четвъртък, 20 ноември 2014 г.

"Доброжелателните" - Джонатан Лител


     Полифонична и изумителна творба е “Доброжелателните”. Студена, трудна за четене и едновременно разтърсваща. За нея е писано и ще се пише много, както е писано и ще се пише много за Холокоста, впрочем. Именно тук е изключителната мощ на Лител – един изключителен ерудит – в смелостта, в дързостта му да подхване тема, върху която са писани море от трудове и книги и то все от познавачи – или бивши концлагеристи – като Василий Гросман, Франкъл, или душеведи – като Хана Аренд и дори Цветан Тодоров със своята “Памет за злото”.



Джонатан Лител

     Романът е “хибриден” – термин, който специалистите обичат да използват напоследък за подобни четива – едновременно исторически, приключенски, криминален, семейна сага донякъде, псевдо-мемоаристичен – без да е нито едното от тях само по себе си. Провокативната сила на книгата е, че дава думата на извършителите на престъпления, а не на жертвите – нещо, което досега беше почти табу (както в България все още е табу да се даде думата, дори и чрез литературни прототипи на палачите на Априлското въстание примерно, но това е друга тема.) Историческото наследство и предаването му за поколенията става предимно чрез словото на жертвите, но така или иначе ние сме наследници, потомци на тази част от човечеството, която извърши геноцида над тези големи групи от хора. Ние споделяме техните “европейски” ценности. Оттук пък идва деликатността – да разравяш онова минало, което толкова мирише, защото ни е срам от него. (Затова са разбираеми опасенията на някои да не би чрез подобни книги да се пробуди симпатия към извършителите на масов геноцид, вместо към жертвите - именно с подобен мотив, ръкописът на "Доброжелателните" е бил отхвърлен първоначално от френското издателство "Калман-Леви", за да бъде издаден от "Галимар").
     Книгата е безпощадна към читателя – той е удавен от огромната информация, чувства, мисли, написана е в словоизлиятелен стил. На човек му се иска понякога просто да има един абзац, за да си отдъхне, да спре и да осмисли някои неща, защото в продължение на много страници няма прекъсване, няма нов ред – всичко е изливано, изливано... Но как би могло да бъде иначе при такива мащабни и съдбоносни събития.

     И въпреки това романът е запомнящ се, той е събитие – кара те да мислиш, да се съпоставяш с героите, да разсъждаваш върху много неща от живота, най-малкото върху това, че всеки факт, всяко действие има няколко страни и гледни точки.

     Разбира се, всичко което казва романа е казвано преди – много са заемките – например това за сходствата между нацисткия режим и съветския е казано вече от Гросман и от други. Самият Лител признава, че е изчел огромно количество литература, правил е проучвания на място в Украйна, Полша, Германия, Русия.

     Но синтеза, комбинацията от казаните неща при Лител е уникална – спойката е различна, гледната точка, размаха.

     На мен ми идваха в повече всичките тези немски думи и съкращения, всичките чинове в немската армия, които дори не си правех труда да гледам в таблицата отзад – ненужна според мен.

     Преводът на Георги Ангелов е чудесен – доколкото знам той дори е бил приготвил доста бележки под линия за много от историческите личности, но авторът не е позволил да бъдат включени в българското издание, понеже ги нямало и във френското. Лично мен това би ме обогатило повече отколкото таблицата с чиновете накрая.

     Много неща биха могли да се кажат още - това че Ауе е фабрикант на дантели, го намирам за чудесна метафора за плетенето на спомените му, например. Трябва да имаш много търпение и спокойствие да наплиташ малко по малко, случка след случка, ден след ден. Така както се чете и книгата - бавно, ден след ден.


("Доброжелателните" - изд."Колибри", 2009 г, прев.Георги Ангелов)

Няма коментари:

Публикуване на коментар