"Журнал дьо Женев"- февруари 1878 г

„Журнал дьо Женев”, бр.от 23 февруари 1878

     Константинопол, 15 февруари 1878

     "Внезапното пристигане в Константинопол на господин Ону, първи преводач на руското посолство пробуди у Портата мрачни предчувствия, а у дипломатическите кръгове -основателни подозрения. Скоро се разбра, че мисията на г. Ону има за цел важни промени в условията за прекратяване на военните действия и установяването на мира. Пристигнал във вторник вечерта и настанен у немския консул г.Жилет, господин Ону още в сряда сутринта се яви при Ахмед Вефик паша, председател на Съвета и при Сервер паша - министър на външните работи.       Малкото, което знаем за свръхсекретните послания, които е бил упълномощен да предаде е да загатне, че окупирането, поне частично, на Константинопол е близка възможност и е мярка продиктувана на Русия от новото поведение на Англия. За това, че Портата е безсилна да затвори Дарданелите пред английския флот, царят не може да я обвинява, но предпазливостта изисква да се вземат мерки срещу евентуалното окупиране на Константинопол от англичаните.      Съобщенията на г.Ону изглежда са били достатъчно важни за да наложат свикване на извънреден съвет, на който да бъде обсъден отговора, който трябва да му се даде и който той настоява да е бърз и категоричен.

     Този голям съвет се събра в „Йълдъз Кьошк” под председателството на султана. Той искаше да присъстват освен министрите и техните секретари, също и много от висшите служители, военачалници, дузина сенатори, петнадесет до двадесет депутати и най-значимите „ислямски кардинали”, т.е. улеми. Едно униние витаеше над това събрание, всички чела имаха угрижен вид - едните обхванати от истински страх, другите, т.е. християните, показваха уж „патриотично безпокойство”, което далеч не изпитваха.

     Един от тях, много духовита личност, с много предци в рода си, обезглавявани по заповед на  султаните, ми описа с дяволит възторг и зле прикрита радост мрачната атмосфера на срещата, унинието на султана и поведението на всички тези тюрбанлии.

     Абдул Хамид – по-блед, унил и по-изнервен от всякога, с глух глас прочел нещо като експозе за обстановката, написано предварително от председателя на Съвета. Султанът, наясно със своята непопулярност и с обвиненията – много от тях неоснователни, отправени срещу него в Стамбул, се сметнал длъжен да се оправдае пред Съвета, заявявайки, че никога не е искал нито провокирал войната, но която понесъл, от деня, в който станала неизбежна, било чрез вражеските провокации, било чрез войнствените приготовления на самата османска нация. Той лично бил направил това, което е във властта му и не било негова грешка, че неопитността и страхливостта на някои  военачалници са направили безрезултатни възхитителната отдаденост и храброст на османските войници.

     След серия от смазващи обрати, не оставящи повече надежда, той започнал мирни преговори, довели до подписване на примирие и уговаряне на общите условия на договора. В момента, обаче, в който преговорите вървяли към приключване, изникнал нов неприятен инцидент. Англия, която не направила нищо за да помогне на Турция, под претекст, че защитава своите интереси, обявила намерението си да вкара флота си в Босфора и правителството на Империята, безсилно да се противопостави, се ограничило само с обикновена протестна нота.

     Тази мярка на Англия обезпокоила руснаците, които възнамерявали да дадат отговор чрез окупиране на околностите на столицата. Какво трябва да се направи? Дали би било разумно да се отговори на това ново предложение, чрез отказ и дали този отказ би могъл да бъде подсигурен с ефикасни мерки? С една дума би ли могло да се попречи чрез сила на окупирането на столицата?

     Този въпрос беше отправен естествено към присъстващите военни и тъй като те бяха предварително предупредени за него, отговорът им беше готов. Един по един те уверяваха в своята преданост към родината и султана и че са готови да пролеят и последната си капка кръв за него, но веднага след това добавяха, че „истината ги карала да заявят, че въоръжена съпротива на похода на руснаците нямала никакъв шанс за успех”.

     Няколко язвителни думи бяха разменени между Вефик паша и Нусрет паша. Нусрет поддържаше тезата, че правителството е допуснало грешка, че не е затворило Дарданелите пред английската флота и добави че това било едновременно липса на патриотизъм и на мъдрост и показвало престъпна любезност към англичаните, чиито съвети и чиято политика са причинили толкова злини на страната. Той приключил казвайки че това е продължение на гибелната политика ва Мидхад, който подготвил разрухата на Турция.

     Министърът на войната, който неотдавна беше обект на яростни нападки в Парламента, взе думата в обсъждането за да потвърди това което неговите колеги бяха казали по отношение на невъзможността за въоръжена съпротива и добави че ако окупацията на Константинопол от руснаците е неизбежна, то не остава друга предпазна мярка освен да се предотврати прекия контакт на руските войски с населението. Може би това би могло да се постигне чрез едно споразумение с неприятеля (sic) и той оставял на другите съветници на султана грижата за това. Това мнение беше одобрено е вечерта на същия ден бяха разменени телеграми между Царя и Султана относно това мъчително и деликатно дело.

     Турските вестници, обявяват, че двамата суверени са се споразумели за една приятелска (sic) окупация на околностите на Константинопол. Естествено руснаците имат правото да определят границите докъде трябва да се простира тази приятелска окупация. Броят на руската войска между Адрианопол и столицата понастоящем възлиза на 180 000 души.

     Връщам се на Съвета в „Йълдъз кьошк”, мрачен съвет, на който беше подписан, така да се каже, смъртния акт на Османската империя. Един от улемите, много уважаван в Стамбул попита какво смята да предприеме султана в случай на окупация от руснаците. Председателят на Съвета обяви, че този труден въпрос ще бъде обсъден на Съвета на министрите с вниманието, което заслужава и че на другия ден (четвъртък) ще бъде приета окончателна резолюция.

     Измежду турците въпроса беше разглеждан по различен начин, и ако от една страна се намираха улеми, които притискаха султана да се спаси чрез незабавно бягство пред унижението на едно полу-пленничество и пред мъката да види своята столица завладяна, от другата страна много важни хора изразяваха страха че заминаването на султана ке бъде сметнато като абдикация и че този отчаян ход ще му затвори надеждата за завръщане.

Ахмед Вефик паша е изпълнен с мрачни страхове, които той не успя да се въздържи да не сподели с приятели и той се питал как ще накарат руснаците да си тръгнат от Стамбул, след като веднъж влезнат там.

     Вефик, който е много нечетен, и дори е превеждал Молиер, си спомня една сцена от „Тартюф”, в която г.Лоял, съдебен пристав, смайва г. Оргон със следната декларация:

„Това е само тъй, призовка е това –

Опразване. Навън семейство и прислуга,

Покъщнина – навън, че тук ще дойде друга…” (превод на А.Разцветников)

     Кой би казал дали някой руски съдебен пристав няма да потропа скоро на вратите на „Долма бахче”?

     Други събития също белязаха този паметен ден и донесоха нови терзания на Ахмед Вефик паша. Преди събирането на Съвета, му беше съобщено за пристигането на преводачите на Австрия и на Англия, които като не го намерили в Портата, го потърсили в „Йълдъз кьошк”. Единият идвал да го извести, че английската флота ще премине Дарданелите, независимо дали Портата го иска или не; другия идвал да измоли за Австрия разрешение за влизането на два броненосеца в Босфора.

     В момента, когато ви пиша, все още не знам отговора, който е бил даден на Австрия, но знам, че вчера вечерта, граф Зиши е изглеждал много ядосан, че още не е получил отговор вече 24 часа и повече..."