Есенни записки от Япония - трета част

На другия ден напускаме Токио за да се срещнем с планината Фуджи. Автобуса е много чист и комфортен, дори с тоалетна най-отзад. Всеки си спазва стриктно мястото, като шофьора лично разпорежда, кой къде да седне. Някои са си купили билетите онлайн, те са с предимство и се качват първи. Цената на билета на човек е около 30 лв, за разстояние от 120 км, но както казах обществения транспорт е скъп в Япония. Магистралата минава през много красива част на страната – осеяна с планини и гори – навсякъде е много зелено и диво. Не се вижда едно петънце пожълтяла трева, въпреки палещото септемврийско слънце. От любопитство наблюдавах колите в лентите за отсрещно движение. Около 95 % бяха само японски автомобили. Преобладава марката „Тойота“, после идва „Хонда“, „Сузуки“ и другите, но тойотите определено бяха най-срещаните. Дотук, за трите дни в Токио, мисля че видях само един или два мерцедеса – любимата марка на нашите селяни. Отделно от това, както при престоя ни в Токио, а после и в другите градове, как пък не видях една мръсна кола. Не кал, нямаше дори прах по японските коли – всички блестят като излезли току-що от автомивка.

Поради задръстване по пътя, пристигаме за почти три часа в Кавагучико – градче край езерото Кавагучи. Още от автобуса виждаме величествения конус на Фуджи. Бяха ми казали още от България, че не си струва да бия три часа път до Фуджи, щото и без това нищо нямало да видя – той бил почти винаги в облаци. Тц! Беше си съвсем открит и ясен. Намираме си хотелчето и се настаняваме в стаи по японски – леглата са на земята, масите са ниски. Имаме и гледка към Фуджи, както пишеше в „Букинг“ при резервирането, но три дебели кабела току до прозореца, ни пречат да направим хубави снимки. Това за кабелите в букинга не го пишеше. Банята е обща – по японски, пак както беше показана във филма на Вендерс „Прекрасни дни“. С две отделения за мъже и жени. Влизаш, сядаш на столче пред някой от петте душа и така се къпеш. Има и малък басейн или голяма вана, в която да се отпуснеш после, но за нея не ни разрешиха да влезем, че трябвало да е след 18 ч. Нали ви казвам – за всичко си има ред в Япония. Излизаме на разходка в хубавото, и за пръв път прохладно, време – тук сме вече на над 800 метра н.в. Вървим бавно до езерото, разхождаме се, правим снимки на Фуджи, там където се открива върхът през къщите. Снимаме и езерото. Спокойствие и красота.

Още когато почнах да снимам с модерен фотоапарат, преди сто години, предпочитах лентите „Фуджиколор“. Снимките с тях бяха по-контрастни и с по-истински цветове. „Кодак“ бяха някак по-пастелни и не толкова контрастни. Оттам познавах името Фуджи, а и от онези „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“ на Хокусай.

Затова нямаше как да дойда до Япония и да не видя „Фуджи“ – свещената планина. Това е все едно да дойдеш в България и да не видиш Родопите.

Та, точно някъде от отсрещния бряг на езерото, Хокусай е скицирал своите „Тридесет и шест изгледа от планината Фуджи“, които всъщност са четиридесет и шест гравюри върху дърво правени между 1831 и 1833 г. Тези гравюри наистина са легендарни и са вдъхновявали поколения известни художници, най-вече импресионисти, като Моне, Ван Гог, Едгар Дега, заради фината естетика, ярки тонове и липсата на перспектива. Вдъхновява и Анри Ривиер (Henri Rivière), друг по-малко известен французин – гравьор и илюстратор, който, докато се строи Айфеловата кула е навсякъде край строителната площадка, а и след като е довършена, също. Бил е голям почитател на японската естетика в изкуството. Именно от Хокусай, Ривиер черпи идеята и от 1888 г. започва своите „Тридесет и шест картини с Айфеловата кула“. Това са трийсет и шест цветни литографии на парижки пейзажи, в които се мярка Кулата, правени в продължение на 14 години и издадени в албум през 1902 г. Всяка една щампа е правена с финес и търпение, на пет литографски матрици с наслагване, за да се получи желания цвят и ефект.

Мисля си, че такъв художник като Хокусай, няма как да се роди от нищото, а това е плод на традиции, упражнявани и развивани от различни школи по изобразително изкуство с векове. Следващата сутрин е свежа, но е облачно. Наистина, днес Фуджи не се вижда – почти целия е скрит в ниски облаци. Който снимал, снимал вчера. Просто имахме голям късмет. От гарата на Кавагучико взимаме автобус до гарата на Мишима. От името на тази гара, един от най-любимите ми японски писатели - Юкио Мишима е взел своя псевдоним, преди да публикува първите си разкази през 1944 г. Разбира се, планирал съм и посещение на „Златния павилион“ в Киото, който е вдъхновил Мишима да напише, може би най-известния си роман - „Златният храм“.

От гарата на Мишима правим първия си досег с едно чудо. С легендарните скоростни влакове Шинкансен. Виждаме ги да профучават като вятър на пероните на гарата и докато се нагласим да ги снимаме, те вече са на 3 километра от нас. Нашия Шинкансен взима разстоянието от около 450 км, до Киото, за два часа и половина, като се оказа, че е по-бавен вариант, който спира на повече гари. Както беше писал Ерик Уайнър: „Шинкансен не се състезава с другите влакове. Конкурира се с авиокомпаниите“. За чистотата и комфорта вътре, не ми се говори. Както и за точността на разписанията. Бях чел, че за цялата 2023 г., закъснението на всички линии на тези влакове било шест секунди. Много „тревожно“ закъснение, при положение, че предната година било само 0,3 секунди. Толкоз!

Японските скоростни влакове са първите по рода си изобщо в света. Първата линия била открита в годината, в която аз съм роден, но няма да ви кажа коя е точно, щото много пък искате да знаете. Била Токио – Осака. За да могат да развиват такава скорост и сигурност, за тях е изградена специална инфраструктура – отделни железопътни линии - по-широки, нови тунели, дори отделни гари, различни от тези за обикновените влакове. Всички останали скоростни влакове в света са по-късни и са ползвали опита на японците.

Есенни записки от Япония - втора част

Следващата ни сутрин в Токио пак е слънчева и спокойна. Закусваме в малък, тих парк, с табели с пиктограми, да не се дава храна на гълъбите, тъй като разнасяли плевелни семена и освен това могат да задръстят климатиците с гуаното си. На пейките виждаме японци разгърнали истински хартиени вестници и забили поглед в тях. Гледка, която у нас отдавна не съм виждал. Този малък парк е почти като паркчето от филма „Прекрасни дни“ („Perfect Days“) на Вим Вендерс, в което паркче обядваше главния герой, чистачът на тоалетни. И триъгълните сандвичи от филма, приличаха досущ на нашите, купени от близкото магазинче от веригата „Family mart“.

Като казах „тоалетни“, трябва да кажа и „чистота“, но за чистотата не ми се отваря дума изобщо. Ерик-Емануел Шмит, в "Г-н Ибрахим и цветята на Корана", казваше чрез своя герой, че в света, ако искаш да разбереш дали си в бедна или богата страна, трябва да гледаш кофите за боклук. Ако не виждаш нито кофи за боклук, нито боклуци и е супер чисто, значи си при най-богатите. Ако има кошчета за боклук и също е чисто - те също са богати, но не колкото първите. Третата група са страни, в които има кошчета за боклук, а до кошчетата се виждат боклуци, значи там е туристическо. Ако навсякъде тъне в мръсотия и няма кошчета, значи е бедно. А ако хората живеят сред боклуците, значи е много, ама много бедно. Е, Япония, както се сещате, е в първата група. Не можеш да намериш кьораво кошче за боклук, но не виждаш и кьорав боклук по улиците и обществените места.

Шинтоисткият храм „Мейджи“ е разположен в голям парк, с огромни, вековни дървета. Молитвения ритуал в тези храмове привлича любопитството ни – хвърляш дребна монета на специално отредено място, покланяш се два пъти, плясваш с ръце два пъти и пак се покланяш. В тези храмове, в които има голяма метална хлопка закачена на въже, трябва да я разклатиш след като хвърлиш монетата. Явно за да те чуят добрите сили. И ние го правим няколко пъти този ритуал. Плясването и разклащането на хлопката напомнят повече на игра и на нещо хубаво, отколкото на молитва.

В храма попадаме на сватбена церемония. Оказва се, че само в съботите имало сватбени церемонии в храма и този ден е точно събота. Снимам церемонията, булката, която е доста гримирана, като нарисувана.

Шинтоизмът в Япония предшества с векове будизма и той е нещо като нашето езичество. Няма конкретно божество, няма догми. Има култ към природата, към плодородието и към праотците. Може би затова в шинтоистките храмове се провеждат радостните ритуали по раждането и женитбата, докато будитските храмове, „отговаряли“ за смъртта. От храма, до прочутото кръстовище в колоритния квартал „Шибуя“ е не повече от километър и половина пеша. Нашето пътешествие в Япония, както вече е станало ясно, е самостоятелно, без „оковите“, на разните му турагенции, а при пълната свобода да отидем и да видим това, което ни се струва интересно и да останем на всяко място, колкото си искаме. Но все пак сме поразучили това-онова и имаме примерна идея, какво бихме могли да видим и какво би могло да ни е интересно.

Кръстовището пред гарата на „Шибуя“ е най-натовареното в света кръстовище и си заслужава гледката. До него стигаме по широк път в гора, а после вървим по тротоар. Пред нас ситно крачи слаба японка с къса пола и чадърче, за да се крие от слънцето. Освен това е качена на някакви ужасно неудобни обувки с високи токове. Както вървим след нея, по едно време тя се спъва и се пльосва в цял ръст на тротоара. Горката. Пъргав японец се спуска и ѝ помага да стане, а колената ѝ са ожулени. Японките са ми интересни за наблюдение – като облекло, поведение, черти на лицата и всичко останало. Класическия интерес на един мъж към жените в чужда страна. Много често могат да се видят как вървят с чадър над главите си в слънчев и горещ ден, за да си пазят светлата и чувствителна кожа. Често държат и малки вентилаторчета на батерии, пред лицата си. Забелязах че и повечето колоездачи по улиците, а те не са малко, са жени – примерно, около 60 %, спрямо мъжете с колела.

На втория етаж на ъглова сграда, над кръстовището „Шибуя“ е разположено заведение от веригата „Стар Бъкс“. Качваме се с ескалатор - оттам имаме чудна гледка от високо към цялото кръстовище с пъстрия мравуняк от забързани делови хора и туристи. Взимаме си някакви екзотични напитки – моята не ми хареса – беше нещо зелено и топло и май не можах да го допия. Напитка с „мача“. Докато пием и зяпаме навалицата, която потича при всеки зелен светофар под нас, Стефан измисля сценарий за клип, в който той ще е главния герой - ще слезе на кръстовището, като светне зелено, ще изтича по най-бързия начин в средата, за да е сам в центъра макар и за кратко и ние отгоре ще го снимаме как огромните тълпи хора вървят към него и го поглъщат. Само да уточня, че според данните, при всяко светване на зеления светофар на кръстовището на Шибуя, във всички посоки пресичат къмто 2500, а според някои данни и до 3000 души. Представете си! Речено – сторено. Стефан слиза, Коко му прави клипа, а аз му правя снимки с Никона. После пак се качва при нас и така зяпаме и си говорим още поне час. Аз се забавлявам да наблюдавам отгоре и да снимам японки и интересни типове, които не подозират, че някой ги дебне и снима. Чувстваме се седнали на пъпа на света.

Като ни омръзна, слизаме и пресичаме самото кръстовище в посока към гарата на Шибуя. От многото навалица, забравяме да потърсим прочутата статуя на вярното куче Хачико, което идвало десет години на гарата, след смъртта на стопанина си, да го чака да се върне. Имаше и чудесен филм, помните го сигурно.

След три станции на метрото слизаме на гара „Шинджуко“ – най-натоварената гара в света и се насочваме към квартала на червените фенери „Кабукичо“. Изобщо в Япония има много „най“ и някак вече почти не ни прави впечатление. Кварталът е също и една от зоните, в които властват, макар и прикрито, страшните Якудза – японската мафия. И тук е пълно с хора, а ние вече усещаме глад и започваме да търсим къде да седнем да се нахраним. Ресторантчетата са малки, както всичко в Япония – някои буквално с по две-три маси, но многобройни, на всяка крачка. Сядаме в едно от тях, което ни подмамва още отвън с това, че предлагат прочутото японско телешко – „уагю“, което е най-скъпото телешко месо в света, както ни светва Стефан. У нас го произнасят и „вагю“. Заведението е само с три сепарета и ние се намърдваме на най-близкото. Поръчваме две бири „Сапоро“ и една „Йебису“ и порциите с уагю. Тук цените са високи, и не е учудващо - както казах – Якудза шетат и се разпореждат в района, но нали сме дошли да си правим кефа и не правим дребни сметки. В средата на масата ни има газова скара, сервитьора я пали и ние сами си печем тънките сочни резенчета телешко, когато ни го носят. Момчетата отначало се стъписват - ама сами ли трябва да си го печем, но аз ги успокоявам, сега ще видите, че не е трудно, аз колко неща съм пекъл - затова съм печен. Наистина месото е много вкусно – след изпичането, парчетата мраморно месо потапяме в плочка сол и после в специален сос. Навсякъде в Япония храната е много прясна, вкусна и сервирана бързо – това не може да се отрече и много ни радва. На всичкото отгоре не е и скъпа, като общо правило.

След ресторанта се отправяме към миниатюрен бар в квартал Асакуса. В него щяло да има среща на японци, желаещи да говорят английски с туристи, които желаят да си общуват с местни. Срещата е обявена в някаква платформа за туризъм и Стефан я следи. Вътре е същата японска теснотия - има само три маси. Опитваме местни напитки – Стефан пие саке, Калоян е на безалкохолно, а аз дегустирам алкохол с екзотичното име „куро киришима“, който е дестилиран от сладки картофи, както ще разбера. В общи линии не ни харесаха нито сакето, нито „куро“-то, но поне послушахме хубава рок-музика. Не стана никакво общуване – на другите две маси имаше някакви малки компании и всеки си говореше в своята компания.

На прибиране, в една от уличките попадаме на уличен празник. Традиционен голям барабан -„тайко“ е качен на платформа и малко, около 12-13-годишно момче го бие, като следва ритъма на японска песен, пусната от уредба. Около платформата танцуват жени в кимона, в три кръга. Нещо, което гледам навлиза и у нас по заведенията – заедно с гърмящата чалга, на дансинга се изтъпанва някой с тъпан или барабан и думка апокалиптично. Но едно е навън – на улицата, друго е в тясно заведение, в което си седнал да вечеряш и искаш музиката да ти е по-тиха.

Беше интересно да гледаме и даже Калоян се включва и пробва няколко танца. Даже и на „Бахама мама“, стария хит на „Бони М“, танцуваха с японски движения и беше забавно. Калоян се заприказва на това японско „хоро“ с млада, хубава аржентинка, с дълги, светли коси. Пътувала сама из Япония. Предния ден дошла от Фуджи и на другия ден си заминавала. Сама жена, из Япония…Смела аржентинка. И красива. Аз неволно се сещам за героинята от нашумял роман, тръгнала сам-сама на околосветско пътешествие, след тежък развод, в търсене на своето ново „аз“. Сигурен съм, че тази аржентинка ще научи много за самата себе си (освен за Япония) след едно такова смело пътуване.

Есенни записки от Япония

„Напролет – изгревът…

Лете – нощта…

Наесен – залезът…

Зиме – утринта.“

Сей Шонагон, „Записки под възглавката“

В Страната на изгряващото слънце кацаме наесен, по залез. Красив, разхвърлян на облаци залез, над небостъргачи и море. Красиво и обещаващо. Контрастите ще ни съпътстват постоянно в тази мистична, неразгадана Япония. Какво, Япония ли казах? Че има ли такова място? Не са ли това някакви митични Острови на блажените, разположени много, много на изток? Червеният дракон, нарисуван върху огромния еърбъс на „Ер Чайна“, се спуска бавно към летище „Ханеда“. Последните слънчеви лъчи правят магична пътека от отблясъци над нагъсто нацквъканите небостъргачи. Токио е необятен дори от птичи поглед. Най-голямата градска агломерация в света – над 37 млн. души. Това колко българии са, пет ли, шест ли - просто не мога да си го представя.

Първи впечатления още от летището – японецът е учтив. Недай си Боже, ако го попиташ нещо, той ще се скъса да ти обяснява, да те заведе до билетоавтомата и да ти избере правилния билет за метрото. Ще ти даде и карта и още куп обяснения. И ще ти се поклони няколко пъти. Чувстваш се сигурен, спокоен, обгрижен.

Чрез разни кодове и сложни операции успяваме да си вземем ключа за наетия апартамент. Апартамент е, хм, доста преувеличено. Миниатюрна стая, с коридорче. Добре че никой от нас няма клаустрофобия. Почти навсякъде в страната, хотелските стаи, къщите и апартаментите под наем са малогабаритни, като за хобити. Влезеш ли вътре, не е желателно да се движиш, а ако сте трима като нас – просто е невъзможно. Пространствена ефективност като в заешка дупка. Тоалетните – още по-малки, но айде, това както и да е, ще го преглътнем – няма да спим в тоалетните, я. Но пък има бонус – всички седалки в тоалетните са отопляеми, да ти е топло и отпускащо на д-то.

Първата сутрин се будим рано. Никакъв джет лаг или подобни тинтири-минтири от часовата разлика. Само мерак. Стефан още рано сутринта е платил резервациите по интернет за две чудни забележителности в Токио – модерния атракцион „teamLab Planets“ и кулата „Sky Tree“ – най-високата кула в света. Искал да купи и карта за метрото, но му блокирали дебитната карта. Моля се да не се случи нещо и с моята.

Първо ни очаква най-стария храм в Токио – „Сенсо-джи“, в район Асакуса. Временно забравяме факта, че имаме проблем с контактите, които са с различен стандарт от европейските и за момента не можем да намерим адаптер никъде. Бухваме се шоково в токийския ритъм. За да стигнем до храма „Сенсо-джи“ минаваме по оживена търговска уличка с многохиляден народ, на която ми се иска да имам поне пет чифта очи. Тук можеш да си купиш всичко – сувенири, традиционни ястия, сладолед, кимоно, ветрила, тениски, сладкиши и какво ли не. Голяма шарения! Още на тръгване сутринта, в нашия квартал, ни се набиват на очи учениците, които отиват на училище на тълпи. Всички са в униформи – бяла риза или тениска и черен панталон, съответно пола. Никакви глезотии с други цветове или дънки. И край храма е пълно с ученици – виждаме цели класове с учителите си и така ще е през цялото ни пребиваване – навсякъде ще виждаме класове от най-малките – 7-8 годишни, до ученици в горните класове. Дали нямат специален час в училище – ходене по храмове и замъци.

Тълпата от посетители пред храма е пъстра и разнородна. Има доста европейци, а както ще разберем по-късно, в Япония има и много туристи от Австралия, Китай и Южна Корея.

„teamLab Planets“ е атракцион, който вече е добил популярност. Чакаме на опашка, нищо че имаме резервиран час. Въобще, японецът обича да чака на опашка, заради реда. Ред има във всичко. Така са научили и туристите. Много често на ескалаторите или на пътеките водещи към пероните на метрото е указано по коя страна трябва да се движиш – най-често вляво, каквото е и движението на автомобилите.

Атракционът е множество от мистериозни зали, като всяка те изненадва с различни аудио-визуални ефекти, но и с истински усещания, като газене до колене във воден поток, скачане върху меки дюшеци, стъпване върху огледален под, по който можеш да си видиш отражението или да надникнеш под полата на някоя туристка, цветна висяща градина, сред която можеш да се изгубиш или просто да лежиш и до теб да висят десетки гирлянди от цветя, отразени в огледални стени, огромни меки топки с въздух, които светят с различни цветове и какво ли не. Около час и половина прекарваш в друг, нереален (и реален) свят, като сетивата ти ликуват.

Излизаме, и навън си е пак същата голяма, септемврийска жега – още от сутринта е така. Така ще бъде и почти през цялото време и в Киото, и в Осака. Това е прочутият субтропичен климат на Централна и Южна Япония, който на всичко отгоре е в съчетание и с голяма влажност, и това добавя усещане за поне още 4-5 градуса към останалите 35.

Чрез сложни транспортни връзки с автобус и две прекачвания на метрото, слизаме на метростанция „Ошиаге“, която е най-близо до кулата „Sky Tree“ – „Небесно дърво“ или „Дърво в небесата“ – нещо такова трябва да е в превод. Метрото в Токио е изключително развита гъста „паяжина“ от линии и различни видове влакове – някои даже не се водят метро. Тук без карта и „Google maps“ не можеш да се оправиш и по-добре не се опитвай. Стефан и Калоян се проявяват като блестящи навигатори – без тях щях да се губя постоянно. Само задавахме точката, до която искаме да стигнем и те веднага казваха – трябва да хванем това и това, от тази и тази спирка или метростанция, после, след еди-колко-си спирки, трябва да сменим с това и това. И готово – наистина стигахме там където трябваше и то с лекота. По принцип, транспорта в Япония е скъпо перо. Метрото е скъпо, първо, защото не можеш с един билет да се прехвърляш на другите линии, а трябва да си купиш нов билет и второ, защото цената на билета е в зависимост от дължината на трасето – по-далечен маршрут – плащаш по-скъп билет. Като правило билетите за метрото се купуват от автомати, които обикновено не приемат дебитна карта, а трябва да платиш в брой и ние преди да го разберем това, имахме малко проблеми с купуването на билети, но после свикнахме. Банкомати за теглене в брой по улиците почти няма. Спасяваха ни най-вече магазините от веригата „7 eleven“.

На входа на кулата – пак огромна опашка и точно преди да влезем, телефонът ми се изключва заради паднала батерия. Остава ми фотоапарата, но и той ми дава знак, че няма да издържи дълго. Нали нямаме адаптер за японската ел.мрежа и не можахме нищо да заредим. Бързият асансьор ни води до първото ниво – на 350 м. Обяснявам на Стефан и на Калоян, че прочутата Айфелова кула в Париж е само 320 м, барабар с антените, а ние тук сме по-високо. Гледката над Токио, във всички посоки е велика. Умишлено Стефан е запазил билети за 17,30 ч. за да можем да се насладим на залеза над Токио отвисоко. И залез и залив, тъй като се вижда и морето в далечината. На запад, или югозапад, почти по посока на залеза би трябвало да виждаме и планината Фуджи, но слънцето ни пречи и не се откроява ясно. Впрочем след първите 5-6 снимки и моя „Никон“ „склопява“ единственото си око и оставам само с гледколечение и съзерцание. Отначало, а-ха да се ядосам, но бързо се опомням и си казвам – по-добре. Бъди като японците – лови живата красота на мига! Техниката – апарати, телефони, камери, само пречи да се насладиш истински на красотата около теб. Като се насищаме на гледки, хващаме втори асансьор, който ни отвежда още по-нагоре, на 445 метра – там е „разцъфнал“ вече портокаловия залез. Много хора са се струпали от западната страна и снимат ли снимат. Аз се опитвам да постигна моята си нирвана. От тези 445 метра се вие пътека, която ни изкачва още пет метра нагоре, пеша – и вече сме на умопомрачителните 450 метра над града. Токио по залез. В средата на септември. „Наесен – залезът“, е написала Сей Шонагон, преди някакви си хиляда години. И десет хиляди да минат, залезите пак ще вълнуват хората. Ако ги има още на планетата. Не мога да го обясня с думи. Кулата е висока 634 метра и била третата най-висока сграда в света, след „Бурж Халифа“ в Дубай и небостъргач в Куала Лумпур, столицата на Малайзия. Вечер, кулата, гледана отдолу е особено привлекателна, оцветена елегантно в различни сменящи се светлини. Незабравимо!

Тъжно е когато умира поет. Или звезда

Тъжно е когато умира поет. Парния Абаси, младата поетеса, убита в първия ден на израелските бомбардировки в Техеран, можеше да напише още много стихове. Трябваше да навърши 24 години тези дни. Но се превърна в угаснала звезда, както беше написала в своето стихотворение.

Угаснала звезда

Парния Абаси (2001 – 2025)

Плаках и за двама ни,

за теб,

и за мен.

Звездите от сълзите ми

рапръсваш в своето небе.

В твоя свят -

свобода за светлината.

В моя –

сенките се гонят.

Онемява някъде

най-прекрасната поема на света.

Ти ще започнеш, някъде,

ще проплачеш на живота шепота.

А аз ще изгоря,

ще се стопя

ще съм угаснала звезда,

с димна диря в твоето небе.

Крадат Пушкин и Лермонтов от западни библиотеки

Крадат оригинални издания на Пушкин от богати западни библиотеки, а аз съм го пропуснал като новина от миналата година. След началото на войната на Русия срещу Украйна, от 2023 г. насам, са констатирани множество кражби на оригинали на руската литературна класика от „златния“ 19 век – творби на Пушкин, Гогол, Лермонтов, от западни библиотеки. От национални или университетски библиотеки в Тарту - Естония, Варшава, Рига, Вилнюс, Берлин, Мюнхен, Женева, Хелзинки, Лион и Париж са откраднати над 170 първи или редки издания на големите класици на руската литература, чиято стойност е оценявана от експерти, общо на над 2,6 милиона долара.

Схемата е била почти една и съща навсякъде – влизат в библиотеката един или двама читатели и се представят за учени или литературни изследователи и искат да консултират оригинали на някой от посочените класици. Посещават съответната библиотека седмица или десет дни поред, за да приспят бдителността на библиотекарите. В издебнат удобен момент, заменят изкусно оригинала с подготвено предварително много точно факсимилно копие на съответната творба. Точно копие до детайл – такова, че дори експерти се затрудняват от пръв поглед да го идентифицират като фалшификат. И хоп – подмяната е направена. Така само от библиотеката на Университета във Варшава са откраднати 78 оригинали на руски класици.

Най-предпочитани и търсени са разбира се оригинални стари издания на Пушкин, за когото един от най-добрите преводачи на руска класика на френски - Андре Маркович, казва, че в Русия през последните 200 години природните елементи, така нужни за живота, вече не са четири, а пет – петият е Пушкин.

„Европол“ работи по следите на всички случаи от тази широкомащабна „Операция Пушкин“ и до момента са задържани девет заподозрени извършители – всички от грузински произход. Следствията още не са приключили, но ще бъде интересно какво още ще бъде открито и дали ще се стигне до истинските подбудители на тази мрежа от крадци на руски литературни антики. Сигурно е, че геополитиката тук играе важна роля, а грузинците са само черноработниците, финансирани от играчи на по-високо ниво, които могат да осигурят толкова прецизно изработени копия на оригиналите. Впрочем няколко от откраднатите оригинали вече са проследени да се продават на търгове в Москва и Петербург.

Снимки:1.Факсимиле, заменило оригинално издание на Александър Пушкин от 1822 г. в библиотеката на Университета в Варшава. Снимка Войтек Радвански /АФП;

2.Факсимиле на "Борис Годунов", сн. Войтек Радвански/АФП;

3. Библиотека "Дидро" в Лион, Франция, от която са откраднати десет редки издания на Александър Пушкин. Сн.Оливие Филип

Носток, бактерията, в Източните Родопи

Вчера, докато се разхождах по потайните родопски пътеки, по които, съм срещал всякакъв добитък –от мравки до чапли, диви прасета и зубри, попаднах на странни зелено-кафяви лъскави нещица. Земята беше много мокра от проливния дъжд, предния ден и навсякъде беше свежо и блестящо. Първом помислих, че са àкита на някакво животно, но на какво, като не ми приличаха на нищо познато. Погледах ги оттук, па оттам и видях, че са много – по цялата ливада и с различен размер. Ако бяха това, което предполагах, трябва тук да е минало цяло стадо от някакъв вид животно и то с разстройство. Приличаха на малки желирани тортички, едни по-големи, като купичка с малеби, други по-малки – като монета от две евро (щото нали – вече минаваме на евро). Или може би като някакви желирани водорасли, но насред ливадата. Нямаха мирис (е да – наведох се и ги помирисах). ЕИИ (Естествения Интелект на Иво) не можа да намери нищо смислено в мозъчните файлове и се принудих да продължа напред към други потайности и красоти родопски, като преди това ги наснимах за всеки случай.

И днес вече – понеже не мога да търпя разни неизвестни и непознати желета да ми се мотат на пътя, с помощта на всезнаещия чичко Гугъл, установих, че това били колонии от цианобактерии. Представяте ли си! Бактерията носток (Nostoc), била фотосинтезираща прокариотна (без ядро)бактерия, която образува колонии като нишки. И аз съм наблюдавал именно такива колонии от тези едноклетъчни ностокчета. Те улавяли въглеродния двуокис и го превръщали в кислород – като зелените растения – т.е. са полезни за нас земните твари. Даже на тях се дължало, преди някой и друг милиард години, превръщането на безкислородната ни планета в наситена с кислород, което довело да зараждането на живота. Наричали тази бактерия „звездно желе“ и даже „вещерско масло“. Освен СО2, тя улавяла и азота от въздуха.

Но остави това, но в някои азиатски и латиноамерикански страни тези желета от бактерията ги папкали, щото били много хранителни и богати на витамин С. Бактерията имала и противовирусно, противобактериално и противогъбично действие. Впрочем и познатата ни спирулина, която продават на хапчета, спадала също към цианобактериите, макар че, кой знае защо, на всички етикети пише, че била синьо-зелено водорасло.

Ако знаех, вчера, щях да си набера няколко такива „àкита“ да си ги ям на салата по малко и да съм силен и умен

Сексуалното насилие върху деца - проучване на списание "The Lancet"

Авторитетното медицинско седмично списание „The Lancet“, основано преди 202 години, публикува интересно проучване за сексуалното насилие върху деца до 18 години. Изследването обхваща периода от 1990 г до 2023 г. и включва 204 страни, но за много от тях, данните не са налични за целия период. Част от данните са взети от проучвания на СЗО и на УНИЦЕФ, за някои години и страни. Проучването е дело на учени от Университета в Сиатъл, САЩ и е финансирано от фондацията на Бил и Мелинда Гейтс.

Според проучването 18,9 % от жените и 14,8 % от мъжете по света са били жертва на сексуално насилие преди да навършат 18 години. Това прави почти всяка пета жена и всеки седми мъж на планетата, но данните варират силно според региона и страната.

Особено интересно става когато сложим лупата върху резултатите от Балканите. Тук, при всички страни, без изключение, данните сочат, че случаите на сексуално насилие върху момичета са по-рядко от тези при момчетата до 18 години. Това показват резултатите и за България като процента е съответно 9,7% и 14.0%, което прави почти всяко десето момиче и всяко седмо момче са били жертва на такова насилие у нас. Подобни са данните и за всички наши съседи, вкл.Гърция, Сърбия, Румъния, както и Унгария, Полша, Словакия, РСМ.

Това не знам как може да се обясни, освен като дълбоко вкоренени традиции още от времето на Александър Велики и дори от митичния герой Херкулес, чийто любим - Абдер, както знаем е бил разкъсан от свирепите коне на Диомед и в негова памет бил основан гръцкия град Авдира (Абдера).

https://www.thelancet.com/journals/lancet/article/PIIS0140-6736(25)00311-3/fulltext