„Напролет – изгревът…
Лете – нощта…
Наесен – залезът…
Зиме – утринта.“
Сей Шонагон, „Записки под възглавката“
В Страната на изгряващото слънце кацаме наесен, по залез. Красив, разхвърлян на облаци залез, над небостъргачи и море. Красиво и обещаващо. Контрастите ще ни съпътстват постоянно в тази мистична, неразгадана Япония. Какво, Япония ли казах? Че има ли такова място? Не са ли това някакви митични Острови на блажените, разположени много, много на изток? Червеният дракон, нарисуван върху огромния еърбъс на „Ер Чайна“, се спуска бавно към летище „Ханеда“. Последните слънчеви лъчи правят магична пътека от отблясъци над нагъсто нацквъканите небостъргачи. Токио е необятен дори от птичи поглед. Най-голямата градска агломерация в света – над 37 млн. души. Това колко българии са, пет ли, шест ли - просто не мога да си го представя.
Първи впечатления още от летището – японецът е учтив. Недай си Боже, ако го попиташ нещо, той ще се скъса да ти обяснява, да те заведе до билетоавтомата и да ти избере правилния билет за метрото. Ще ти даде и карта и още куп обяснения. И ще ти се поклони няколко пъти. Чувстваш се сигурен, спокоен, обгрижен.
Чрез разни кодове и сложни операции успяваме да си вземем ключа за наетия апартамент. Апартамент е, хм, доста преувеличено. Миниатюрна стая, с коридорче. Добре че никой от нас няма клаустрофобия. Почти навсякъде в страната, хотелските стаи, къщите и апартаментите под наем са малогабаритни, като за хобити. Влезеш ли вътре, не е желателно да се движиш, а ако сте трима като нас – просто е невъзможно. Пространствена ефективност като в заешка дупка. Тоалетните – още по-малки, но айде, това както и да е, ще го преглътнем – няма да спим в тоалетните, я. Но пък има бонус – всички седалки в тоалетните са отопляеми, да ти е топло и отпускащо на д-то.
Първата сутрин се будим рано. Никакъв джет лаг или подобни тинтири-минтири от часовата разлика. Само мерак. Стефан още рано сутринта е платил резервациите по интернет за две чудни забележителности в Токио – модерния атракцион „teamLab Planets“ и кулата „Sky Tree“ – най-високата кула в света. Искал да купи и карта за метрото, но му блокирали дебитната карта. Моля се да не се случи нещо и с моята.
Първо ни очаква най-стария храм в Токио – „Сенсо-джи“, в район Асакуса. Временно забравяме факта, че имаме проблем с контактите, които са с различен стандарт от европейските и за момента не можем да намерим адаптер никъде. Бухваме се шоково в токийския ритъм. За да стигнем до храма „Сенсо-джи“ минаваме по оживена търговска уличка с многохиляден народ, на която ми се иска да имам поне пет чифта очи. Тук можеш да си купиш всичко – сувенири, традиционни ястия, сладолед, кимоно, ветрила, тениски, сладкиши и какво ли не. Голяма шарения! Още на тръгване сутринта, в нашия квартал, ни се набиват на очи учениците, които отиват на училище на тълпи. Всички са в униформи – бяла риза или тениска и черен панталон, съответно пола. Никакви глезотии с други цветове или дънки. И край храма е пълно с ученици – виждаме цели класове с учителите си и така ще е през цялото ни пребиваване – навсякъде ще виждаме класове от най-малките – 7-8 годишни, до ученици в горните класове. Дали нямат специален час в училище – ходене по храмове и замъци.
Тълпата от посетители пред храма е пъстра и разнородна. Има доста европейци, а както ще разберем по-късно, в Япония има и много туристи от Австралия, Китай и Южна Корея.
„teamLab Planets“ е атракцион, който вече е добил популярност. Чакаме на опашка, нищо че имаме резервиран час. Въобще, японецът обича да чака на опашка, заради реда. Ред има във всичко. Така са научили и туристите. Много често на ескалаторите или на пътеките водещи към пероните на метрото е указано по коя страна трябва да се движиш – най-често вляво, каквото е и движението на автомобилите.
Атракционът е множество от мистериозни зали, като всяка те изненадва с различни аудио-визуални ефекти, но и с истински усещания, като газене до колене във воден поток, скачане върху меки дюшеци, стъпване върху огледален под, по който можеш да си видиш отражението или да надникнеш под полата на някоя туристка, цветна висяща градина, сред която можеш да се изгубиш или просто да лежиш и до теб да висят десетки гирлянди от цветя, отразени в огледални стени, огромни меки топки с въздух, които светят с различни цветове и какво ли не. Около час и половина прекарваш в друг, нереален (и реален) свят, като сетивата ти ликуват.
Излизаме, и навън си е пак същата голяма, септемврийска жега – още от сутринта е така. Така ще бъде и почти през цялото време и в Киото, и в Осака. Това е прочутият субтропичен климат на Централна и Южна Япония, който на всичко отгоре е в съчетание и с голяма влажност, и това добавя усещане за поне още 4-5 градуса към останалите 35.
Чрез сложни транспортни връзки с автобус и две прекачвания на метрото, слизаме на метростанция „Ошиаге“, която е най-близо до кулата „Sky Tree“ – „Небесно дърво“ или „Дърво в небесата“ – нещо такова трябва да е в превод. Метрото в Токио е изключително развита гъста „паяжина“ от линии и различни видове влакове – някои даже не се водят метро. Тук без карта и „Google maps“ не можеш да се оправиш и по-добре не се опитвай. Стефан и Калоян се проявяват като блестящи навигатори – без тях щях да се губя постоянно. Само задавахме точката, до която искаме да стигнем и те веднага казваха – трябва да хванем това и това, от тази и тази спирка или метростанция, после, след еди-колко-си спирки, трябва да сменим с това и това. И готово – наистина стигахме там където трябваше и то с лекота. По принцип, транспорта в Япония е скъпо перо. Метрото е скъпо, първо, защото не можеш с един билет да се прехвърляш на другите линии, а трябва да си купиш нов билет и второ, защото цената на билета е в зависимост от дължината на трасето – по-далечен маршрут – плащаш по-скъп билет. Като правило билетите за метрото се купуват от автомати, които обикновено не приемат дебитна карта, а трябва да платиш в брой и ние преди да го разберем това, имахме малко проблеми с купуването на билети, но после свикнахме. Банкомати за теглене в брой по улиците почти няма. Спасяваха ни най-вече магазините от веригата „7 eleven“.
На входа на кулата – пак огромна опашка и точно преди да влезем, телефонът ми се изключва заради паднала батерия. Остава ми фотоапарата, но и той ми дава знак, че няма да издържи дълго. Нали нямаме адаптер за японската ел.мрежа и не можахме нищо да заредим. Бързият асансьор ни води до първото ниво – на 350 м. Обяснявам на Стефан и на Калоян, че прочутата Айфелова кула в Париж е само 320 м, барабар с антените, а ние тук сме по-високо. Гледката над Токио, във всички посоки е велика. Умишлено Стефан е запазил билети за 17,30 ч. за да можем да се насладим на залеза над Токио отвисоко. И залез и залив, тъй като се вижда и морето в далечината. На запад, или югозапад, почти по посока на залеза би трябвало да виждаме и планината Фуджи, но слънцето ни пречи и не се откроява ясно. Впрочем след първите 5-6 снимки и моя „Никон“ „склопява“ единственото си око и оставам само с гледколечение и съзерцание. Отначало, а-ха да се ядосам, но бързо се опомням и си казвам – по-добре. Бъди като японците – лови живата красота на мига! Техниката – апарати, телефони, камери, само пречи да се насладиш истински на красотата около теб. Като се насищаме на гледки, хващаме втори асансьор, който ни отвежда още по-нагоре, на 445 метра – там е „разцъфнал“ вече портокаловия залез. Много хора са се струпали от западната страна и снимат ли снимат. Аз се опитвам да постигна моята си нирвана. От тези 445 метра се вие пътека, която ни изкачва още пет метра нагоре, пеша – и вече сме на умопомрачителните 450 метра над града. Токио по залез. В средата на септември. „Наесен – залезът“, е написала Сей Шонагон, преди някакви си хиляда години. И десет хиляди да минат, залезите пак ще вълнуват хората. Ако ги има още на планетата. Не мога да го обясня с думи. Кулата е висока 634 метра и била третата най-висока сграда в света, след „Бурж Халифа“ в Дубай и небостъргач в Куала Лумпур, столицата на Малайзия. Вечер, кулата, гледана отдолу е особено привлекателна, оцветена елегантно в различни сменящи се светлини. Незабравимо!
