неделя, 26 октомври 2014 г.

Македония - опит за пътепис

Още на царината (митницата) при Ново село разбирам, че и македонците обичат да налагат забрани, за да имат сладката възможност да ги нарушават. Разбрах, че имам право да внеса само една бутилка “жесток алкохолен пијалок”. Веднага си дадох сметка, че и нашето словосъчетание “твърд алкохол” е не по-малко карикатурно – как може нещо течно да е твърдо, но това веднага ме “грабна”. Жестоко е.
След това идват македонските куќи (къщи) – големи, нови, измазани, с големи веранди – такива са във всички села. Дворовете пък са задължително със зелена морава отпред, може би за да си тананикат “green green grass of home” и други евъргрийни. Щото ако си засадил картофи в двора, естествено че няма да пееш евъргрийни, а най-много да стигнеш до парчето “гат` копах картофите блус”. Абе ясно, викам си, тия се правят на европейци – нали една от типичните черти на балканците е да се опитват да си прикриват типичните балкански черти.
Обзет от такива мисли, пътувах с моя спътник Стоян и се чудех защо има толкова много знаци за ограничение на скоростта – дали ги спазва някой освен тези с тракторите. Впрочем страшно много трактори – всеки фермер е поне с един.
Ново село-Струмица – Радовиш.
От двете страни на пътя висят зелените езици на две от основните култури, (които подхранват двата основни порока) – тютюна и лозята. Хвала на македонците - и пушат и пият. И псуват. Красиво. Често. За всичко. Така гонят злите духове и стреса – като истински балканджии. Нашият домакин в Радовиш е Траян, а зет му се казва Гоце. Това са едни от най разпространените имена у съседите ни. Траян е поливалентен търговец като повечето търговци в Македония и каквито бяха търговците и у нас преди 10-12 години. Търгува с всеки и с всичко. Говори спокойно, работи спокойно, яде и пие спокойно. Зад стола му има карта на Република Македония. Ще ни напои и нахрани в един хубав ресторант в градчето и ще ни разкаже много неща за страната. Тема № 1 е новата територална подялба, която намалява броя на общините от 123 на 80, а Скопие става двуезично. Македонците не са радостни от това, но пък Европейския съюз е много доволен, естествено. В ресторанта звучи само македонска и хърватска естрада. Английска, за моя голяма радост не чух. По-късно се прехвърляме в друг ресторант на открито, с жива музика - и там същото – пееха само балкански фолклор.
Радовиш-Струмица-Гевгели.


В Гевгели се срещаме с Джоко - също поливалентен бизнесмен, а жена му е зъболекарка. Той ни кани в хубавата си, голяма къща. Интериорът е приятен, а стените са отрупани с картини, някои от които от български художници. Мечтата му е синът му да учи за зъботехник в Пловдив. От него научаваме, че в Македония се гледа телевизия “Планета” – онази, с дългокраките полуголи създания на “Пайнер”, а също така и сръбската ТВ “Пинк” – пак със същата насоченост. Какво да се прави – балкански нрави. То като помислиш целият свят е един голям “пайнер”, ама това е друга тема, да не се отплесваме сега. Обядваме в Гевгели и разговаряме с Джоко за нещата от живота в Македония, България, Сърбия. Той познава добре Балканите. Казва, че сме се научили вече да правим добър туризъм – специално по морето, и сме по-конкурентни от гърците, при които е много скъпо.
След тричасов обяд, с “жълта” ракия и тежки мезета, се разделяме с нашия домакин и – отново на път. Хващаме единствената македонска магистрала, която е още недовършена (“патот е во изградба”) и в голямата си част е всъщност обикновен първокласен път с двупосочно движение. При Неготино, се отделяме и поемаме към Охрид. Ех, хубави планински вериги, хубави пейзажи. Минаваме край Прилеп, след това върховете на Баба планина край Битоля. Сещам се за героичните битки на нашата армия с французите по битолския край. Колко ли кости на незнайни българи има посяти тука...
Македонското слънце пече безмилостно, сякаш е слязло от самото им знаме. Стигаме Охрид надвечер и бързаме да видим езерото. Самуиловата крепост се извисява над града, но нямаме време да се изкачим до нея. Правим си снимки, разхождаме се по главната улица. В някакъв магазин за сандали и чехли купувам набързо подаръци, а преди това съм се бухнал в първата книжарница. Там питам за съвременни македонски поети, но уви няма. Взимам все пак една книга с нещо като разкази-приказки от Иван Паунчев, а след това си купувам и диска на “Анастасия” – известната македонска етно-група. Това са подаръците за мен. Показвам на Стоян надпис над едно студио – “женски фризер”. Превиваме се от смях, а той го снима, с последния си кадър на фотоапарата, като се оглеждаме дали наблизо не е и “мъжкия”. След което разбираме, че става дума за “фризьор”. Всъщност, това което е най-интересно поне за мене е езика. През цялото време слушам с интерес, сравнявам, питам, чета надписи, вестници. Оставям настрана политическия спор за това дали е отделен език или не. Езика си е объл, топъл, славянски, абе с една дума нашенски. Има си свой живот, развитие, правопис...Ето само един кратък речник:

Благајник – касиер в банка
Менувачница – бюро за обмяна на валута
Дивоград – незаконен строеж
Каменярка – проститутка,
Мапа – географска карта
Одамна – отдавна

             Какво ще кажете – сладка работа, нали.


            Църквите и параклисите в Охрид и района са много – казват, че за всеки ден от годината има по една църква за посещение. Ние успяваме да видим само 3-4 в централната част на града и то на здрачаване. Влизам и в един музикален магазин и питам за македонска естрада или рок-музика. Показват ми вяло едно оскъдно рафтче с 10-на заглавия, което прави 1/20 от общата площ. Останалото виждам, че е турска, албанска, дори арабска музика. Разбирам, че магазина е на албанци. Пием едно прекрасно кафе на самата главна улица, наблюдавайки многолюдната течаща река от хора край нас. Разделяме се със статуите на Кирил и Методий до самия пристан и потегляме обратно в нощта. Усещането е, че сме посетили някой близък роднина на Стария Пловдив или Созопол.
           На връщане не знам защо си спомням за един разказ на Елин Пелин – действието е във Велес. Тъкмо е влязла българската армия в града и населението радостно я посреща, а едно 10 – годишно момченце плаче безутешно на улицата. Скоро става ясно, че то плаче защото у дома му нямало разквартировани български войници, а във всички други къщи имало. Преспиваме пак в непретенциозния хотел в Радовиш и на другия ден следваме познатия път към българската граница. Отново тракторите, хубавите къщи, многото щъркели и ето я царината. Признавам, че много неща останаха непознати и невидяни, ама пък за сметка на това и аз не всичко ви казах...
           За да отидете и вие и да си видите вашата Македония. Или нашата.. 



(Пътеписът беше излязъл някъде през 2005 или 2006 г във в. "Пътешественик", който отдавна не съществува.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар