Делчево приказка от камък и дърво

          Село Делчево си е пак там - съвсем на края на Пирин - от него се вижда долината на Места с град Гоце Делчев и нататък надигащата се верига на Родопите. Уличките са пусти, къщите са си все същите - едните стари, килнати, но разказват истории. До тях съвсем нови, натруфени - механи и къщи за гости, които не ти се ще да посещаваш. Привличат ме старите - от камък и дърво, с излющена мазилка и криви дървени порти. Къщата на баба Злата, на която се оказа, че съм направил може би последната снимка в живота, си беше там, с некролога на вратата, но се виждаха наченки на строителни дейности. Може би скоро и тя ще се превърне в къща за гости и ще изгуби стария си вид.

           Църквата "Успение Богоридчно" беше затворена, а наблизо да нея възрастен мъж разтоварваше дървени колове от дребно конче. После видях момче с куче в ръце. Селото излъчваше спокойствие и вглъбеност.

           А на мегдана до чешмата седяха три възрастни жени и връщаха времето назад. Всяка по свой си начин. Поздравих ги. После погледът ми изчезна в далечината към Родопите.  И още не се е върнал.

Киселчово - Бардово бърдо фест

          Не е ли странно - точно тези места, които ни се струват забравени от Бога, са всъщност докоснати от Божия пръст, и там ходят само такива хора - малко странни, малко луди, с китари, акордеони, кофи за перкусии, палатки, и с особени възгледи за това, кое е добро и кое - не. Нещо такова се получи и в Киселчово, в Родопите - място забравено, или докоснато от Бога. Място с библейски пейзажи и големи хора.

Ако се чудиш накъде да хванеш...

Киселчовски къщи

В очакване да почне феста

Библейски пейзажи

Косьо и Зора

На сцената пее Светла 

Фенка

Косьо и Зора във вихъра си  на сцената

Финал с песните на "Замунда банана бенд" или поне част от него

На крилeтe на водно конче до "Скалния прозорец"

Изящен полски хвощ - лятно стъбло

          Потегляме сутринта по хладно. След Костино свиваме към с.Божак и малко преди селото оставяме колата. Божак е затънтено село с десетина къщи има-няма. Зелено е. И диво. Нищо че вече е края на юли. В края на селото виждаме кола с пловдивска регистрация и мъж и жена с пъстри дрехи да се суетят нещо до колата. Питаме ги за пътеката, но те казват, че не се оттук и не знаят. Били калайджии. Боже - вярно че имаше и такава професия. Говорът им е един такъв много чист и мек, гали ухото - такъв в града не можеш да чуеш.
          Жената след малко тръгва към ручея с един казан и започва да го търка с пръст и пясък.             Снимам я и продължаваме. Стигаме до малък каньон с водопад - като преди това сме се натъкнали на високи, сочнозелени хвощове. Такива високи не съм виждал. А може и да съм виждал, но обичам да се учудвам. Търсим брод откъде да преминем на отсрещната страна на дерето. Край водата летят множество водни кончета calopteryx. Те са с изключително красива окраска на крилата - зелено-синя металик. Не са виртуозни летци, както е привично за водните кончета - по-скоро полета им наподобява на пеперуден - тромав, артистичен, сякаш са подпийнали. Снимаме ги - толкова са много край нас, та се шегувам с другите, че тук има цяла водна конюшня. След известно лутане преминаваме на другия бряг, защото Венци има спомен, че пътеката е от другата страна. Движим се в гора през повечето време, докато стигаме до сливането на две дерета - Костинското и Голяма Бара. Тръгваме надолу по коритото на последното. Мястото става все по-красиво - причудливи скали се изправят ту от едната, ту от другата страна. Бавно, фотографски бавно се придвижваме напред - снимаме скали, пеперуди, водни кончета, деца.

Калайджийка - една забравена професия

Първото водно конче, което ни даде насока за пътя

          Не след дълго стигаме до Скалния прозорец. Затаяваме дъх. Не съм и подозирал, че недалеко от Кърджали може да има такова красиво място. Внушителна скала, с тунел в средата, през който минава дерето. А слънцето дипли сенки и светлосенки и всичко изглежда приказно. Снимаме от едната гледна точка, после хукваме към противоположната. Всеки търси своята си красота. Водните кончета тук стават още повече - летят край нас сякаш ни приветстват.

По коритото на "Голяма бара"

Скалният прозорец

Поглед от другата страна

Коко пред Скалния прозорец

          Въртим се като гламави с фотоапаратите, защото те ту кацат, ту отлитат. По едно време на Шапката на Коко каца черно водно конче, с малко бяло петно към края на втория чифт крила. Казваме му да не мърда и му правим фотосесия под двоен "обстрел" - Венци е от едната страна, аз от другата. След справка разбирам, че всъщност и двете разновидности са един и същ вид - Calopteryx virgo, но тези със сините крила са мъжките, а с черните - женските. Името на рода Calopteryx е дадено през 1815 г. и е от гръцки - "кало" - хубав и "птерон" - крило. Значи "хубавокрил". Красиво име.

Calopteryx върху Калояникс - красиво върху красиво

Мъжки калоптерикс

Женски екземпляр с петънце в края на крилата

          После правим почивка, хапваме сандвичи и обикаляме още около скалите - не можем да си тръгнем от това дивно място. Стъпките ни бавно ни отвеждат оттам, но мислено дълго още ще сме при палавите водни кончета калоптерикс и при скалния прозорец

Мислено още дълго ще сме при скалния каньон край с.Божак

"Кралският гъделичкар"* тръгна към хората

          Не, не съм Илия, но днес имам повод да почерпя - "Дневникът на кралския гъделичкар" тръгна вече към читателите в страната. Седемнадесет разказа, които ще ви пренесат в различни точки на земното кълбо и в различни точки на необятните човешки взаимоотношения. Разкази, които дълго след като сте ги прочели ще продължават да отекват в съзнанието ви, да ви  ръчкат, натъжават, или разсмиват.
          Пожелавам много приятни мигове с "гъделичкаря".
          Останалото - здраве!


          *"Дневникът на кралския гъделичкар",изд."lexicon", 186 стр., 12,98 лв

Още за дивите Родопи

          Щастлива случайност ме срещна с момчетата и момичетата, които работят по инициативата "Rewilding Europe" и по-специално в частта за Родопите "Rewilding Rhodopes". Една чудесна инициатива, целяща да направи Европа отново по-диво място, каквото е била преди 40-50 и повече години. Бяхме на една от площадките за хранене и наблюдение на лешояди, край село Стари чал, Крумовградско. Говорихме си дълго за лешоядите, щъркелите, за проблемите с отравянето на вълци с пестициди, което косвено може да доведе до отравяне и на лешояди и да провали дългогодишната работа и усилията на много хора по опазването им. В тази връзка от октомври 2016 г към екипа им са дали на разположение и специално обучено куче, което надушва отрови.

          После, пресякохме село Поточница и по тайни пясъчни пътища преминахме река Арда, минахме под махала Кулич и спряхме до скали. Там ми показаха едно от находищата на румелийски трахелиум (Trachelium rumelianum Hampe). Растението е балкански ендемит -  има го само тук на Балканите. У нас се среща в Родопите и по скалистите места на Югозападна България. Както всяко едно от редките растения и това е уникално по своему - расте по скалите - буквално избуява от тях, без да има нужда от почва под него. Поема вода от дъждове и от въздушната влажност. Сигурно сте забелязали близкото звучене на латинското му име с това на трахеята при човека. Наречено е трахелиум защото в миналото се е смятало, че помага за болки в гърлото. Скалата където растеше беше досами отбивката за пещерата "Гьок ин" - път, по който съм минавал многократно с приятели, но без да съм го забелязвал и познавал. Най-ниските стръкове бяха поне на три метра височина - т.е. трудно би могло да ги пипне човек, може единствено да ги съзерцава.
          Разделихме се с Христо, Стойчо, Добри, Деси и другите с пожелания пак да се виждаме и да дойдем някой ден на площадката край Стари чал да снимаме лешоядите отблизо. Сигурно ще го направим. Защото дивото все повече ни привлича и ще ни привлича.

Хенри Торо - "Уолдън" или животът по принцип

          Обичам тези връзки - чуеш или прочетеш нещо, което споменава друго, което пък те провокира да потърсиш трето, четвърто и така затъваш в чудни „открития”. Открития, които си ги е имало отдавна, но ти стигаш до тях по твой си път, с твоите си емоции - почти като в детска игра. 

          Покрай такива „връзки” потърсих да чета Хенри Дейвид Торо.  Дали името му е витаело във въздуха, или съм го мярнал споменато в статия за едно или за друго. Може би нещо свързано с „гражданско неподчинение”. Книгата „Живот без принцип” е в чудесен превод на не кой да е, а на Албена Бакрачева и може да бъде намерена в "Литернет", а преди пет години беше издадена и в книжно тяло („Сиела”, 2012 г). Зачетох се в описанията на живота и размислите на човека, който е вдъхновявал Ганди, Мартин Лутер Кинг и Мандела, бил е любим на Толстой и Пруст, а също и на френските студенти участвали в майските събития през 1968. Така казват.

          Книгата е подборка от най-значимите текстове на американеца - там са и тези за природата - приятел на човека, израз на любовта му към  горите и всичко диво, там е и прочутото "Гражданско неподчинение”, което е може би най-цитираното и обсъждано негово есе, там е и "Живот без принцип", както и най-значимото, и като обем, и като съдържание съчинение "Уолдън или живот в гората". В тези трудове на Торо могат да се разпознаят много от темите, които и днес вълнуват хората по света - екология и унищожение на горите, критика на консуматорското общество и свръхзадоволеността, ролята на гражданското общество като коректив на властимащите, неконформизъм. Някои от идеите му, както казах са устояли на времето и до днес, други са стряскащи, а трети са не съвсем вдъхновяващи, или направо са проява на ексцентризъм.

Възстановка на бараката на Торо, в която той живее край езерото "Уолдън" от 4 юли 1845 до септември 1847

          Какво ми харесва в него - че изразява ясно и открито позициите си без да му пука, че на някого няма да му хареса или че ще засегне някого.  С някои негови постулати съм съгласен - с някои - не. В "Гражданско неподчинение", той описва престоя си за една нощ в затвора, където е тикнат поради отказ да плаща данъци. Отказът е мотивиран с това, че не желае да плаща данъци в държава, която подкрепя и допуска робство. Мисля си какво би станало, ако сто хиляди българи откажем да плащаме (временно) данъци на държавата, докато тя - нашата държава, не покаже ефективни мерки и резултати за борба с корупцията. 

          В "Уолдън", Торо е най-разгърнат - описва своя живот в построена от него дървена барака на брега на едноименното езеро в продължение на две години и два месеца. Тонът му е обикновен, разказвателен, без да парадира. С големи подробности ни описва колко пари е изразходвал за дъски, за прозорци, за семена, които си е засял за да се изхранва, колко метра е надлъж и на ширина къщата му, как се е отоплявал и изобщо как е живял "единствено с труда на двете си ръце". Пред читателя се изгражда образа на "спартанец", живял с минимум средства, отдаден на наслаждението да съзерцава природата, да я опознава, да чете и да описва своя живот и своите размисли за живота. Направо живот близък до този на някогашните светци - отшелници, като вместо молитви - Торо критикува. Критикува съгражданите си, фермерите, приятелите си, традициите, алкохола, труда, образованието, религията - горе-долу всичко, за което се сетите. Нарцистичен и фанатичен индивидуалист - такъв ни се разкрива до голяма степен в "Уолдън". Когато се настанява да живее в бараката на 4 юли 1845 г, Торо е на 28 години. Неженен. Всъщност, той изобщо не е отшелник – бараката му била на около километър и половина от неговото градче Конкорд и по думите му, всеки ден ходел до там за да чуе клюките. Че по кърджалийските села има хора, които живеят много по-изолирано и отшелнически и днес. Съвсем в пустошта. Един от тях е бай Ибрям от с. Сладкодум, за когото бях писал тук. Странно е – Торо хем цветущо се присмива на съгражданите си, какви клюкари били и как нищо не правели и висели по цял ден на улицата за да наблюдават кой минава и т.н., хем той самият ходи всеки ден дотам за да прави като тях. Фактът, че критикува хората край него, говори, че самият той се смята над тях:

          „Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото”, пише в глава „Усамотение”.

          Оттам крачката, че си богопомазан да поучаваш и да наставляваш масите е само една.

На много места Торо си противоречи – по отношение на железниците, на древните цивилизации, на усамотението си, на труда. Веднъж заявява: „Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен”, а после в друга глава казва: „Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат.”  

          Ту заявява, че ходи всеки ден до градчето и че го посещават редовно хора, ту пък казва, че живеел самотно като в прерията и, че приличало много повече на Азия или Африка, отколкото на Ню Инглънд. Дори по това време езерото Уолдън изобщо не е такова диво място, каквото му се е искало сякаш на Торо. С ж.п. линията, минаваща досами водата, с близостта на града, с фермите, за които той пише, с дървосекачите, рибарите, събирачите на боровинки и какви ли не още, Уолдън изобщо не е пусто прерийно място. Всичко това го изтъквам за да подчертая, че опита му да ни покаже как чудесно си живее без обществото, без вестници и т.н. е камуфлаж. Не е истински. Имам усещането, че той прикрива или омаловажава много от фактите, за да изтъкне само тези, които са полезни за неговите постулати.

     „Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи.”  „Простота, простота и пак простота” ни учи Торо, но в същото време нека не забравяме, че самият той не е женен, не храни семейство и в края на краищата живее в такава (привидна) простота само две години и то без да къса изобщо с обществото и връзката със семейството си (майка му е продължавала да го пере почти до края на живота му, сестрите му са му носели сладки и храна в бараката край езерото и т.н.). Да не забравяме и че дори за поправка на обувките си той ходи до града на обущар, вместо да си ги кърпи сам, както би направил един истински отшелник (точно на път за обущаря той е  задържан за неплатени данъци и прекарва една нощ в затвора, случка, станала повод за написване на легендарното "Гражданско неподчинение"). Катрин Шулц, пише в „НюЙоркър”, в статия посветена на трудовете му : „Лицемерието е, че Торо е водел сложен живот, преструвайки се, че живее простичко. Още по-лошо, той проповядва на другите да живеят така, както самият той не живее”.

          Пак според нея, Торо е толкова популярен поради няколко причини – първата е, че се чете избирателно, а втората, че се изучава рано – още в ученическите години и това, че той насърчава да не слушат възрастните, няма как да не се хареса на тийнейджърите, които по правило са бунтовно настроени срещу всякакви установени норми, авторитети и закони („Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите, собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален”). Той представя света на възрастните, не какъвто е в действителност, а такъв какъвто го виждат децата – най-вече самостоятелност на действията, без семейни и обществени отговорности.

          Спор няма - Торо е интересен, хаплив, начетен и критичен в творчеството си. До голяма степен той е продължител на идеите на Русо за дружелюбната природа, тази, която трябва да опознаваме, пазим и обичаме, а не само да се чудим как да печелим от нея, най-често унищожавайки я. Всичко това е много ценно и красиво при Торо. Главата "Четене" в "Уолдън" е красива възхвала на четенето и знанията получени от книгите и особено от древните старогръцки и латински автори. "Уолдън" трябва да се чете, но внимателно и критично, дори и когато го четем за удоволствие, или обща култура. Да се поразмишлява над казаното от него. Хубаво е да потърсим нещо повече за живота на самия Хенри Дейвид Торо, за обществените условия на неговото време, за да го разберем по-добре и по-правилно може би.
          Именно търсейки нещо повече за него "напипах" интересни "връзки" - този  път свързани с една от моите любими групи. "Игълз". Водещият вокал в непреходния хит "Хотел Калифорния" - Дон Хенли, преди двадесет и шест-седем години е започнал проект за спасяване на горите и част от крайбрежието на езерото "Уолдън" от домогваниията на безнесмени, туристически предприемачи и всякаква подобна сволоч , първоначално инвестирайки лични средства, а в последствие с организирането на благотворителни концерти край езерото. Цялата сума е надхвърлила 22 милиона долара и е използвана за закупуване на почти 680 дка от крайбрежието с горите в тях, за организиране на учебни програми за студенти и откриване на Институт "Торо" . Ето при такива факти как да не си помечтаеш за спасяването на крайбрежието на язовир "Кърджали", например, от всичките хотелиери, бракониери, ресторантьори и обикновени мърлячи, които мърсят и цапат като пред наближаващ потоп.
          Е, няма да се ядосвам - отивам да си пусна любима песен на "Игълз" - този път не "Хотел Калифорния", не, а по-подходящата "The Last Resort", пак с гласа на Дон Хенли.

* всички цитати от "Уолдън" са по превода на Албена Бакрачева

Азъ и боукы