Нели Мелба, прочутото колоратурно сопрано се събуди в мекото легло на
хотелския си апартамент в центъра на Лондон и усети как страшно ú се яде
сладолед. Дори промърмори със сънен глас: “Боже мой, бих се отдала на първия
човек, който ми даде да си близна малко от неговия сладолед!”
Господ надникна през прозорците на апартамента ú в хотел “Савой”, който Той
беше позволил да стане първият напълно електрифициран хотел в Европа, размаха
пръст и тихо ú подвикна като юнски вятър: “Нело, я не споменавай напразно името
Ми за глупости! Забрави ли, че довечера ще пееш в “Лоенгрин”, ма? Какво ще
стане с гласа ти? Не стига дето Съм направил живота ти песен…”
Мелба, разбира се, не го чу и сякаш за да пропъди досадното желание, размърда пръстите на трийсет и две годишния си ляв крак изпод белоснежната завивка. Реши да си спомни за прекрасната вчерашна вечер. Бяха се събрали както обикновено, лъскава компания от отбрани нейни ласкатели в ресторанта на хотела.
Мелба, разбира се, не го чу и сякаш за да пропъди досадното желание, размърда пръстите на трийсет и две годишния си ляв крак изпод белоснежната завивка. Реши да си спомни за прекрасната вчерашна вечер. Бяха се събрали както обикновено, лъскава компания от отбрани нейни ласкатели в ресторанта на хотела.
Необичайното беше, че в края на вечерята, тих и необходим като подправка,
към тях се присъедини самият мосю Ескофие. “Кралят на готвачите” или “готвачът
на кралете”, както го величаеха. Откакто се беше настанила в петзвездния
“Савой”, вече повече от месец оттогава, прочутият французин-главен готвач на
ресторанта на хотела я ухажваше с такива вкуснотии, че тя скришом си облизваше
пръстите. Скришом, за да не я видят и одумват разните му там графини и лордове,
които неизбежно търсеха компанията ú. А вчера, след вечерята, този същият мосю
Ескофие се беше качил лично да я изпрати до апартамента ú. Там, пред вратата,
преди още Нели да разбере какво става, уж притеснителният готвач - магъосник се
наклони към ушенцето ú съвсем естествено, както никой в Австралия не би могъл
да го направи, след това прокара финия си кулинарен език по долния мек край на
ушната мида, почти до мястото откъдето тръгваше обицата, и ú прошепна: “Имате
най-прекрасния глас, който някога съм слушал. Утре вечер, след “Лоенгрин”, ще
Ви очаква нещо вълшебно.” Нели Мелба си спомни как от него лъхаше на кардамон,
на естрагон, но най се усещаше неговият южен нагон, от което на нея ú стана,
разбира се, приятно.
Сопраното се протегна хуууубавичко, така, както се протягаше Темза не далеч
от хотела, измърка щастливо и си каза: “Мама му стара, как не ми се пее довечера
тая Елза де Брабант. После си даде сметка, че е искрена само донякъде. Та нали
след родния Мелбърн, гласа си, баща си и още някои удоволствия (като да щрака с
новите електрически ключове за осветлението в апартамента си) тя най-много
обичаше Вагнер. По-точно оперите на Вагнер, благодарение на които тя,
32-годишната австралийка, вече беше световна звезда. Мисълта за сладоледа пак
започна да я мъчи като камъче в обувка. “И какво ли ще е това вълшебно нещо,
дето ще ми се случи тази вечер?”- помисли си в перспектива.
Беше 1893 година, или дори 1892, което за такава достоверна случка като нашата няма чак такова значение.
Мелба се върна пак на спомена за езика на Ескофие. Отначало се почувства като забранен плод, който някакъв полусрамежлив, полунахален французин е дръзнал да опита. Готвачът се беше обърнал вече да си тръгва, когато ú направи палава муцунка с думите: “лека нощ, колоратурна прасковке”. Именно това “колоратурна”, размекна до голяма степен Нели, защото тя не очакваше от един кулинар да владее такива музикални термини. Добре, че пиколото, застанал като бронзова статуя, стоеше чак в дъното на коридора и не чу впечатляващото “колоратурна”, а да не говорим пък за “прасковке”.
На отделни места тялото започна да я присърбява защото нежните косъмчета по кожата ú щръкваха, което беше сигурен белег, че се събужда. Мелба се почеса под лявата гърда, както правят повечето диви, когато им предстои важно представление, облиза се при мисълта за сладоледа и за французина, но си каза, че трябва да става, защото вече беше почти 11 а.м., или казано по-иначе, 11 преди пладне. Скоро щяха да ú поднесат закуската.
Тя стана и седна пред голямото огледало в другия край на стаята. Точно в това огледало, по думите на господин Сезар Риц – óправният управител на хотела, се бяха оглеждали не една и две знатни дами. И беше изброил някои от тях: жената на френския министър на колониите - изключително чаровна мулатка, една руска принцеса – естествено - руса, една испанска инфанта или по-точно инфантилна испанка, а преди два месеца (под секрет ви го казвам!) и самият Оскар Уайлд. Нели Мелба се погледна в огледалото и въпреки, че беше още леко сънена, се хареса. Големите ú очи и гърди бяха все така готови да се стоварят върху всеки, на когото окажеше честта да каже “бонжур” и да го покорят. Може би за да пропъди сънеността и от последните ú убежища, тя започна да пее арията на валкюрата Брунхилде от операта “Валкюра” на Вагнер, която ú действаше най-добре за разсънване и за активизиране на кръвообръщението.
Представлението вечерта беше истински фурор. С изключение на кралската ложа, която беше по традиция празна (нали Н.В. Кралица Виктория не се показваше на публични места от 1861 г, когато почина съпругът ú), “Ковънт гардън” се пукаше по шевовете. В залата бяха много лордове от Горната камара с половинките си, а също и – за да не стоят по-долу – депутати от Долната камара. И още, аристократични лондонски фамилии, както и разни архитекти, писатели (знаеш ли, Бърнард Шоу е на пети ред!), един индийски махараджа, двама-трима търговци на чай, забогатели по отчайващо бърз начин и какви ли не още. Всъщност, много по-уморителни от самото представление бяха поздравленията след него. Някои напираха да влязат в личната ú гримьорна, други се опитваха да издебнат сопраното пред тоалетната, но навсякъде имаше охранена и безкомпромисна охрана. Когато се преоблече, Нели Мелба хвърли последен предизвикателен поглед в огледалото и там - о, не е за вярване! - видя огромна фигура от сладолед, която носеше нейните черти, леко поразтопени от топлината. Тази същата фигура си опъна долната устна, за да види от вътрешната страна мястото, където се беше прехапала на закуска и го потърка с език. Ауу, че гледаше страшно! Това е защото не беше близвала сладолед от миналата година, когато беше в Париж. Или не – май беше във Виена.
Стигна най-после до изхода на “Ковънт Гардън” като се препъваше в безброй погледи и цветя. Докато от всички страни към нея се сипеха хвалебствия на различни езици, докато дамите я уверяваха как са се разплакали на финала, когато Лоенгрин напуснал завинаги Елза, а господата я оглеждаха с набъбнал копнеж от глава до пети, тя си мислеше само за сладолед. В ушите ú бучаха мисли от рода на: “Трябва нещо да се направи”. А също и: “Поне една купичка. Ще изям скришом от импресариото поне една купичка сладолед.”
Цветя, цветя, от които направо ú призляваше, защото бяха толкова дъхави и нетрайни.
Същата вечер, на масата в ресторанта на хотел “Савой”, Нели Мелба властваше като див звяр над останалите в компанията. Изобщо не искаше да е невидима. Желаеше да покорява. Прекъсваше разговора, цупеше се, минаваше от френски на австралийски английски и изобщо обсебваше всички с капризите си. Орлеанският дук, който седеше срещу нея, се опита да разкаже пикантна случка свързана със сексуалната ориентация на един племенник на кралицата – някакъв немски принц, който от пет или шест години отишъл да управлява новоизлюпено княжество на Балканите, но тя не го остави да довърши. Точно сега не ú се слушаха клюки от типа на “а чухте ли пък, че кралица Виктория подлагала под крака на нощното си шкафче солидния том на Браунинг “Пръстенът и книгата”, защото не харесвала поезията му”. Каза на дука, докато си играеше с дългия перлен гердан на шията си, че предпочита историите за неотдавнашните му изследвания сред сомалийските слонове. Макар че в момента и слоновете я интересуваха точно толкова, колкото и английската сладоледúца. Имаше предвид кралица.
Очите ú се оживиха за малко, когато поднесоха омарите фламбе, в подноси, целите в пламъци. Почти не хапна от рачешкото. Два пъти ставаше и излизаше пред главния вход на хотела на въздух. Знаеше, че така ощастливява скучаещите портиери, защото ги изпълваше със светлина и мечти. Това сякаш малко възвърна веселите тонове в настроението ú. Когато сервираха тържествено “пилето Дерби” започна да се успокоява. Усети аромат, който я отведе някъде далече, далече. Пилешкото се топеше, а подправките, с които беше натрито я караха да пътешества из непозната страна, която със сигурност беше страната на удоволствията. Спомни си как миналата седмица, пак на представление на “Лоенгрин” в “Ковънт Гардън”, беше уредила място за Ескофие. Встрани от оркестрантите, малко зад контрабасите. Гратис, естествено. Оттогава именно, той започна съвсем явно да величае гласа ú и да я ухажва с кулинарните си магии. Никога преди това не беше опитвала толкова вкусно приготвено пиле. В Австралия познаваха петнадесет начина за приготвяне на кенгуру, но никой не би могъл да приготви така пилешко, особено по това време на годината. Започна да си мисли хубави работи за мосю главния готвач. Той можеше с такава плашеща лекота да сътвори божествено ястие, с каквато други пушеха лула.
Тъкмо се канеше този път съвсем открито да си оближе пръстите от прелестното ястие, с което да покаже, че е все още леко нервна, когато забеляза, че край масата се приближава Сезар Риц. Явно управителят минаваше, както обикновено, да нагледа дали всичко е наред. Нели Мелба го погледна с усмивка в очите. Там видя, че този напет швейцарец иска да остарее като велик хотелиер и го поласка:
- Сезар, един ден Вие ще оставите на наследниците си верига от луксозни хотели. Сигурна съм в това, но то ще е след време. След време…
А наум добави: “Когато аз ще съм изяла сигурно 200 порции - какво ти! - даже 500 порции от най-вкусния сладолед на света.”
На масата, разговорът все по-малко я интересуваше, защото неусетно се беше отдалечил от нейния триумф в операта тази вечер. Орлеанският дук беше подхванал пак темите, които всички бяха слушали поне сто пъти: защо такова плашило като кулата на Айфел било срам за Париж, защо на общите избори социалистите отбелязали учудващ прогрес и защо лично той не признавал и никога нямало да признае приетата преди 13 години дата 14-ти юли, за национален празник на Франция.
Някъде около този момент на отегчение, Мелба съзря, че се задава процесия от двама сервитьори предвождани от самия Ескофие. Нещо в нея трепна и я направи добра. Почти в целия ресторант се възцари тишина. Колоратурното сопрано забеляза как от всички маси следяха с ожесточено любопитство преминаването на процесията. Най-вече това, което носеха. Двамата сервитьори държаха по един поднос със сребърни купи отгоре. Огюст Ескофие, прочутият в цяла Европа френски кулинар, носеше по-малък поднос от сервитьорите, само с една купа на него. Пристъпваше като безсмъртен. Всички бяха затаили дъх, сякаш видяха изведнъж в средата на Лондонското лято, в залата на ресторанта на новия, модерен хотел “Савой”, да влиза зимата.
- Mesdames et monsieurs, позволете ми…- започна Ескофие с озарено изражение.
За пръв път през живота си Нели Мелба не чуваше нищо от думите, които някой отправяше към нея. Тя не чуваше, защото гледаше. И това, което видя беше…Ама, не, не можеше да повярва, че в посребрената купа пред нея плуваше лебед. Лебед, направен изящно от…
- …от най-хубавия ванилов сладолед, който се прави в Лондон, а прасковите са от...- изведнъж гласът на Ескофие стигна до ушите ú и после пак заглъхна.
Тогава Мелба забеляза, че на гърба на сладоледовия лебед имаше красиво изрязано парче праскова. Лебедът плуваше в нещо тъжно и червено, което се оказа малинов сироп, доставен от Италия. Сопраното стоеше неподвижна, притаена от възторг и възбуда. Чувстваше се не като примадона, а като Мадоната, която е научила Благата вест. Облиза устните си. Целият този възхитителен момент стоеше застинал пред нея и около нея и сякаш не искаше да си тръгне. Беше като щампа върху японска коприна. Останалите на масата гледаха към примадоната и нещо я питаха. Тя допря ръка към гърдите си. С другата ръка вдигна бавно купата със сладоледовия специалитет, сякаш щеше да произнесе тост. Пое дълбоко въздух и запя. Кристалният ú глас подхвана арията на Елза, при първата среща с Лоенгрин, след пристигането му с лодката, теглена от митичния лебед. Усети се пак човек, на който се полага да получава всичко от живота.
След изпълнението на арията тя остави купата със сладоледовия лебед пред себе си и започна да му се любува, но за кратко. Взе посребрената лъжичка…
Десертът беше наистина божествен. Прасковата омекотяваше студенината на сладоледа с топлия си, южен вкус, а малиновият сироп добавяше точно онова, което беше нужно за пълната хармония на цялото. Езикът ú се взривяваше от наслада. Взе да я гложди съмнението, че може би не ябълка, а сочна праскова е бил плодът на изкушението в райската градина. Умората и нервността ú се стапяха, стапяха…
Късно вечерта, когато разговорите и трепетите бяха взели да стават все по-безплътни, Нели Мелба напусна ресторанта съпроводена от Ескофие. Бяха взели галантно позволение от Орлеанският дук, който обикновено я изпращаше до апартамента. Докато се изкачваха с електрическия асансьор (първият в цял Лондон) французинът ú говореше с кадифен глас:
- …Прасковите бланширах във вряла вода за седем секунди, след което веднага ги потопих в ледена вода за не повече от осем секунди… - Опашката на лебеда направих от ледено кубче… - После, пудрата захар… - А бадема е настърган на фини люспи… за да…- Оставих го да престои…И през цялото време си мислех за твоя глас… сякаш Той… ми подшушваше как да направя всичко…Исках да затворя твоя великолепен… глас в една малка купа…
Бяха вече пред вратата на апартамента. Още преди това тя беше престанала да го слуша. Сложи ръка на изящно очертаните устни на известния кулинар. Той се сепна. Едната му ръка застина свита в лакътя, а другата си остана маниерно сгъната отзад на гърба, като на нерешителен пълководец. Взря се в нейните очи. Те бяха непредсказуеми.
- Огюст… – гласът на примадоната беше едва доловим, но усмихнат. – Как нарекохте този божествен десерт?
- Праскова “Мелба”, разбира се. Нали чухте, обявих го още долу в ресторанта. Във Ваша…твоя чест… колоратурна прасковке.
Нели Мелба сведе очи надолу към полите на дългата си кремава рокля. Оттам се подаваше малка, бяла обувка. Тя започна да мърда крака си и да оглежда обувката си така, сякаш се колебаеше как да каже нещо много важно, или много глупаво. После изведнъж отключи вратата, влезе вътре и с нежно насилие дръпна за ръката изненадания французин. Вратата се затвори и стоя затворена достатъчно дълго време.
Никой не разбра какво се случи вътре в апартамента на прочутото колоратурно сопрано в хотел “Савой”, в центъра на Лондон. Освен Онзи, който не дава да се споменава името Му напразно, но който единствен знае истината.
И никой не може да Ме опровергае, че през онова лято на 1893, или дори 1892 година, всичко това не е било точно така.
( От сборника с разкази "Исус ми прати смс", 2009 г)
Беше 1893 година, или дори 1892, което за такава достоверна случка като нашата няма чак такова значение.
Мелба се върна пак на спомена за езика на Ескофие. Отначало се почувства като забранен плод, който някакъв полусрамежлив, полунахален французин е дръзнал да опита. Готвачът се беше обърнал вече да си тръгва, когато ú направи палава муцунка с думите: “лека нощ, колоратурна прасковке”. Именно това “колоратурна”, размекна до голяма степен Нели, защото тя не очакваше от един кулинар да владее такива музикални термини. Добре, че пиколото, застанал като бронзова статуя, стоеше чак в дъното на коридора и не чу впечатляващото “колоратурна”, а да не говорим пък за “прасковке”.
На отделни места тялото започна да я присърбява защото нежните косъмчета по кожата ú щръкваха, което беше сигурен белег, че се събужда. Мелба се почеса под лявата гърда, както правят повечето диви, когато им предстои важно представление, облиза се при мисълта за сладоледа и за французина, но си каза, че трябва да става, защото вече беше почти 11 а.м., или казано по-иначе, 11 преди пладне. Скоро щяха да ú поднесат закуската.
Тя стана и седна пред голямото огледало в другия край на стаята. Точно в това огледало, по думите на господин Сезар Риц – óправният управител на хотела, се бяха оглеждали не една и две знатни дами. И беше изброил някои от тях: жената на френския министър на колониите - изключително чаровна мулатка, една руска принцеса – естествено - руса, една испанска инфанта или по-точно инфантилна испанка, а преди два месеца (под секрет ви го казвам!) и самият Оскар Уайлд. Нели Мелба се погледна в огледалото и въпреки, че беше още леко сънена, се хареса. Големите ú очи и гърди бяха все така готови да се стоварят върху всеки, на когото окажеше честта да каже “бонжур” и да го покорят. Може би за да пропъди сънеността и от последните ú убежища, тя започна да пее арията на валкюрата Брунхилде от операта “Валкюра” на Вагнер, която ú действаше най-добре за разсънване и за активизиране на кръвообръщението.
Представлението вечерта беше истински фурор. С изключение на кралската ложа, която беше по традиция празна (нали Н.В. Кралица Виктория не се показваше на публични места от 1861 г, когато почина съпругът ú), “Ковънт гардън” се пукаше по шевовете. В залата бяха много лордове от Горната камара с половинките си, а също и – за да не стоят по-долу – депутати от Долната камара. И още, аристократични лондонски фамилии, както и разни архитекти, писатели (знаеш ли, Бърнард Шоу е на пети ред!), един индийски махараджа, двама-трима търговци на чай, забогатели по отчайващо бърз начин и какви ли не още. Всъщност, много по-уморителни от самото представление бяха поздравленията след него. Някои напираха да влязат в личната ú гримьорна, други се опитваха да издебнат сопраното пред тоалетната, но навсякъде имаше охранена и безкомпромисна охрана. Когато се преоблече, Нели Мелба хвърли последен предизвикателен поглед в огледалото и там - о, не е за вярване! - видя огромна фигура от сладолед, която носеше нейните черти, леко поразтопени от топлината. Тази същата фигура си опъна долната устна, за да види от вътрешната страна мястото, където се беше прехапала на закуска и го потърка с език. Ауу, че гледаше страшно! Това е защото не беше близвала сладолед от миналата година, когато беше в Париж. Или не – май беше във Виена.
Стигна най-после до изхода на “Ковънт Гардън” като се препъваше в безброй погледи и цветя. Докато от всички страни към нея се сипеха хвалебствия на различни езици, докато дамите я уверяваха как са се разплакали на финала, когато Лоенгрин напуснал завинаги Елза, а господата я оглеждаха с набъбнал копнеж от глава до пети, тя си мислеше само за сладолед. В ушите ú бучаха мисли от рода на: “Трябва нещо да се направи”. А също и: “Поне една купичка. Ще изям скришом от импресариото поне една купичка сладолед.”
Цветя, цветя, от които направо ú призляваше, защото бяха толкова дъхави и нетрайни.
Същата вечер, на масата в ресторанта на хотел “Савой”, Нели Мелба властваше като див звяр над останалите в компанията. Изобщо не искаше да е невидима. Желаеше да покорява. Прекъсваше разговора, цупеше се, минаваше от френски на австралийски английски и изобщо обсебваше всички с капризите си. Орлеанският дук, който седеше срещу нея, се опита да разкаже пикантна случка свързана със сексуалната ориентация на един племенник на кралицата – някакъв немски принц, който от пет или шест години отишъл да управлява новоизлюпено княжество на Балканите, но тя не го остави да довърши. Точно сега не ú се слушаха клюки от типа на “а чухте ли пък, че кралица Виктория подлагала под крака на нощното си шкафче солидния том на Браунинг “Пръстенът и книгата”, защото не харесвала поезията му”. Каза на дука, докато си играеше с дългия перлен гердан на шията си, че предпочита историите за неотдавнашните му изследвания сред сомалийските слонове. Макар че в момента и слоновете я интересуваха точно толкова, колкото и английската сладоледúца. Имаше предвид кралица.
Очите ú се оживиха за малко, когато поднесоха омарите фламбе, в подноси, целите в пламъци. Почти не хапна от рачешкото. Два пъти ставаше и излизаше пред главния вход на хотела на въздух. Знаеше, че така ощастливява скучаещите портиери, защото ги изпълваше със светлина и мечти. Това сякаш малко възвърна веселите тонове в настроението ú. Когато сервираха тържествено “пилето Дерби” започна да се успокоява. Усети аромат, който я отведе някъде далече, далече. Пилешкото се топеше, а подправките, с които беше натрито я караха да пътешества из непозната страна, която със сигурност беше страната на удоволствията. Спомни си как миналата седмица, пак на представление на “Лоенгрин” в “Ковънт Гардън”, беше уредила място за Ескофие. Встрани от оркестрантите, малко зад контрабасите. Гратис, естествено. Оттогава именно, той започна съвсем явно да величае гласа ú и да я ухажва с кулинарните си магии. Никога преди това не беше опитвала толкова вкусно приготвено пиле. В Австралия познаваха петнадесет начина за приготвяне на кенгуру, но никой не би могъл да приготви така пилешко, особено по това време на годината. Започна да си мисли хубави работи за мосю главния готвач. Той можеше с такава плашеща лекота да сътвори божествено ястие, с каквато други пушеха лула.
Тъкмо се канеше този път съвсем открито да си оближе пръстите от прелестното ястие, с което да покаже, че е все още леко нервна, когато забеляза, че край масата се приближава Сезар Риц. Явно управителят минаваше, както обикновено, да нагледа дали всичко е наред. Нели Мелба го погледна с усмивка в очите. Там видя, че този напет швейцарец иска да остарее като велик хотелиер и го поласка:
- Сезар, един ден Вие ще оставите на наследниците си верига от луксозни хотели. Сигурна съм в това, но то ще е след време. След време…
А наум добави: “Когато аз ще съм изяла сигурно 200 порции - какво ти! - даже 500 порции от най-вкусния сладолед на света.”
На масата, разговорът все по-малко я интересуваше, защото неусетно се беше отдалечил от нейния триумф в операта тази вечер. Орлеанският дук беше подхванал пак темите, които всички бяха слушали поне сто пъти: защо такова плашило като кулата на Айфел било срам за Париж, защо на общите избори социалистите отбелязали учудващ прогрес и защо лично той не признавал и никога нямало да признае приетата преди 13 години дата 14-ти юли, за национален празник на Франция.
Някъде около този момент на отегчение, Мелба съзря, че се задава процесия от двама сервитьори предвождани от самия Ескофие. Нещо в нея трепна и я направи добра. Почти в целия ресторант се възцари тишина. Колоратурното сопрано забеляза как от всички маси следяха с ожесточено любопитство преминаването на процесията. Най-вече това, което носеха. Двамата сервитьори държаха по един поднос със сребърни купи отгоре. Огюст Ескофие, прочутият в цяла Европа френски кулинар, носеше по-малък поднос от сервитьорите, само с една купа на него. Пристъпваше като безсмъртен. Всички бяха затаили дъх, сякаш видяха изведнъж в средата на Лондонското лято, в залата на ресторанта на новия, модерен хотел “Савой”, да влиза зимата.
- Mesdames et monsieurs, позволете ми…- започна Ескофие с озарено изражение.
За пръв път през живота си Нели Мелба не чуваше нищо от думите, които някой отправяше към нея. Тя не чуваше, защото гледаше. И това, което видя беше…Ама, не, не можеше да повярва, че в посребрената купа пред нея плуваше лебед. Лебед, направен изящно от…
- …от най-хубавия ванилов сладолед, който се прави в Лондон, а прасковите са от...- изведнъж гласът на Ескофие стигна до ушите ú и после пак заглъхна.
Тогава Мелба забеляза, че на гърба на сладоледовия лебед имаше красиво изрязано парче праскова. Лебедът плуваше в нещо тъжно и червено, което се оказа малинов сироп, доставен от Италия. Сопраното стоеше неподвижна, притаена от възторг и възбуда. Чувстваше се не като примадона, а като Мадоната, която е научила Благата вест. Облиза устните си. Целият този възхитителен момент стоеше застинал пред нея и около нея и сякаш не искаше да си тръгне. Беше като щампа върху японска коприна. Останалите на масата гледаха към примадоната и нещо я питаха. Тя допря ръка към гърдите си. С другата ръка вдигна бавно купата със сладоледовия специалитет, сякаш щеше да произнесе тост. Пое дълбоко въздух и запя. Кристалният ú глас подхвана арията на Елза, при първата среща с Лоенгрин, след пристигането му с лодката, теглена от митичния лебед. Усети се пак човек, на който се полага да получава всичко от живота.
След изпълнението на арията тя остави купата със сладоледовия лебед пред себе си и започна да му се любува, но за кратко. Взе посребрената лъжичка…
Десертът беше наистина божествен. Прасковата омекотяваше студенината на сладоледа с топлия си, южен вкус, а малиновият сироп добавяше точно онова, което беше нужно за пълната хармония на цялото. Езикът ú се взривяваше от наслада. Взе да я гложди съмнението, че може би не ябълка, а сочна праскова е бил плодът на изкушението в райската градина. Умората и нервността ú се стапяха, стапяха…
Късно вечерта, когато разговорите и трепетите бяха взели да стават все по-безплътни, Нели Мелба напусна ресторанта съпроводена от Ескофие. Бяха взели галантно позволение от Орлеанският дук, който обикновено я изпращаше до апартамента. Докато се изкачваха с електрическия асансьор (първият в цял Лондон) французинът ú говореше с кадифен глас:
- …Прасковите бланширах във вряла вода за седем секунди, след което веднага ги потопих в ледена вода за не повече от осем секунди… - Опашката на лебеда направих от ледено кубче… - После, пудрата захар… - А бадема е настърган на фини люспи… за да…- Оставих го да престои…И през цялото време си мислех за твоя глас… сякаш Той… ми подшушваше как да направя всичко…Исках да затворя твоя великолепен… глас в една малка купа…
Бяха вече пред вратата на апартамента. Още преди това тя беше престанала да го слуша. Сложи ръка на изящно очертаните устни на известния кулинар. Той се сепна. Едната му ръка застина свита в лакътя, а другата си остана маниерно сгъната отзад на гърба, като на нерешителен пълководец. Взря се в нейните очи. Те бяха непредсказуеми.
- Огюст… – гласът на примадоната беше едва доловим, но усмихнат. – Как нарекохте този божествен десерт?
- Праскова “Мелба”, разбира се. Нали чухте, обявих го още долу в ресторанта. Във Ваша…твоя чест… колоратурна прасковке.
Нели Мелба сведе очи надолу към полите на дългата си кремава рокля. Оттам се подаваше малка, бяла обувка. Тя започна да мърда крака си и да оглежда обувката си така, сякаш се колебаеше как да каже нещо много важно, или много глупаво. После изведнъж отключи вратата, влезе вътре и с нежно насилие дръпна за ръката изненадания французин. Вратата се затвори и стоя затворена достатъчно дълго време.
Никой не разбра какво се случи вътре в апартамента на прочутото колоратурно сопрано в хотел “Савой”, в центъра на Лондон. Освен Онзи, който не дава да се споменава името Му напразно, но който единствен знае истината.
И никой не може да Ме опровергае, че през онова лято на 1893, или дори 1892 година, всичко това не е било точно така.
( От сборника с разкази "Исус ми прати смс", 2009 г)
Няма коментари:
Публикуване на коментар