понеделник, 11 ноември 2019 г.

По тайнствените осморки на Арда

 
         Тук някъде трябва да се е развивало действието от моя разказ "Arda longa, vita brevis". По тайнствените осморки на Арда, по тайнствените кривулици на човешкото битие - реално или измислено.


          По тайнствените кривулици на историята, географията, и мистериите на човешката душа...



По тази мистична Арда, край която са строели мостове и пълни с потайности крепости. Като крепостта Кривус.






сряда, 6 ноември 2019 г.

За една MoMA в Старо Железаре

          Не бях чувал за Старо Железаре, признавам си. Селото е в община Хисаря и на пръв поглед е едно много добре уредено село - чисто, с хубави тротоари и къщи. Църква, читалище, паметник. И толкоз. От близо петте хиляди села в България поне 100 са с такива характеристики, ще кажете - с чисти тротоари, паметник, читалище. Какво толкова. Същото си казвам и аз.

Село Старо Железаре - читалище, паметник...

Нашенци "а ла Шагал"

          Пресичаме Старо Железаре на път към Старосел,  и даже нямаше да му запомним името ако не бяха рисунките по един дълъг бял дувар. Рисунки на музиканти, между които различаваш пътьом Сачмо с тромпета. И Майлс Дейвис тоже също. Казваш си - брех, екстравагантна хрумка на местен особняк. Но яка. А на тази същата ограда се мъдреше гръмкият надпис "Дом на традициите".

Фидел Кастро и Индира до камбанарията от 1850 г.

Марсо, Чаплин и... купона тече

          Продължаваме към Старосел. Добре, обаче нещо ни чопли. На връщане си казваме - абе къде беше онова село, дето не му помним името, с онези рисунки по оградата. И така се озоваваме на центъра. На Старо Железаре. Аз даже - като типичен Тома Скептични първо не слизам от колата - другите да ходят да гледат - какво толкова - рисунки, някакви-си. То напоследък аман от графити над път и под път. Но нещо ме дърпа навън. Зад мен, до камбанарията, в огледалцето за обратно виждане виждам... Фидел Кастро. И до него - Индира Ганди.

Евреи с бутилки на главите - след справка в нета се оказа, че наистина има такъв еврейски танц и се казвал "flash tants" - буквално "танц с бутилка". Тез двамата отпред както се вижда нямат бутилки. Значи не са евреи.

          А пред мен е кръчмата на селото. И там един човечец седи, нещо си пие и ме гледа. И сигурно си вика - "на тоз му давам най-много пет минути да излезе от колата и да тръгне да щрака. И аз след пет минути излизам от колата и тръгвам да щракам. Нарисуваните по дуварите нашенци. Нашенци от Земята - някои по-известни - като Маркс и Путин, а някои известни само в селото. Като овчаря на селото и неговия комшия - шофьор на микробус.

Философи...


Джон и Йоко. И балоните

         И някак малко по малко обикаляме почти целия център, че даже стигаме и някои от страничните улички. Така попадаме на улица "МоМА". Без майтап. И по нея един сюрреализъм, едно чудо. Ако се чудите защо се пише така с главни букви и само "о"-то е малко - защото оригиналната "МоМА" се намира в Ню Йорк. И е съкращение. Те там обичат да съкращават нещата.

Ей в такава тоалетна как да не влезеш. Първо мислех че мъжът до Лейди Ди е Фреди Меркюри, но не - оказа се, че е самият Художник - Венцислав Пирянков

Сачмо, а до него Дънов

Улица "МоМА", на която могат да се видят репродукции на Дали, Гоген, Магрит...

          Заприказваме се с някои от жителите на улица "МоМА". Разбираме, че техния съсед, Художника, живеел с полската си жена в Полша и там преподавал. И е добре познат в Познан. Всяко лято идвал да летува със свои студенти и рисували по селските стени. Е, не казвам, че е нещо супер велико като стрийт арт, но си е атракция за селото. И има интересни хрумки. Идейни. Работата на Художника и неговите студенти заслужават адмирации. И си личи, че са се забавлявали мноооого. Оставям на вас да гледате и да цъкате с език.

...както и съседите на Художника

"Викът" на Мунк. И на Стефан.

          И може и във вашето село да направите нещо подобно. Ако си имате село. Щот аз си
нямам.

Овчарят на селото тъкмо прибира овцете от паша. На стената на неговата къща освен, че е изрисуван самият той с овцете, се мъдрят също "Червената шапчица" и страшният вълк

понеделник, 7 октомври 2019 г.

Процесионка по пътя

          Първата за сезона "реколта" от гъсеници на пеперудата борова процесионка. По пътя от с.Кукуряк към с.Токачка, общ.Крумовград. Процесия от около 2 метра, гъсеница до гъсеница, като всяка допира власинките на предходната за да я усеща. И така става процесията...



четвъртък, 5 септември 2019 г.

В Смолянският ми скрипториум


          Краят на света не дойде на 30 август, но пък при мен, в смолянския ми скрипториум, настъпи един друг край - сложих точката на най-бързо написаният мой роман. За има няма шест месеца, написах романа, с който най-много съм се забавлявал и ми е доставял най-голямо удоволствие по време на писането. Ура!

четвъртък, 8 август 2019 г.

Някогашното кино


          Трябва да съм бил 9-10 годишен, когато в Кърджали дойде филмът „Слонът моя приятел”. В старото ни кино „Орфей” с две зали тогава, трябваше да се редиш на огромни опашки и накрая пак си взимаше билет за другия ден. Особено много го харесваха циганчетата от махалата – те го гледаха по 10 пъти, а може и повече, пееха песните от филма, имитираха реплики и герои. Имаше и други подобни „истерии” около филми, може би не чак с такъв голям размах, но подобни с чакане на големи опашки.


          Днес, опашките са само когато открият нов магазин от някоя верига, а кино до скоро нямаше в града ни. Когато някой иска да гледа хубав филм, просто си го сваля от интернет. Или гледа онлайн. Но в онези години имахме една съседка – леля Ганка - живееше един етаж под нас. Тя късаше билетчетата в киното. Как сме я гледали с благоговение, когато даваха хубави филми, например с Луи дьо Фюнес. За нас тя беше някакво божество. Освен това всяка неделя имаше детски филми от 10 ч. сутринта. Тя ни пускаше понякога без пари на детските, като комшийчета, но никога на филмите за големи – на тях трябваше да си купуваме билети и да не се учим на тарикатлъци.
          Детския свят е нещо неразгадаемо и необятно – в него нещата дето и без това са си относителни, са още по-относителни и магични.

понеделник, 5 август 2019 г.

Изкуството да не се вярва на вестниците


          В едно свое есе озаглавено “Free Thought and Official Propaganda” от 1922 г., Бъртранд Ръсел препоръчва в училищата да се изучава изкуството да не се вярва на всичко прочетено във вестниците. Преди 97 г. вестниците са били единственото средство за масово осведомяване.  Това, което е препоръчвал тогава Ръсел е още валидно и днес, макар че се съмнявам в някое училище това да се преподава, дори и под забавна форма.


          Днес средствата за масово поразяване (пардон – осведомяване) са много повече и са много по-агресивни, което означава, че още от малки сме подложени на постоянна атака на невярно, неточно, частично или дори направо на лъжливо поднесена информация. И масата се изкушава и вярва. Това и преди 97 г и сега се нарича пропаганда. Дали ще е на правителствено ниво, на корпоративно, национално, браншово, класово, банково, етническо ниво – все е пропаганда. И има една-единствена цел, която може да се различава само в детайлите – да се канализира общественото мнение в дадена желана посока (на мислене или действие) за постигане на икономически или политически облаги и влияние.
          Та ако искаме да имаме силно гражданско общество, не е лошо да се помисли върху това как да се преподава в училищата, дори като извънкласна форма, изкуството да не се вярва на средствата за масово осведомяване, включително и на електронните такива.
          Най-доброто средство да се противостои на тази информация е да се чете повече  - и книги и специализирана литература и да се сравнява. Да се събира независима информация от други източници по запознати и компетентни и да се сравнява. Ако може и на други езици - още по-добре. Това поне в днешното технологично време никак не е трудно. Нещо подобно препоръчва и Ръсел в цитираното есе - в училищата едно международно събитие да се разглежда, чрез представянето му в пресата на едната страна, после във вестниците на другата и накрая - как изглежда реално събитието от преценено от трета независима страна. Това би било наистина едно интересно упражнение за развиване на мисленето и за критично приемане на всяка медийна информация.
          Цялото есе на Бъртранд Ръсел (на английски) може да бъде прочетено тук

понеделник, 22 юли 2019 г.

Дребни мисли за едни мислители

         

          Някакво английско онлайн списание подканва своите читатели да гласуват за "мислител" на 2019 г. от "скромен" списък с 50 имена. Списанието претендира за "най-голяма интелектуална дълбочина" измежду всички други списания. Те, англичаните си падат по подобни класации, както знаем, макар че не могат да настигнат в това отношение американците, които са луди по класациите и по това кой е по- по- най. И  никак не е учудващо, че повечето предложени имена са на хора английскоговорящи, т.е. представители на английската мисловна култура. Учудващото е друго  - че сред тези 50 имена има само четирима писатели - и сред тях са нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич и много любимата моя индийка Арундати Рой, чиято книга "Богът на дребните неща" препрочитам вече втори или трети път. А още по-учудващо пък е това, че сред номинираните за големи мислители е изтипосан не кой да е, а Джордж Сорос. Чувал съм и още как, че Сорос е благодетел на много хора по света и разбира се и в България, но не знаех, че е мислител. Ето и аз нещо да науча от това списание с "най-голяма интелектуална дълбочина".
          Ето тук е списъка - ако някой се вълнува от такива класации и реши все пак да гласува.