„Родина.
Еду
я на Родину,
пусть
кричат – уродина,
а
она нам нравится,
хоть
и не красавица.”
Из
песента на група „ДДТ”, „Родина”
Преди дванадесетина години в
„Литературен вестник” на цяла страница бяха публикували извадка от графитите от
улиците на Белград. После излезе и отделна книжка с тях озаглавена „Язък за
боята”, на издателство „Стигмати”. Тогава, помня, много се смях. И размишлявах.
Смях се и размишлявах, размишлявах и се смях. Едно от любимите ми беше: „Мога
да вдигна слон с една ръка, но къде да намеря слон с една ръка”. Бях осъзнал може
би още по-ясно огромния тъжно-смешен, философско-циничен заряд, който има в
това велико улично изкуство. Такъв разтърсващ заряд имаше и в култовото:
„Направи нещо за Родината – ЕМИГРИРАЙ!”. Истинска бомба! С много подтекст, че и
надтекст и не знам какво още. Това, що годе паметливия човек няма как да не го
нареди до „За Родину, за Сталина!” и до нашето бодро „Строим за Родината” от
бригадирските времена.
В средата на деветдесетте години
аз самият, както хиляди други около мен, не бях съвсем наясно какво да направя
за Родината – дали да остана да строя, или да емигрирам. И за разнообразие, реших
– я, докато строя бъдещия земен рай тук, да подам документи за канадска виза.
Първото ми и единствено влизане в
легендарния хотел „Шератон-Балкан”, (който, за да стане пълен тюрлюгювеч, се
намира на гърба на Президенството – уникален случай в света – един от символите
на държавността е в една сграда с хотел, но това е друга тема) беше за интервюто
с представителя на посолството на Страната на кленовия лист, дошъл чак от Виена
човека. Много нещо си говорихме с този съвестен служител – па на френски, па от
време на време на английски – за да ме провери дали не съм излъгал в
показанията за езиците, но една фраза съм запомнил накрая. Каза ми: „Одобрен
сте, господине, но за съжаление Вашата професия не е сред търсените в Канада и
ще имате трудности”. Стана ми леко горчиво. А той просто е искал да ми приземи
малко илюзиите. После се почнаха едни епистоларни общувания с посолството: „Ам
че попълнете това, драги сър, преведете ни онова, изпратете ни такъв и такъв
документ, минете медицински преглед точно в тази болница, едно, че второ, че
трето свидетелство за съдимост...”. На много от нашего брата - българина, тези
процедури може би са им познати. Само ще кажа, че за мен това беше унизително,
скъпо струващо и много проточено във времето. Към края ми бяха изпратили
множество брошури с обилна информация за Канада - за здравната система, правата
и задълженията на гражданите, пазара за работа, за това как функционират
правителство и парламент, за цените и наемите на жилищата в различните
провинции и градове, от която ставаше ясно, например, че най-скъпи били имотите
във Ванкувър и най-евтини в Квебек сити. Имаше информация и за климата, банките
и какво ли не – абе хората бяха мислили за всичко. Но и аз вече много бях
мислил...
Последното мое писмо – това трябва
да е кулминацията, внимавай читателю – беше горе-долу със следния текст:
„Уважаеми господа, емигрирането в Канада вече не е сред приоритетите в моите
планове, затова моля, да ми върнете парите за вече платената виза (1060 $) и
приемете моите най-сърдечни...” Майни! Не, не написах „майни”, но то се
подразбираше. Излишно е да казвам, че изпитах безгранично удоволствие само като
си представих опулените очи на „уважаемите сърове” от посолството и евентуалния
им коментар: „Виж го ти, този дрипав българин, не искал да емигрира в нашето
велико Отечество, че и нахален – иска си парите обратно”. Не съм наивен да
мисля, че съм бил единственият, който се е отказал точно преди да му връчат
„билета за рая”, но със сигурност съм бил от редките, даже от много редките
случаи.
Така приключи моята
кандидат-емигрантска сага. Беше едно целенасочено и съзнателно решение, за обща печал на баща ми, който беше голям радетел за моето трайно чуждоземско благополучие. Но ако
споделям всичко това сега, то не е за да се хваля, че съм отказал „опечената”
виза – не съм вдигнал слон с една ръка я, че да се хваля, а за да кажа само, че
и до ден днешен не знам отговора на въпроса, който най-често ми задаваха тогава,
а и продължават да ми задават – „Ти бе, амсалак такъв, защо не замина?”
По-точно знам отговора му, но
отговорът ще е дълъг и не еднозначен. Може би ще трябва да отговарям цяла
седмица, година, живот. А може би изобщо няма да мога да отговоря с думи, може
би отговорът ще се окаже нещо извънсловесно, нещо на ниво клетки, неврони,
мозъчни импулси и дявол знае какво. Знам че емигрирането е „тънка работа”. Всеки
в края на краищата има право да действа както намери за добре и да живее там,
където ще се чувства най-добре. А има ли нещо по-относително от „най-добре”?
Знам със сигурност, че там щях да
съм добре финансово – емоционално, едва ли. Тук съм добре емоционално. Финансово
– едва ли.
Та не емигрирах за благото на
Родината, а останах и продължавам да търся слон с една ръка. За да го вдигна. И
знам, че такъв слон (с една ръка) може да се намери само тук у нас. В онези
подредени страни такива слонове няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар