жени и деца от с.Девисилово, 1962 г. Сн.Н.Николов

Мъж в традиционно облекло, с.Шумнатица, 1962 г. Сн.Н.Николов

Семейство, с.Шумнатица, 1962 г. Сн.Н.Николов

Момиче от с.Кирково, 1962 г. Сн.Н.Николов

          Хилядите снимки са част от архива на Етнографския Институт към БАН, но поради не добрите условия за съхранение, по специална програма на фондация "Аркадия" съвместно с Британската библиотека, през 2006 г., са дигитализирани и са публикувани на сайта на Endagered Archive Programme за да бъдат спасени.

Старец от с.Кирково, 1962 г. Сн.Н.Николов

Стан, с.Девисилово, 1962 г. Сн.Н.Николов

Момиче в носия, с.Девисилово, 1962 г. Сн.Н.Николов
Екипът от Етнографския Институт с музей към БАН, с. Горно Къпиново, 1962 г. Сн.Н.Николов