сряда, 28 януари 2015 г.

Кръв


На покрива на сградата на един родопски град и съвсем близо до ръба, стои самотна, може би малко колеблива фигура и както се вижда отдалеч – странно облечена.
Сградата изглежда хем изпъкнала, хем леко смалена, въпреки че е на четири етажа и е лято. По-точно - на три етажа, но ако броиш таванските – пак са четири.
Максим…
Не, нека да е… Марирус.
Точно така – Марирус е този, който стърчи несъразмерно голям отгоре на покрива, с възбудени вени, характерно грозноват, като герой от абсурдна пиеса. Обаче, понеже по-горе споменахме, че стои малко колебливо, нека го използваме за допълнение на описанието – на покрива на четириетажната сграда, Марирус се открояваше колебливо като грозноват герой от абсурдна пиеса.
Съсредоточава се уж, а според неговите думи, изпуснати в едно импровизирано интервю за “Le point” - сгъстява въздуха край себе си. Гледа с квантов поглед в една точка, някъде в далечината и иска да осъществи връзка с Онова Наоколо И Навсякъде, което никой не знае как точно трябва да се нарича. И затова всеки го нарича както си знае.
Сградата е точно подбрана като разположение, височина и перспектива. Да е представителна, с ведро изражение и с достатъчно свободно пространство наоколо – откъдето по всяка вероятност идва усещането за изпъкналост. Долу, площадката на двора вече е оборудвана с всички необходими неща – специалното бяло платно с кафявия кант е добре опънато, асистентите с четките са там – важни и в нервно очакване, като свити пружинки. Там са линейката, фотографите, изкуствоведите, камерите, зяпачите… Всеки си знае мястото, защото няма право да пропусне.
Е, Марирус, завърна се у дома…
Къде са сега тези, дето те наричаха “Русо Кървавицата”? Сигурно са наблизо ­ безименни, смалени, смахнати от завист. Или ще следят отразяването на дългоочакваното културно събитие по телевизията.
            Градчето плете спокойния си ритъм – движещите се като хлебарки автомобили, тъмните хора по балконите на белите  къщи, нарастващата снага на пушек от нещо запалено в края на ливадата на отсрещния хълм. Градският пейзаж е попълнен с нови офиси на банки, магазини за мобилни телефони и дрехи втора употреба. Зелената елипса на стадиона. Лятото е примамливо тук - въздухът е чист и приятелски се вмъква в дробовете на хората. Дърветата, с различно зелени премяни – по-тъмнозелените на черните борове и по-светлите на габъра и на бука, създават една рядка феерия, омайваща туристите идващи от равнината. Зеленото сякаш убива силното слънце и то не е така ослепително за очите.
            Да-а, всякак са го наричали. На Запад го приемаха като ексцентричен артист и медиите го хвалеха, защото им пълнеше колонките с арт-сензациите. Тук, у дома, естествено, го мислеха за побъркан некадърник. Като “какво толкова”. Макар че вестниците не пропускаха да отразят всяка негова проява в чужбина, така както и на Кристо – другия ексцентрик. И ето, сега се беше върнал. Сякаш беше избягал от картината на местен художник и пак се връщаше за да заеме мястото си в нея след години.
За последния скок?


Статуя в един от тунелите на Лувъра
          
        - Всеки скок е изстрадано произведение, - казваше на асистентите си. – Набийте си това в главите скандинавски.
      Никога не мислеше за болката от самото скачане, но се подготвяше дълго и последователно - съмняваше се, разглеждаше атласи по анатомия и учебници по хематология, хранеше се по специално меню, правеше снимки, скици на терена, нахъсваше се… И се грижеше за тялото си.
            Тяло ли? Имаше ли всъщност тяло? Негова ли беше тази тромава, боляща го навсякъде, нацепена от белези като стар дънер, плът? Не, не, не. Това беше по-скоро тубичката, която съхранява боята. Усмихна се едва забележимо.
-          Мислите ли за болката, когато скачате?
-          Та, тялото е само тубичката, която произвежда и съхранява уникалната боя – беше отговорът му, който, като домашен любимец, беше винаги и навсякъде с него.
      Въздухът се сгъстява. Смалява се сградата. Мирисът на подготовка, суетенето на помощния екип, колебанието, концентрацията.
Детското любопитство и интересът му към всичко мърдащо в природата, онази простота и първичност на първите рисунки. Размазаните гъсеници върху белите листове хартия, с неповторимото тъмнозеленокафяво. После скакалците, калинките, твърдите черни бръмбари, които изпускаха жълти капки отзад от страх, или от учудване. С тях също рисуваше. Отначало ги натискаше леко, после засилваше натиска, докато започнат да църкат телесни течности, които размазваше и разнасяше за да нарисува къщички, дървета, лица на момиченца, риби, жирафчета.
            След това доби смелост – продължи с котки, кучета, врабчета, две костенурки - как го гледаха учудено с набръчканите си като на стари баби глави. Пускаше съпротивляващите се животинки отвисоко, върху бели чаршафи, след това взимаше още мърдащите тела и с кръвта, която се процеждаше от тях, дорисуваше по платнището, това, което му хрумваше. Най-често рисуваше образи от книги - с уплашения таралеж, който намери в едни чимшири в самия център на града, нарисува Робинзон Крузо с пушка и папагал, на фон от палми ( и въпреки папагала и палмите, приятелите му заядливо твърдяха, че това бил Фридрих Енгелс, а един се изцепи, че не бе, това бил Карл Маркс като партизанин в Куба).
Снимаше рисунките със старата “Смяна” на баща си и с това мислеше, че показва превъзходството си над останалите свои връстници.
Изкара художественото училище като аутсайдер, но той използваше друго определение за този си период - че бил нещо в повече, бил различен. Аутсайдер, или нещо в повече, но стана студент. Записа биология в Софийския университет, след като не го приеха в Художествената академия. На един купон, за заздравяване на братската дружба между народите, пробва дали кръвта на негрите е същата като неговата. Е, яде бой, но разбра, че е същата на цвят, само дето му се стори малко по-блудкава…
Бавно, постепенно, стигна до абсолютното изобразително средство. Човешката кръв. И то собствената му, марирусова кръв. Откри, че само чрез нея може да осъществи това, което вижда в главата си. Имаше усещането, че чрез кръвта ще навлезе в някакви забранени за това човечество полéта на изкуството. Беше му се явил насън някакъв червен получовек, полузвяр – като Татко Барба, без лице и ясни черти, само с нещо като уста, който му се пулеше и по-скоро артикулираше, отколкото изговаряше: “освободиш ли ме, цял живот ще береш ягоди”. После през годините, все го глождеше съмнението дали в действителност артикулираното не е било “ще береш ядове”.
Не обичаше да си спомня за първата си квартира в София, с пияния хазяин, който всяка вечер към полунощ, свиреше фалшиво, но настървено “Let it be”. Имаше навика, преди да засвири на раздрънканото руско пиано “Лирика”, да произнася на висок глас, неумолимо: “Ще свиря Лейби-би, О! Лейби-биии!”.  Понякога към два-три сутринта,  старият ерген започваше да трака, да мие тенджери, тигани, чинии, натрупани от дни, немити в мивката. Когато Марирус му направи плаха, но съдържателна забележка една сутрин, защото го беше разбудил посреднощ с тракането си, оня саможивец, на когото така и не му запомни името, го изхвърли от квартирата. Тогава си представяше, че го мята от седмия етаж и с кръвта му рисува абстрактна картина, която щеше да носи заглавието: “Моят хазяин свири на пиано”.
Първите рисунки с неговата собствена кръв никой не оцени. Бяха върху бял кадастрон. “Мда, има нещо тука, но прекалено модерничиш. Експеримента идва в повече” -  това беше най-честия коментар. Никой не се досещаше с какво рисува.
Във Франция, за първи път скочи на открито в Екс-ан-Прованс. Обявиха го за гладен българин, който търси евтина сензация за шепа франкове. После замина “на стоп” за Париж, като през целия път не спря да хълца от въодушевление. Тогава, кмет на този вечен панаир на изкуствата беше Жак Ширак и все още можеше да се спи спокойно и почти сигурно по пейките и във входовете на офиси и магазини за трикотаж. Тежките парижки зими прекарваше по бедни квартири, а веднъж беше цял месец в болница, след несполучлив скок за “картина” и то точно през януари.
След две години, някакъв млад и скандален критик пусна не много разбираем, но все пак положителен отзив за него в “Либерасион”. Беше го нарекъл “Деконструктивният Дали” и не знам какъв новатор. Аутсайдерското му изкуство отразявало в “най-пречистен вид страха на човека от пътя, по който се развива модерния свят”. Деконструктивните му характеристики. В неговите творби бил въплътен, макар и чрез маргинални изразни средства “красивият песимизъм от еволюцията на човечеството”. И оттам тръгна. Направи изложба първо в Тулуза, а на следващата година в Париж. После имаше скокове във Фрибург и в Лиеж, където се опитаха да го арестуват. Изложба във Виена. Поканиха го на пленер в Ню Йорк - там направо разби жадните за откачености американци. За 12 години спечели световна слава и… куп болести. Но погледът му добиваше все по-квантово изражение.
Стана знаменитост, така както човек хваща простуда – за един ден. Където и да се появеше, събитието се отразяваше от световните медии.
Но се умори. А сякаш и кръвта му взе да се уморява. Реши да се върне у дома, в красивия родопски град, за последния скок.
Напечената, прясно боядисана специално за случая сграда, очаква със затаен дъх магията на последния му шедьовър. Дали си дават сметка всички онези нервничещи хора долу, колко е трудно да направиш нещо за последен път. Да приключиш доброволно с едно занимание, което ти носи и пари, и слава, и себедоказване. Но като всяко нещо и то те приближава към смъртта. След този скок ще се отдаде на лекции в реномирани университети, на занимания по орнитология, които ще редува със сладко безделничене с чаша коктейл с трудно произносимо име в ръка, върху луксозна яхта нейде из топлите морета.
Наблизо, главният му асистент - оня блед швед, чиито ребра се броят, сякаш е правен на шведска стена, със слушалки и микрофон на главата, дава последни напътствия на екипа долу, като от време на време поглежда към Марирус.
Бялото платно го гледа. Пет на седем метра, специална доставка от Швейцария. Стремежа към съвършенство през последните години го подтикна да прави предварителни скици по платното, като използваше и други цветове. Само на мястото, където трябваше да падне, имаше лек щрих, който после се отстраняваше лесно и който указваше приблизително къде да се нанесе кръвта. Асистентите бяха стриктно инструктирани и всеки си знаеше след скока, кой в коя част да нанася кръвта с четки, с пръсти, с тънки писци…
“Защо скача”? – беше другият най-често задаван му въпрос. Не можело ли просто да си пореже ръка, крак, близо до някоя вена и така да си рисувал под наблюдението на лекари, които после да го превържели. Беше пробвал и така, но не го удовлетворяваше. Нещо му подсказваше, че не е същото, както при скока от високо. Обясняваше, че кръвта има усет, мисъл дори. При порязването, рисува ръката на художника, а кръвта е сведена до най-обикновена боя. Тя разбира, че я използват като обикновен инструмент. Докато при скока, кръвта е шокирана, не знае накъде ще се разплиска. Тя е неподготвена, обезумяла. Тогава в нея действат инстинктите и само тогава могат да се родят съвършените картини, близки до абсолютната хармония, или хаос, ако щете, които царят в Онова Наоколо И Навсякъде. Онова Наоколо И Навсякъде, което всеки нарича както си ще. Самата кръв го води към хармонията, към непостижимата красота, към вселенския бяс, а той само ú помага с четките, пръстите, с движенията на тялото по платното…
            Градът е в краката му. Кръглият купол на обновената църква замерва слънцето със собствените му отразени лъчи, така както градът замерва Марирус с позабравения мирис на тукашното лято. Кой знае защо му хрумва, че един ден, училището, в което бе учил до осми клас ще носи неговото име. Неговото - на внука на дядо Марин и на дядо Руси.
            Доближава съвсем ръба на сградата. Точно там, малко встрани вижда два огромни зелени скакалеца, които, качени един върху друг, приличат на умален модел на двуетажен автобус. Дава си сметка, че не е виждал такава гледка от ученическите си години, когато момчетата обичаха да показват на момичетата такива “скачени” буболечки, а онези се хилеха със загатнат майчински възторг в гласа.
            Сваля каската и свива ръце в молитвена поза, като се опитва да направи мълчаливия, безизразен поглед на премазано насекомо. Усеща кръвта си възбудена, ноздрите - разширени, тялото – потреперващо.
             Марирус застава съвсем на ръба, намества старателно стъпалата си едно до друго и разперва ръце встрани, подобно скачач на водни скокове.
             Остана така около една минута, като самотна струна, заслушана в тихите си отблясъци на слънцето.

И полетя безкрай.



                                                           (От сборника с разкази "Исус ми прати смс",2009 г)

1 коментар:

  1. Сетих се за този мой разказ писан преди 6-7 години и реших да го пусна в блога, след като гледах анимацията “Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров-Animiter. Препоръчвам ви да гледате филма, спечелил редица награди между, които "Хасковски Каунь" в Хасково и награда за най-добра анимация на филмовия фестивал "Hollywood Weekly" в по-неизвестното градче Лос Анджелис.

    Филмчето може да се види на адрес: http://vimeo.com/98921734

    ОтговорИзтриване