Портокаловото дърво

      Трябваше да направя една анкета – от онези абсурдните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия. Имах да анкетирам пет български, четири турски и три ромски семейства, с деца в училищна възраст. Бях приключил с турските още предишния ден и в следобеда на този ден, тъкмо прекрачвах прага на гостната на петото българско семейство, когато бях силно тонизиран от две неща – от бюста на домакинята и от едно голямо, зелено дърво в саксия.
Младата жена беше леко закръглена, средно висока, с дълги коси на кичури и вталена блузка, достатъчно къса, че да оставя да се вижда една достойна ивица от корема ú, с пъпа в средата. Но бюстът, ах, бюстът…
      - Малее, какви големи лимони – възхитих се аз без угризения, като гледах към растението, разбира се.
      - Не са лимони. – отвърна жената, с лека усмивка и добре подплатено самочувствие – това са портокали.
      - А! Портокали! Такова голямо дърво и с толкова плодчета – продължих, докато разстилах анкетните листове и се разполагах на масата. – Пък аз…как ми заприличаха на лимони.
      Дървото беше наистина отрупано с плод – имаше поне четиридесетина опулени, почти еднакви топки и будеше респект с размера и зеленината си.

      - Това е семейна реликва. – каза не без гордост домакинът, който седна срещу мен, готов да бъде подложен на кръстосания огън от въпросника – Донесено е било от прадядо ми, преди шейсет и кусур години, от Македония. По време на войната.
      - Преди шейсет години! – не успях да прикрия възклицанието си, като почти забравих за внушителния бюст на жена му и започнах да кроя планове как да изчопля историята на това героично дърво, подпиращо сякаш с лекота тавана и семейната хармония на дома.
      Не се наложи да прибягвам до хитрости – домакинът беше словоохотлив добряк – от тези, дето разказват открито дори и карикатурните случки от живота си. Започнахме това, за което бях дошъл, като помежду въпросите от анкетата слушах одисеята на портокаловото дърво.
      - Прадядо ми участвал в Отечествената война в боевете при Страцин. Може да си чувал за Страцинско-Кумановската операция във Вардарска Македония. Говорим за октомври четирийсет и четвърта – поде младият мъж.
      - Да, да – чувал съм. - отговорих, с интонацията на експерт-историк, макар че единственото, което знаех е, че някакви български части са се мотали из Македонията по онова време, биели се с немците, задигали каквото им е харесвало от манастирите и селата, и задявали македонките – изобщо държали се като истински освободители.
      - Прадядо тогава е бил 42-43 – годишен, поручик от запаса. Още в началото на боевете при Страцин, намира портокалчето в един изоставен немски окоп. Било в глинена саксия, килната на една страна, близо до тялото на убит немски офицер. Растението било не повече от две педи високо. Нали си бил чешит и го влечало всичко свързано с овошки и добитък, когато видял саксията, веднага му щръкнали ушите и нещо в него запърхало. Другите преджобвали труповете на фрицовете, обирали оръжие, пари и разни ненужни трофеи, а прадядо – взел портокалчето. “Сигурно немският офицер го мъкнеше от Гърция като подарък за своята фригидна фрау, чакаща го, я в Саксония, я в Бавария” – шегуваше се многократно през годините той, като оглеждаше тържествуващо околните за да види какво впечатление им е направил с такова “учено” изречение.
      - Според Вас, има ли нещо, от което детето Ви да се чувства притеснено в училище? – зададох поредният въпрос от това всеобщо обществено благо наречено анкета, малко притеснен да не прекъсна нишката на повествованието за портокалчето.

      - Ами от самото училище – отвърна мъжът с усмивка, но веднага добави сериозно – Не, от нищо, поне засега. – и продължи - Една седмица след “пленяването” на саксията в немския окоп, прадядо го ранили тежко в гърдите при едно от ожесточените сражения за някаква позиция. Когато го настанили в лазарета, с последни сили изпъшкал полугласно на един войник да отиде и да му донесе саксията с малкото дръвче. През няколкото дни, докато лежал в полевата болница, мятащ се между живота и смъртта, саксията стояла неотлъчно край леглото му, като разпятие. Прадядо казваше, че всеки път щом усетел, че душата му се кани да се възнесе към небето, той хващал саксията с растението, душата му се закачала за листата и пак си се прибирала в тялото. Когато малко се стабилизирало състоянието му, го върнали обратно в България, заедно с други ранени. Портокалчето, естествено, било с него през целия път. Дали от разбитите пътища, или от нещо друго, но глинената саксия се счупила и дядо помолил санитарите да пресадят дръвчето в една пробита каска. От страх да не измръзне от ниските температури, го прехвърлили и втори път, с малко пръст, от каската в паласка за патрони. Завивал го с одеалото си, когато му се струвало много студено, навлажнявал коренчетата му с вода от манерката, като първо отпивал, за да постопли водата в устата си. До такава степен дръвчето се сраснало с надеждата му за живот, че прадядо си казвал: “оцелее ли дръвчето – ще оцелея и аз”. Така паласката с портокаловата фиданка пристигнала на село. Трябва да е било вече края на ноември.
      - Ако зависи от вас, бихте ли се съгласили детето Ви да седи на един чин с турчета? – вмъквам поредният анкетен бисер.
      - Абе, да, бе. Че то, сина, май точно с турче дели един чин – с досада маха с ръка моят събеседник и продължава биографията на живата реликва. - На село първата грижа на прадядо била да поръча на сина си - дядо ми, де - да скове хубаво дървено сандъче за малката фиданка. Накарал го да подбере най-хубавата почва, да я размеси с добре угнил овчи тор и речен пясък и да прехвърли екзотичния трофей. Много мъже и жени от село се стекли да видят фронтовака, завърнал се жив и да го разпитат подробно за този, или онзи. Прадядо на всички отговарял, че войната е една голяма зима, която помита всичко по пътя си. Накрая не пропускал да се похвали с малкото дръвче. Всички го гледали, цъкали с език и смятали съселянина си за късметлия, но и за малко смахнат.
      След пет години, през лятото, сина му - моят дядо, решил да се жени, обаче точно тогава умрял Георги Димитров и партийците от село посъветвали прадядо да отложат сватбата с някой месец. Той ги послушал и чак наесен направили гюрюлтията. Прадядо подарил на младоженците три овце, радио “Филипс” и портокалчето, което вече било в нова, глинена саксия, купена от Стара Загора.
      - Бихте ли се съгласили детето Ви да се ожени за ромка? – упорствах аз с анкетата, но този път домакинът ми даже не чу въпроса.
      - И така портокаловото дърво растяло, взело да дава плодове и се превърнало в атракцията на селото. Лете, дядо обичал да си пийва ракийка под клоните му на двора, а зиме го слагали в най-топлата стая и се грижели за него като за член от семейството. Торили го с добре угнил оборски тор, сменяли му пръстта, премествали го в по-големи саксии през три-четири години. Когато го нападали въшки и други буболечки, го пръскали с много миризлив препарат, който дядо набавял от те-ке-зе-се-то. През топлите месеци задължително го къпели с кофи на двора, а на децата давали парцали да му бършат листата. За Нова година понякога, в къщи имало пресни портокали, но не винаги, понеже в някои години плодовете узрявали чак през февруари. Дядо много се гордеел с бащиния си трофей от войната, защото в онези времена, дори гражданите не познавали вкуса на портокала. По Великден, жените от село идвали при баба да им даде малко сушени портокалови кори за да сложат в козунаците, а когато идвали големци от града, задължително ги водели в “къщата с портокаловото дърво” да се снимат пред него.
      Една година, на гости на село дошла балдъзата на дядо, която от много време нямала деца. Настанили я в стаята с портокалчето. Колко време стояла – пет дни ли, седмица ли – не знам, яла ли е от плодовете, не е ли яла – също не знам, но скоро след това забременяла. Така тръгнала приказка, че портокалчето лекува безплодие. Започнали да идват жени от околните села, че и от града. Прадядо направил пристройка към къщата, където сложили портокалчето с две легла. Завистливи съселяни злословили, че не цитрусовото дърво помага на безплодните жени, а най-вече дядо им помагал. Най-странното, обаче е, че, когато прадядо починал през седемдесет и първа, същата година дървото изсъхнало. Ненадейно и без видима причина. В къщи настанала истинска трагедия. Дядо си скубел косите и псувал, баба плачела по цял ден, а прасето спряло да наддава. Така станало и по-рано - през шейсет и четвърта, когато едни цигани-мечкадари откраднали сандъка с чудодейния цитрусов вид. След месец-два обаче, те сами го върнали, защото мечката им се разболяла, циганката си счупила крака, а циганинът го взели запас за две седмици в трудовите войски в Раднево. На всичкото отгоре, на дъщеря им, която била на тринайсет и тъкмо отскоро бил започнал да ú идва мензисът, този месец не ú дошъл. Затова, циганинът като се върнал от запас, за по-сигурно първо набил момата си, а после я завел в гората да види змия, та ако е бременна, да пометне. След това побързал да върне откраднатото дърво.
      - Бихте ли се оженили за ромка? Вие самият – промърморих съвсем тихо предпоследния въпрос от анкетните листове пред мене и без да чуя отговора сам сложих отметка с химикала в едното квадратче – за да не прекъсвам човека на такова важно място.
      - Та, през седемдесет и първа, когато изсъхнало портокалчето, татко бил в казармата, вече стар войник, но дядо отишъл до поделението и измолил да го пуснат в отпуск. Като си дошъл, го пратили да извика един агроном – приятел на дядо, да каже може ли да се спаси дръвчето. Агрономът дошъл, огледал листата и клоните с много професионален поглед. Пъхнал си ръката в пръстта около корена, сдъвкал един лист, изплюл го намръщено и казал, че бах мааму в неговите книги не пишело нищо за портокалите, но че дървото със сигурност щяло да се оправи, ако дядо почерпел както подобава. Седнали дядо и агронома и изпили едно голямо шише гюлова ракия, макар че, тук баба винаги поправяше дядо, че изпили както подобава не едно, а две шишета. През това време говорили за смъртта, за Гунди и футбола, за те-ке-зе-се-то и за това, че портокалът на всяка високосна година цъфтял по два пъти, за съветските и американските космонавти и за още куп работи, за които се говори, когато човек има пред себе си шише ракия, хубаво мезе и изсъхнал портокал. Ейй, че съм и аз - да сипя малко ракийка, да не стоим така само на гола анкета – изведнъж се сепна домакинът и прекъсна своя разказ.
      - Не, не – аз след малко ще тръгвам - един въпрос ми остана и свършваме – отвърнах аз. – Но какво стана после, явно се е оправило дръвчето, след това странно изсъхване?
      - Оправило се, как няма да се оправи. Дядо извикал тайно селския поп да пее молитва за здраве на портокала. Попът отначало се дърпал, защото казвал, че може да пее само на хора и то християни, а дядо се разлютил и му казал, че това дръвче било по-християнин от самия него, и да идвал бързо, че щял да го обади на партийния секретар дето правел тайно кръщенета и взимал пари за тях. И попа кандисал. Баба пък - също тайно - отишла при врачка, ако имало направена черна магия на дървото, да я развали. На следващата пролет, на сухия ствол избили млади филизи отдолу и след две-три години пак взело да дава плодове като невидяло. Татко вече се бил оженил и аз съм се родил същата година, когато портокала пак цъфнал и вързал.
      - Тц-тц, човек ще каже, че има връзка между смъртта и раждането във вашето семейство, и изсъхването и повторното разпукване на дървото – подех замислено аз и погледнах с уважение към внушителната, зелена снага на портокала. Стори ми се, че и той ми помаха с листа, но не съм сигурен, че беше с уважение.
      - После и дядо почина, а когато преди две години, татко се разболя, запалих колата и тръгнах към село. Сестра ми не искаше и дума да чуе да вземе дървото в нейната гарсониера. На 45 квадрата тя живее с мъж, две деца, степер, куче и две папагалчета. Трябваше аз да взема семейната реликва. Махнах предната седалка и натоварих дървото - добре че колата ми е кабриолет – имам “Трабант” и сам съм си го приспособил на кабрио, за да возя туристи до “Перперикон”. Така съм карал през целия път – 130 километра от село дотук, с 30-40 километра в час. Бях голяма картинка - полузакрит от клоните, които ми отнемаха голяма част от видимостта, но все пак виждах достатъчно. И ето го, от две години е при мен.
      - А дали…- започнах, аз, но не знаех как да продължа. – В смисъл, дървото, дали притежава още онези лечебни свойства.
      - Имате предвид за безплодието ли? – усмихна се мъжът. Честно казано – не знам. Имаме само едно дете, но въпреки че е със спирала, жена ми два пъти вече прави аборт за тези две години. Освен това - странно защо, но оттогава започна да наедрява, особено на някои места. Не знам…
      Бяхме станали от масата неусетно и стояхме прави пред величествения портокал. Плодовете му, както вече споменах, бяха зеленикави, опулени и аз си дадох сметка, че все пак приличаха повече на лимони отколкото на портокали. Домакинята се беше приближила неусетно до нас и когато я мярнах с крайчеца на очите си, си помислих, че ако даваха военни чинове на жените според бюстовете им, то тази трябваше да бъде генерал. Без да подозира за моите сюрреалистични пóмисли, тя изчурулика, че последната Коледа не са купували елха, а украсили портокаловото дръвче, като обвили плодовете му в разноцветни станиоли и поставили мигащи лампички.
      Отговорът на последния въпрос от анкетата си го попълних сам. За съжаление така и не разбрах според резултатите от проучването, кои са излезли по-толерантни – ромите, турците или българите. И ако питате мен, цялата тази работа с анкетите си е “ала-бала, портокала”.


                    (От сборника с разкази "Исус ми прати смс", 2009 г)