Три за един (отзиви за филма „Дякон Левски”)

 (Или три варианта за отзив за един филм)

Първи вариант (по Никола Боало):

Господин Генчев – Вие сте велик – пожелали сте да направите един слаб филм за Левски и сте се справил блестящо!

Втори вариант (по Бърнард Шоу):

Вчера, на 19-ти февруари, в „Културния дом” в Кърджали се състоя прожекция на филма „Дякон Левски” на режисьора Максим Генчев.

Защо?

Трети вариант (мой):

Филма започна близо половин час след обявеното начало, в изчакване на пристигането на кмета на града, който каза няколко думи преди това. След половин час гледане, а може би и повече, прожекцията беше прекъсната защото се оказа, че е станало гафче (някой като нищо може да е заподозрял и провокация) - вместо с първата част, са започнали с втората. Дотук – нормално българско начало - така и така зрителите нищо не можахме да разберем кой какъв е и каква му е ролята. След този фалстарт, филма си започна вече както трябва и всички притаихме дъх в студената, пукаща се по шевовете зала на „Културния дом”. Все пак – това е филм за Левски, и то почти четиричасов, както разбрахме от анонса на кмета – демек сериозна работа.

Нямах никакви предубеждения, никакви очаквания – не бях чел и чул никакви отзиви или мнения преди това.

И някак бавно и полека започна да ме завладява разочарованието – от многотото персонажи – без яснота кои са и какво правят във филма, от честото прескачане от една картина към друга, без явна връзка или обоснованост помежду им, от скованата игра на актьорите като цяло, от декламативните диалози. Опита за пресъздаване на цялостния дух на времето беше неубедителен, „малокръвен” и схематичен. В търсенето на по-сложни наративни и визуални конструкции режисьорът сам е паднал в клопката на неадекватни и нелогични режисьорски решения. Това, че героите във филма говорят на турски, сръбски, английски и други езици и речта им е субтитрирана, не е чак такъв проблем. Лично мен пό ме дразнеха думи като „харизма” и „харизматичен” – термини, които няма как в 1860 г да са се употребявали в днешното им социологическо значение, но и това е дреболия. Това, че Левски е представен с певческата дарба на певец-кастрат, че псува, или че още докато е при вуйчо си в манастира се прави на каубоец и гърми (с два пищова!) по зелки сложени на колове, наистина идва в повече, но би могло да се преглътне, ако беше убедително изиграно, а не висеше изкуствено, клиширано, на места дори смешно. Виждаме един Левски, който нито веднъж не се прекръсти, но беше облечен винаги с нови дрешки, говорещ високопарно, държащ се странно, като ексцентрик. И един актьор, който не успява да се впише добре в образа, защото образа му убягва, в стремежа хем да го демитологизира по своему, хем да остане нещо и от познатите клишета. Най-убедителен беше Дякона в някои чисто „човешки” сцени – например, когато беше в зандана и Христо му донася да яде питка -тогава Левски казва думите: „лъвче хляб не яде” и веднага заръфва питката. За съжаление тези сцени бяха малко. Впрочем образа на вуйчото на Апостола беше много по-добре изграден, много реален и добре „нагласен на фокус”. Обяснимо – при него не е имало непосилен стремеж за демитологизиране.

Сблъсъците, схватките, баталните сцени, бяха на студенстко ниво – зле изиграни, та чак инфантилни. Нападението на Кале Мегдан от легионерите в Белград показа някаква изкуствена еуфория и много нагласена победа, над противник, който се беше изложил балъшки на изстрелите и само чакаше някой да го изтреби. Изобщо масовите сцени в повечето случаи бяха пълна скръб. Раковски от филма декламираше своите реплики с патоса на студент 2-ри курс от ВИТИЗ от 60-те. Напрежението почти отсъстваше, нямаше я задъхаността, красотата на сцените и превъплъщението на образите, нямаше я изпипаността на детайлите, на логиката на действието, макар в много от картините оператора да си вършеше добре работата сам по себе си. Просто си личеше, че виждането на режисьора е такова – накъсано, схематично, с неизбистрен стремеж за оригиналничене и в крайна сметка се е получил слаб български филм. И ако това беше просто поредния слаб български филм – айде – ще махнем с ръка – те не са един и два, но точно пък слаб филм за Левски да гледаш на 19-ти февруари, оставя нещо горчиво в душата.

Явно логиката на режисьора е била – сам си осигурих парите, сам съм си шеф на филма – ще си правя каквото и както си искам. Никой не отрича това право на всеки един творец. Няма да вземем да го гоним да го „тепаме”с калашник, както беше станало с карикатуристите в Париж, я. Но и аз съм си в правото да му кажа – добре, пич, имаш право да си имаш своя представа за Апостола, но си го гледай сам твоя филм, ако щеш и по осем часа на ден. Това не е моят Левски. И толкоз. А съм сигурен, че и всичките онези зрители, които напускаха залата през цялото време (залата остана може би наполовина пълна в края на прожекцията) са били също на мнение, че това не е техният Левски.