Пътят към многото

Исках - признавам си, малко самонадеяно - да напиша статия за малкото и многото. Много време умувах какво аджеба е малко и какво – много, в нашия контрастен свят, гризех химикала като хамстер морков, пишех и зачерквах, и се сетих, че оня пухчо - Мечо Пух, любимецът на четири-пет милиарда народ, имаше такава култова фраза: „колкото повече – толкова повече”.

Ето, казах си - даваме ли си сметка или не, живота ни, независимо дали изтича в „шибана” или в райска страна, минава блъскайки се постоянно между тези две категории, или състояния - малко - много. И ако се замислим (ай ся пък – тоя ще ни кара и да мислим!) – пътят на човека е път от малкото към многото, и много рядко обратното.

Вълшебните приказки, които са първият даскал и напътственик на децата, неизменно тръгват от малкото – недоимък и сизифов живот в началото и завършват с многото – живот в палат, пещера с жълтици, море от щастие.

Ей такива работи бях изсмукал, когато най-случайно на улицата, под редакцията на вестник „Нов Живот”, смугло, леко брадясало момче с огромна раница, ме запита дали дуюспиквам инглиш. Окуражих го, че „вдявам” криво-ляво от езика на „Майкрософт” – не на Шекспир, и той взе да ми обяснява, че бил тръгнал от Франция като оня пешеходец от уискито „Уокър”, да върви пеша през цяла Европа с цел да стигне до Египет. Така кажи бе, мон ами, му викам – щом си французин, дай да минем на френски - да не се мъчим като гръцки пенсионери на Бахамите. Та ми вика той, значи, че търсел къде да пренощува тази нощ. Заведох го вкъщи, въпреки високата гъстота на населението у дома, и така се запознах с Клеман от Алби, двадесет и пет годишен дърводелец. Започнахме да се опознаваме. Тръгнал в началото на април от Франция, прекосил Италия, Словения, Хърватска, Босна, Сърбия, а сега и България с намерението при Ивайловград да премине в Гърция и оттам в Турция. От Анталия смяташе да вземе кораб за Кипър и оттам – до Египет. Цялото пътуване го извършвал пеша, без никакви удобства, без пари, телефон и компютър. Разчитал на благоразположението и гостоприемството на хората по пътя за храна и подслон. Мечтата му била като пристигне в Египет, да остане там - година-две - колкото реши, да научи арабски и да опознае арабската култура. Защо пеша? Нарочно решил така за да може да извърви целия път бавно, да има време да размишлява, и не на последно място да среща повече хора и да опознава тяхната култура и странности. Това със странностите си го добавих от мен – той не каза така. Защо Египет? Ами защото египетският арабски бил разбираем в повечето арабски страни – той бил нещо като базисен стандарт на езика. Защо арабски език и култура? Защото във Франция, арабския етнос  е най-представен като емигрантски елемент и - по много признаци личи - все още недостатъчно добре интегриран във френското общество.

Това е истинско чудо – за малко да се плесна по челото, но предпочетох да сипя ракийка на двамата – на националния празник на Франция, точно когато си зациклил в някаква статия за малкото и многото, да срещнеш своеобразно олицетворение и на малкото и многото, под формата на симпатичен французин.

Днес, когато в един съвременен дом имаме най-малко 6-7 хиляди предмета, които ни обграждат (при положение, че нашите прабаби и прадядовци са били предоволни с 200), да срещнеш млад човек, който живее месеци и година може би с вещите побиращи се само в една раница, които едва ли са повече от 50-60 на брой – това си е за облещване и за адмирации, признавам си.

В статията си, преди да срещна Клеман бях писал, че многото и малкото са относителни категории – измеренията им зависят от нашия социален и житейски опит или от конкретната ситуация и се бях сетил, че имало надпис на белградска стена: „Един косъм в супата е сравнително много, а един косъм на главата – сравнително малко”.

И наистина е така – това момче беше тръгнало с малко – почти нищо, с цел да стигне до нещо голямо и важно за него – опознаване на език, на цяла една култура – и това потвърждаваше отново онова мое заключение, че пътя на човека е от малкото към многото. Но колко различни пътища към многото има – този, например беше точно обратното на „американската мечта”.

Войните в човешката история, завладяването на Новия свят не са ли и те предизвикани от ламтеж към многото, но онова другото много – повече територия, богатства, повече роби и влияние. Ами емиграцията, корупцията, екологичните проблеми – не са ли пак напъни на малкото да стане много или многото да стане още по-много.

Каквото и да си чешем езиците и пъповете – нека си го кажем, че в човешката цивилизация – поне в материалните ú измерения, добрия живот се отъждествява с многото и никога с малкото, колкото и да са относителни. Е, ако става дума за бой – тогава нещата се променят.

Затова напоследък по масмедията има истински бум на класациите, рейтингите, в които се стимулира многото – много гласувания, купувания, четения, гледания и т.н.

„Де отиваш, много? – При много. – Чакай и аз да дойда, рекло малкото.” – казва народната мъдрост.

Дърводелецът Клеман от Алби, не беше чувал тази народна мъдрост, но си я записа, както си записа да потърси и филма „Чия е тази песен” – филм, който, казах му, задължително трябва да влезе в учебниците по история на всяка балканска страна или поне в съзнанието на всички тези, които искаме да разберем нашата обща история.

Той не знаеше дали неговия път е път от малкото към многото, но знаеше, че пътят от многото към малкото, е отреден за светците, а той не се смята за такъв въпреки изпитите бузи и наболата брада.

Много е трудно, каза ми да не следваш този път - пътят от малкото към многото в материално измерение, когато всички край тебе са в луда надпревара. Но има и един странен феномен – колкото повече гоним многото, сякаш толкова повече се озоваваме – о, ужас! - с малко.

Разделихме се с Клеман, като си обещахме да си пишем от време на време – когато имало интернет, там където го приютяват, понякога сядал за малко да драсне няколко реда на приятели и на родителите си. Той потегли пеша към Крумовград с раницата, и с малкото неща в нея, по своя път към многото. Или към малкото - зависи от гледната точка.