вторник, 10 януари 2023 г.

Връх "Вейката"

Прочее, беше трудно и чудно драпане. Не съм подозирал, че може да има такива пейзажи в Родопите. То не са пейзажи, то беше полет на очите и душата. Гледкописи. Велики са тези Родопски зъбери и рупи. Първо, като стигнахме до разрушената застава, след Горно Къпиново, срещнахме един ловец и се заприказвахме. Разбрахме, че неговите авери са ударили някой и друг глиган, че този ден им е последния ден от разрешения за сезона лов (слава Богу!), но и че от хижата нататък не можем да стигнем с джипа по никакъв начин до връх Вейката дори и да се съдерем. Оставяте колата на хижата и имате, вика, два часа пеш. После говорихме за туй и онуй, за местните хора, за общи познати, за заставата и окаяното ѝ състояние и за селския живот, който въобще не е лайф. После ловеца обеща, че ще предупреди другите ловци за нас и да не ни вземат за глитани, муфлони и друг всякакъв горски добитък и да пуцат по нас, че още имаме велики дела да вършим.
И поехме начи, ние, къмто хижата „Хвойнова поляна“. Ама то бая път и не стига че бая, ами и черен и хич го не бива. Стигаме до хижата, снимаме табелата пред нея, снимаме заледеното, красиво езеро „Гьолът“ и даваме нататък. Правим-струваме и пак се връщаме с возилото почти до хижата и поемаме маркираната пътека – ще се оди пеша, то се видяло - няма да стане по мързеливия начин. Красотата и тя като лозето, не иска молитва, ами си иска крака и пот. Емваме се нагоре и драпаме. Има си маркировка, има си букова гора с гладки, стройни дървета за прегръщане, има опадали листа, чист родопски въздух и всичко каквото си трябва. А! – даже минахме и край една „горска аптечка“ закачена на едно дърво – в нея имаше цял пакет не знам с какво и отделно две хапчета парацетамол. По цялото трасе – и в гората и после по билото се виждаше прясната диря от мотоциклет и ние се размечтахме как щеше да е хубаво да изкачим върха на мотор или даже на онези бъгита на четири гуми, дето вдигат шум до Бога. Мигове на слабост – какво да се прави.
Колко пот проляхме докато изкачим билото – и като го изкачихме ахваме от гледката – като се ширнали едни ми ти пейзажи, та чак до Тракийското море, дето се вижда как блести на слънцето. Не можеш да се нагледаш. Долу, не много далеч се вижда една гръцка изоставена застава. Поемаме на изток, вече все по билото, или почти. И все по границата на България с Гърция. Мръднеш една крачка надясно – у Гръцко, мръднеш една наляво – пак си у нашенско. И все се изкачваме. Така подминаваме връх „Трите кладенеца“, известен и като „Юч бунар“. Пътеката през цялото време лъкатуши в защитена местност „Гюмюрджински снежник“. Тя е обявена за защитена точно преди двайсет години и се води най-голямата защитена територия в Източните Родопи. В нея освен буковите и елови гори имало и казашка хвойна и родопския ендемит родопски крем, но за него ще трябва да се дойде през пролетта и лятото, ако искаме да го видим цъфнал. Диво и красиво. Впрочем по същото било са се придвижвали в зимни условия и част от руските войски водени от генерал Черевин през 1878 г., в преследване на останките от разбитата армия на Сюлейман паша в посока Одрин. Този билен път си е известен явно от древни времена, а даже в една част от пътеката се натъкнахме на останки от нещо като римски път, маркиран с големи камъни. Вече виждаме в далечината „Вейката“ и макар, че сме изплезили езици, не спираме. Наистина за отбелязване е, че правим доста добро темпо, без никакви почивки, освен за някоя и друга снимка към България или към Гърция. Поради късия ден, а и късното ни тръгване не е желателно да се офлянкваме и да се отпускаме.
На „Вейката“ сме към 4,20 и дъхът ни спира. Чудиш се накъде по-напред да снимаш, накъде да се обърнеш. Към гръцката част на планината са едни скалисти върхове, заедно с най-високия връх в Източните Родопи – „Папикио“, или „Орлица“. До него води един много остър, скалист рид, който ми се струва доста опасен. Иначе едва ли ще е пробблем да се иде до върха – то кьорав човек се не види. А и гръцката част на планината се вижда, че е доста по-слабо населена. След най-високия връх се виждат конусите на други по-малки, но не по-малко красиви, издигнали вулканични шапки в маранята. В далечината се вижда езерото Вистонида, край Порто Лагос и след това и Тракийското море блести на слънцето. Още по-далеч се загатва шапката на изплувал от мъглата връх, който ми трябва време да осъзная, че няма как да е друг освен най-високия връх на остров „Самотраки“. Откъм българска страна се виждат като на длан Горно Къпиново, Чакаларово, Добромирци, Кирково и други по-малки и по-далечни селца. Велики гледки. А все пак денят не е много ясен и има мараня, което не позволява да се види по-надалеч. Старото име на „Вейката“, която е висока 1463 м. е „Карлък“, което идва от „кар“ – „сняг“ и много точно се превежда като „Снежник“. Знаем че има поне още два върха в Родопите със стари имена „Карлък“, включително и втория по височина връх „Орфей“.
Слънцето вече се е втурнало да залязва. Последни снимки и айде – обратно, че да можем да извървим възможно най-голяма част от пътеката по светло. Точно преди гората вече е тъмно и аз пускам фенерчето на телефона, за да не се пребием по нанадолнището и неравния терен. В 18,15 ч сме при колата. Общо отиване и връщане сме го направили за малко повече от четири часа. Щуро темпо. Велико преживяване, полет на очите и душата в необятните красоти на Източните Родопи. Повече от ясно е, че ще се идва пак. И пак. И пак…

вторник, 20 декември 2022 г.

Дали камъкът говори

Дали камъкът говори. Със сигурност – разказва, разказва от хилядолетия. Но трябва да разбираш. За това още от най-древни времена хората са си общували със скалата, с камъка. Обичали са се, говорели са си. Хромелите, воденичните камъни, са едни от най-старите технически съоръжения на човека. Споменават се и в Библията: „Тогава една жена хвърли един горен воденичен камък на Авимелеховата глава, та му строши черепа“(„Книга на съдиите“, 9:53). В Кърджалийско още могат да се видят тук и там по старите къщи, малки двойни хромели – долна част по-широка и горна, която се вмества в долната и се върти ръчно с дръжка. А тръгнеш ли по планината, най-вече по деретата също можеш да видиш на много места останки от воденици с големи воденични камъни, покрити с мъх и никому ненужни вече. А някога това е било цяло изкуство. Добиването на воденични камъни. Търсенето на подходящата скала – да е здрава, но и да е сравнително добра за обработка, т.е да е порьозна. Това се е установявало освен окомерно, но и с почукване по скалата с чук. По музиката, по кънтенето, майсторите са познавали дали от една скала ще станат добри хромели или не. После важно е било също разположението – добитите хромели да могат да се изнесат удобно от кариерата до селището.
В Родопите най-големи майстори са били в село Равен, Момчилградско. За срещата си с последния такъв майстор са писали в статии Стела Тодорова и Мария Николчовска през 1997 г. Казвал се е Хюсеин Осман от Равен и е бил потомствен каменар. А следите от такива „откъртени“ от скалата хромели могат да се видят на много места из околностите на с.Равен, Татул и околните махали. Не беше далече времето когато пишман археолози (траколози, или иазнезнамкакволози) приемаха тези „кръгове“ в скалата, за древни „лунни“ или „слънчеви дискове“, част от духовния и култов живот на древните траки. Е, да – ама не. Това беше научно отхвърлено и от проучване на доц.д-р Стефанка Иванова от НАИМ на БАН. Което идва да докаже, че не всички мегалитни паметници са с култово предназначение, а имат много по-практично предназначение (тук ся, да не си помислите, че намеквам за скалните нишите и моята „практична“ теория за предназначенето им – нищо подобно).
Впрочем, мисля си, че добиването на тези хромели, както и кръглите „отпечатъци“ от тази дейност в скалите е част от нашата култура и може би е редно тези скали – кариери, да бъдат обявени за културни паметници поне от местно значение. На много места по света има такива скали със следи от добиване на хромели, но в една Франция например някои от тези места - кариери, са обявени за „исторически паметници“, каквито са тези в „Монт Вуан“.
И аз при последното ми шетане в района на махала Вежница на Татул, намерих нови следи от добиване на хромели. Първо помислих, че са високо дълбани шарапани. Скалата беше сравнително висока и трябва да се покатериш на нея. Имаше три големи кръга на нея, като легени. Единият кръг беше с част от останалия хромел, който се е отчупил явно при опит за отделяне на хромела. Какъв ли лош ден е било това за каменаря – да види няколкоседмичния си труд как отива на вятъра.
Всички снимки са мои - Иво Георгиев, с изключение на четвъртата на пещерата "Grand'Gueule" в Монт Вуан, в Алпите, Франция, която е от блога за планински туризъм "Une P’tite Rando".

неделя, 18 декември 2022 г.

Клобуците

Еглейт сеаг - за клобуците ен трявба да ес пеши правинло, на читс блъгарски щаотоз те са клобуци, назчи ощен мръсон. Ся, клобуците ас лоош ощен. Айдет ад си оговрим иститана. Квако ми дрмее, че сем блии древне нраод с богаат стоирия (чесот изопчаавана), квако ми дрмее че сем блии таединствена ръждава котоя не си абил сменаял имеот (котое ен е вряно) или не зман що си. За квако ми е тавака гродост, гатоко тку и сеаг тъмне в сръмотия. Цейшвария на Калбаните ще стамен смао ока тку заселми цейшварци – назчи на квукоо ляот.
А езит мио снимичиц. Те са капак в мерото от клобуци. От е все едон – каот в онеиз дазачи по темаматика с байсените – да зисипвате дайвсет макиона на дне, а ад стичите с дестее тобрички, за клоко веак ще ес изстичи лапнината. Има няам ад се изстичи. А щената са старшни. Поен в Породите.
Гадно е нали, да се чете и говори на мръсен български. И на мен от боклуците навсъде край нас ми е гадно. Мръсотията в езика е като мръсотията в природата и изобщо във всичко. Уморява и те смачква, и ти разказва фамилията. Та за тези мои снимчици ви говорех. Имам ги десетки и от различни места и години, ама кво от това. Това е капка в морето от боклуци (капак в мерото от клобуци) и ми се струва безсмислено. Освен ако не реша да правя социологическо проучване – кои са най-често хвърляните марки от бира, цигари, минерална вода, вафли или енергийни напитки. Мога да го направя, ама няма пък. Щот глейте ся, безсмислието надделява и в един момент си казваш – абе я аз да си снимам пейзажчетата, да си дишам чистото въздухче, да си се излежавам на тревичката и да не забелязвам боклуците. Тя, мръсотията вече е такваз, че трябват грандиозни мерки и контрол – на всички нива – махленско, общинско и държавно, а за такъв контрол явно няма воля и желание. Сигурно щото от това не се печели.
А, и още нещо. Мисля си, че просто ни липсва… класа. Културата - туй ясно, ама ни липсва и класата на голямата нация ли, на бившата империя ли. Щото сме си свряни все в махленското мислене, в кьошето, при онези нации без самочувствие. Синдромът „Азис“ си го отгледахме и в политиката, и във възпитанието и в културата и в…, абе навсякъде. Както бях писал в едно стихотворение, България прилича на стар лъв от провинциален зоопарк, когото хранят само с минало и с кисело мляко. Да, ама миналото ни е пълно с напомпани митове, а киселото ни мляко е правено с вносно мляко от Унгария. А планината е голяма, да. Тя ще надживее и мръсотията. Но ние едва ли. А лапнината е гомяла, ад. Йа, гомно ив завред! И весели ви празници!

сряда, 7 декември 2022 г.

Една песен, един хайдутин, един мит...

Овчарка от кв.Веселиново на гр.Ардино. Снимка Иво Георгиев

Пред очите ми, пред очите ни, се ражда един мит. От Алексей Лосев и неговата „Диалектика на мита“, знаем че където и да пристъпим, край нас, газим все в митове, но все пак докъде е истината и къде започва измисленото - ето това подтиква любознателния човек да се замисли и да се порови тук-там.

Разбира се, и в тази история присъства случайността. Няма мит без случайност. Един американец открива в сбутано магазинче в Ню Йорк, в някакво кьоше, плоча със записи на български народни песни. На тази плоча е и „Песен на овчарката“, изпълнена от никому неизвестно момиче, родено близо до изворите на Арда, в Родопите. Но с убийствен глас. Велик, мощен глас, който те отнася и като го чуеш политаш заедно с него из необятния простор. „Песен на овчарката“ е записана няколко години преди това от друг американец - етномузикологът Мартин Кейниг. Той идва през 1968 г. в България специално за да я запише в изпълнение на това родопчанче. Рожденното ѝ име е Фейме. Пускат американския натрапник в една сбутана класна стая на Смолянско училище и го оставят да се оправя - щял да прави някакви записи-маписи. И той се оправя – с никаква акустика, на ролков магнетофон, без никаква репетиция, без дубъл, просто песен от извора – двама гайдари и един глас.

Американецът, който след няколко години случайно открива вече издадената в САЩ плоча се казва Алън Ломакс. И точно той е човекът, натоварен не от кого да е, а от големия учен Карл Сейгън, да направи подборка за 90-минутно музикално послание от Земята, което, записано на златна плоча, ще полети с два летателни апарата по програмата „Вояджър“ извън Слънчевата система. Това става през 1977 г. Освен родопската песен, там са още „Нощна песен от племето Навахо“, пигмейска песен от Заир, аборигенска песен с диджериду от Австралия, грузинската „Чакруло“ изпълнена от хор, великото парче „Джони Би Гуд“ на Чък Бери – общо 27 музикални „шепоти“ от Земята. Моцартите и Бетовените също са там, разбира се. Впрочем всички автентични, фолк-песни са разкошни. Ако имате възможност, чуйте ги.
В България научават, че тази песен лети в космоса едва през 1984 г., когато излъчват по телевизията единайстата серия на „Космос“ на Карл Сейгън. Шаш и паника! Ама как така, ама коя е тази песен, коя е певицата, как така песента е изнесена във вражеска страна без разрешение… После се усещат, че това е престиж, това е слава. Слава е и още как!
И някъде оттам започва да се ражда легендата. Песента вече се казва с името на хайдутин. И започват да създават биографията на този хайдутин, защото – как така тази песен лети из космоса, а пък никой не го знае тоз хаймана. И се започва – писане, писане. Пишат най-вече българи за тази песен, макар, че тя се изпълнява само от българи мохамедани, в автентичния си вид. Впрочем и автентичните разновидности на песента, скоро заглъхват и се забравят – всички започват да имитират варианта, който лети в космоса. Та за хайдутина - бил живял тогава и тогава, пък е роден в тази година може би, а може би в друга, пък е живял в този град, пък е убит там и там - има даже лобен камък. И днес той вече е легенда, която се опитват да направят действителност. Нищо че е само герой от народния епос. Свързан е вече (неразривно) с определен туристичски град, измислена е вече родната му къща, която е музей (кой е откривател на къщата...познахте - шарлатанинът-археолог) има паметници с бюста му. За няколко десетилетия митът е вече развихрен. И тепърва ще се развихря. А някои се смееха на македонците от Северна Македония, че си измисляли историята.

Но „Песента на овчарката“ - „Излел е Дельо хайдутин“, наистина е велика в изпълнението на Валя Балканска - момиченцето, израсло близо до изворите на Арда. Това е неоспорима истина.

Валя Балканска, снимка на Мартин Кейниг от 1968 г.

понеделник, 14 ноември 2022 г.

Когато водата се отдръпне и се види стария мост

Водата на язовир Кърджали рядко пада толкова ниско. Та чак дъното около крепостта „Патмос“ и още нататък е съвсем сухо. Има само една тънка нишка през която реката се провира, а останалото е нанос. И точно поради това рядко явление, се откриват и редки гледки. Старият каменен мост се забелязва трудно. Ако си на нивото на язовира откъм село Боровица няма да видиш нищо. Едва-едва се забелязват останките само от най-високата точка по асфалтовия път след село Боровица и то само ако имаш бинокъл.
А ако искаш да се доближиш съвсем до останките, тогава вече трябва да походиш по сухото песъкливо-тинесто дъно на язовира. Ходенето също е трепетно – все пак стъпваш по място, което не е виждало слънце с години наред, камо ли човешки крак да е стъпвал. То е напукано от липсата на вода и с много цветни нюанси. От цветните метали, с които е тровен язовира години наред, откъм Мадан. Красота. Ти вървиш, останките на моста още не се виждат, но ти знаеш че той е някъде там – към отсрещния стръмен бряг. Вдясно от теб се извисява гордото чело на „Патмос“. Снимаш, снимаш. Дъното не е много сухо, но не е и тинесто за да затъваш. Точно като да ходиш спокойно. И ето – вече виждаш останките на моста. Все по-близо.
В книгата на Иван Балкански „Стари мостове в Кърджалийски окръг“ от 1978 г, на този мост има отделено малко повече място. Бил е шестсводест и според автора реката е отнесла три от сводовете. Отнесен е и пътя, който е водел до моста. Сега моста свършва направо в стръмната скала, сякаш никога не е имало път към него, което показва колко се променя пейзажа с годините. Този път е свързвал Ненково и останалите села от района с Ардино и Беломорието и е бил доста използван. Мостът е забележително съоръжение. Сводовете са правени от абсолютно еднакви дялани тесни камъни и над тях втори ред малко наполовина по-къси, пак абсолютно еднакви, леко издадени на 6 см навън еркерно. Прецизна изработка. Надписи не се виждат по тези останки. Според данните на Иван Балкански, височината на сводовете варира между 5,35 до 8,30 метра, което при сегашната гледка означава, че наносът от пясък и почва е най-малко 5 метра и повече дори. Нищо чудно след още няколко години тези останки съвсем да се закрият от нанос и да не се вижда нищо. Съвсем близо на отсрещния бряг откъм Патмос се е намирало село Хаджиевци, от което има само развалини и един обор. Там някъде, до селото е действал и каик за превоз на пътници и товари през реката, особено след като мостът е бил разрушен от водата частично.
А гледката с празния язовир е уникална.

вторник, 11 октомври 2022 г.

Невидими мостове между хората

Човекът с козите върви по моста. Бавно. Спира от време на време и се заглежда във водата. Нахлупил е бяла шапка, бяла като косите му. Исках да кажа като козите му. Но козите стоят в края и не пристъпват по клатещата се между небето и водата „пътека“. Една щипка философия ако поръсим на това място, трябва да кажем, че мостът е отношение. Нещо трето между други две неща. Когато единият бряг се казва „аз“, другия - „ти“, просваш един мост и става „ние“, нали. Съвсем различна е гледката – пейзаж без мост и същият пейзаж с мост. Мостът някак очовечава пейзажа. Има вече разказ между двата бряга. Случка. Любов…
Снимам човека с козите как върви по моста, отдалеч, от пътеката, която се спуска към него. Чак когато доближавам виждам козите и го питам дават ли мляко, за да завържа разговора отнякъде. Дават, вика, дават, правя си и сирене. Купих ги от Куклен. Галя козичките - те са толкова бели и чисти. Голямата има звънче, което съвсем нежно се обажда от време на време. Айде, кажи за красивия, каменен мост, който е бил на това място преди да направят язовирището. Ей там беше и сочи към едни скали на стотина метра от нас. Освен за каменния мост, и за това как бил взривен и какво му се е случило после на бомбаджията, за орнаментите по него, ми разказва и за онкологичното си заболяване, открито преди три години, за изчезналия си в Турция брат (мой набор), от когото няма ни вест, ни кост, вече не знам колко години, за негов приятел, който починал в Кърджали вчера, или оня ден…Говорът му е минорен, спокоен.
Повечето обикновени родопчани са такива – срещнеш го, напълно непознат, и след десет минути вече знаеш половината му живот. Някакви невидими мостове се спускат между хората в този край и неусетно тръгваш по тях, вървиш, вървиш и уж напред вървиш, а се усещаш, че си тръгнал назад, към това което е било или ти се е искало да бъде…

неделя, 2 октомври 2022 г.

Превърнат в мед танц на пчелите

С Яница Радева вървим по жепе-линията. Последните лъчи на мандариновия залез огряват отсрещните стръмни скали, на другия бряг на водата. Мандариновата светлина прави пейзажа по-загадъчен, леко винтидж. Над нас е могъщият връх, с крепостта „Моняк". Скалата преди минутки беше островърха пирамида, сега е като заоблена скална шапка. Гледната точка променя гледката. Променя и хората. Има нещо детско и мантрично в това да вървиш по железопътна линия когато няма влак. Казвам на Яница, че следващия влак ще е след дванайсет часа и че точно това трасе, в продължение на двайсетина километра към Хасково е много живописно, ако си в самия влак – тунели, водна шир, мостове, красиви скали. Вървим и говорим. Внимавам да не се правя на многознайко. И да не се спъна.
На въжения мост здрачът вече е плъзнал красиво навсякъде, и прави всичко привлекателно загадъчно за снимки. Един-единствен човек, смален, стои съвсем в началото на моста, стои и гледа към нас. По пътя точно споменавах, че напоследък тук са поникнали едни баби, дето предлагат разни дребни неща, и аз не знам какви, заради туристите, които са станали тълпи и тълпи. Този човечец на моста се казва Касим, но това ще го разберем чак накрая, като си тръгваме. Предлага ни да си купим каквото си харесаме. Какво да си харесаме – грозде черно и бяло от неговата асма, сушен липов цвят, чубрица и мед от неговите кошери. Сергията му не вдъхваше много доверие, нямаше вид, но приказката беше по-интересна от стоките му. От Лисиците бил, естествено, и баща му бил от тук. Къщата му изгоряла преди време и за ден-два вика, останахме без зъби с жената. От преживения ужас. После доктор им казвал, по-добре, че с това сте минали, а можеше да ви удари другаде, много по-лошо. Единият му син работел във Франция от 16 години. Построил си къща в с.Пропаст, с 15 стаи, но сега никой не живеел там. Другият му син не бил много добре. Живеел си при тях. Преди две-три години се загубил в планината и три дни го търсили. Полиция, горски и накрая го намерили на километри оттук, чак към Биволяне по баирите. Как е издържал, вика, не знам, а беше зима. Ама вземете си нещо, ако искате. Днес минаха четиристотин души туристи, казва.
Опитвам се да си представя четиристотин души на едно място. Капан за туристи. В Историческия музей на града едва ли са минали и една трета от тази бройка.
Купувам буркан мед, макар да не смятах да купувам нищо. Така ще имам спомен от Касим и от този разговор. Спомен в буркан. Превърнат в мед танц на Касимовите пчели из ливадите на Лисиците.
Вече е почти тъмно. Правим петдесетина метра по моста и се връщаме обратно. Пресрещаме се със сух, слаб човек, който едва-едва ни поздравява. После виждаме, че се спира при Касим и нещо уж му помага. Без никой да ни казва, разбираме че това е синът, този, който се изгубил. Последни снимки с Касим на фона на светлеещото небе на запад. Вземам малко грозде, което той така настойчиво ни предлага. И ни кани, пак елате, имам лодка ще ви кача, без да давате пари.
На небето едни звезди се опитват да се правят на малки и големи мечки и уж да светят, но много не им се получава. Затова светваме фенерчетата на телефоните по обратния път. Вървенето по железопътната линия може да е успокояващо като мантра, но е желателно да виждаш къде стъпваш все пак.