Кривиците, байо...

„Адът това са другите”. Тази фраза беше изтърсил французина-марксист и маоист Жан-Пол Сартр в пиесата си „При закрити врата” още в 1944 г и светът зяпна. Шашнат и очарован. Шашнат защото беше просто и ефектно казано, а очарован защото всяка човекоединица с радост откри, че ú пасва идеално – и на единицата, и на нейната групичка, към която принадлежи, че и на народа ú. „Ама ние нямаме вина за това или онова – виновни са другите”. Ех, другарю Сартр, другарю Сартр, ако знаеш ама колко добре ни ляга пък на нас българите тази твоя крилата фраза. Как те изпуснахме навремето, да ти дадем я Димитровска награда, я да те направим „доктор хонорис кауза” на някой наш университет. Е, друг е въпросът, че ти сигурно щеше да я откажеш – то ти Нобеловата отказа, та какво да говорим за други наградки.

Та думата ми, ако още не сте разбрали, е за извечния сблъсък „личност – общество”, в който винаги личността е невинна, а обществото – в катрана. Излиза, че гореспоменатата сентенция е идеална за оправдаване на егоизма, а и на мързела на всеки от нас. И ако допълним по подразбиране Сартр трябва да кажем – „Раят – това съм Аз”. Много сладко, та чак медено! Как гали ухото само. Сигурно и други са се сещали за това допълнение – едва ли съм първият. И вижте сега – наистина на нас все някой друг ни е крив и ни е виновен за всичко лошо, неприятно, грозно, което се е случвало и се случва с нас и край нас – това египтяни, древни гърци, после римляни, византийци, татари, османлии, англичани, руснаци, а напоследък янките барабар с европейците от Европейския Съюз. Сигурно пропускам някои племена и народи – дано не се сърдят. Комшиите – задължително и те са тук – че от тях по-виновни има ли. Но да не забравяме, че на първо място на един българин са му виновни другите българи – нали се сещате за вица за казана в ада и българите. На първо място е съседа, колегата, продавача в бакалницата, чиновника – и така по веригата. Изобщо, всеки ти се пречка в краката, за да направи живота ти обратното на райска градина. Точно тук много добре приляга да подобрим и да побългарим Сартр: „Адът, това са другите…българи”.

Но да сте чули някой да каже” „Адът това съм аз”? Или на екзистенциално по-разбираем нашенски: „абе, голямо съм ла.но”. Абсурд!

В този ред на мисли ще кажа, че е трудно, адски даже е трудно да кажеш на всеослушание, или пред един-единствен човек, че самия ти не си правият, че си сбъркал и би се вслушал в чужд съвет. Нали имаме дори лаф – „акъл не искам – пари ми дай!” Трудно е, особено когато човек е в силата си, а не на смъртен одър и си мисли, че светът е създаден единствено за да се върти около него и само около него. Това е вярно за обикновената човекоединица, а още по-трудно става ако тя е по-нагоре във властовите етажи.

И след Сартр, когото всички смятат за велик екзистенциалист, а някои дори и за писател, макар за последното да не съм много съгласен, та след този негов бисер пък ми идват думите на един Голям българин. Българин, за когото преди дни буквално излезе един слаб филм и който българин е влязъл в народното съзнание  с това, че е живял за другите. Думи прости, но наситени с голяма сила. Думи към Другия, в които няма „адове”, няма екзистенциализъм, пък всъщност може и да има – знам ли, но със сигурност няма егоизъм. Думи, които пό са ми на сърце от тези на французина: „За отечеството работим, байо, кажи ми ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все едно да вървим, ако ще бъдем хора.”* Колцина от нас „чуват” този глас, тези думи, когато не могат да се измъкнат от кошмара наречен Другите? Колцина виждат не само кривиците на околните, но се вслушват и за своите кривици, с желанието да се поправят. „Ако ще бъдем хора” трябва да вървим заедно, в една посока. А често това е толкова трудно? Кое, ще попитате – да вървим заедно, или да бъдем хора?

Хм - кое ли...

* Из писмо на Васил Левски до Иван Кършовски от 1871 г.