понеделник, 12 февруари 2018 г.

Пияницата - начин на употреба


          Писателите и те като журналистите предпочитат лошотията и болестите на обществото за да могат да си разгърнат по-засукано замисъла в книгите. Но не всеки писател може да направи от една "лошотия" добра литература. Разтърсваща, всмукваща читателя литература от ранга на „Роман за един пияница” на Хаим Оливер.
          Истински вълшебник-виртуоз ни води през лабиринта, през дълбините на познатото и непознатото на тази необятна загадка – човека. С богата наблюдателност, но без излишен патос, с добродушната и фина благост на вещ разказвач, Оливер нито за миг не оставя читателя да се усъмни, че може да има художествена измислица в повествованието. Чрез съчетаване на „аз” и „той”- формите на водене на историята, постига привидна отдалеченост, дава ни възможност да погледнем под различен ъгъл към събитията и мрачните „тресавища”, в които така неуморно затъва главният герой - Вéселия. Или всъщност главният пияница. Както приближаванията и отдалечаванията на камерата в киното – изкуството, което е главен фон на романа.

          „Сребристите тапети по стените бяха покрити с всевъзможни чудовищни изображения; похотливи жени с лица на брадати сатири; джуджета с половинметрови фалоси; космонавти с опашки на сирени;съвкупляващи се марсиани; някакви горилоподобни същества, вдигащи на лапите си съблазнително разсъблечени дами с лица на София Лорен и в центъра на всичко това – горящата ни студия.”

          Вéселия е трагичен герой, когото няма как да не обикнеш, няма как да не му стискаш палци при многобройните му и искрени опити да се измъкне от „блатото” на едва ли не генетично заложения в него алкохолизъм. Или фатализъм. Хаим Оливер създава илюзията, че също му стиска палци да се оправи -  подлагайки го на лечение, по един, по втори, по трети начин – стандартни или нестандартни (като хипнозата, например), но едновременно с това го води към  предизвестения още в началото, трагичен край. Как да не му се възхитиш на умението, че го може това.
          Главният героя е надарен отвсякъде – нещо като вундеркинд-бохем – млад, обаятелен, снажен, мислещ и отстояващ собственото си мнение, поетичен, добър писател и сценарист, кинорежисьор с нестандартни идеи. Към това можем да добавим и тайнственото му минало на военен пилот.
          Да не забравим да споменем и тромпета – инструментът, който го сродява с онази дива и фриволна музика – джаза, в която всяко изпълнение е неповторимо, с всички онези джазмени, по принцип известни  като импровизиращи собствения си живот, свободомислещи и  разпуснати. И всичко това е в контраст с пропаданията и затъванията, половата немощ, провалите в живота на всички нива, причинени от алкохола в големи дози. В огромни дози.
               Малко е да кажем, че за Вéселия (и неговата компания от "великолепната четворка") обикновеният живот (в трезво състояние) не съществува или ако съществува то е за кратко и само за да го стяга и души. Ротационна симетрия между (трезв)ин и (пи)ян.
          Книгата е забавна, но и тъжна, щура, но и земна, нежна, но и гадна. Като многобройните фази на пиянството – от еуфорията до махмурлука.
          Това е роман, който изисква от читателя.  Изисква внимание, концентрация, култура. За да може  същият този разглезен читател да се наслади истински на богатия друг свят, в който авторът ни предоставя ролята на наблюдатели. Или на хора от близкото обкръжение на Веселия. В книгата освен блестящо разгърнатият главен герой има и други не по-малко пъстри и екстравагантни образи - гениалният художник Бориславо Белини, който после се замонашва, мрачният доктор Мефисто, лекуващ с хипноза,  операторът Астарджиев - да споменем само някои от тях.
          Емоционален, богат на нюанси, многопластов роман. Без триковете на постмодерното писане, в които много от днешните наши писатели често се оплитат, но рядко с успех. И съвременен. Което много често се избягва от същите тези днешни писатели, кой знае защо обърнати повече към миналото. Пълен е с истини за живота, за които може би и ние читателите се досещаме, но не можем да изразим толкова добре като Хаим Оливер:

„…в моята практика научих две безспорни истини: първо – не можеш насила да легнеш с една жена, без тя дълбоко в себе си да не е съгласна с това, и второ – не можеш насила да опиянчиш един човек, без той дълбоко в себе си да не е съгласен с това.”

          Роман, който със сигурност ще намери своята отбрана читателска аудитория.



          Хаим Оливер, "Роман за един пияница", издателство "lexicon", 2017


Няма коментари:

Публикуване на коментар