За сатъра и за крема

„Със сатър се бръснат, с крем се мажат”, обичаше да казва баща ми за хора, които искат на всяка цена да се покажат пред обществото, че са културни и богати, но в действителност не са. Не са най-вече първото. А баща ми беше образован и умен човек и аз за все повече неща проумявам колко прав е бил. Сигурен съм, че той е знаел, че целия този израз може да бъде заменен само с една дума – сноби, но той предпочиташе по-сочния език.

Да се фукаш, не знам дали е типично българско качество, но е доста разпространена „болест” по нашите ширини. Последните години се оказаха доста благоприятни за епидемичното й разпространение. Може би това е начин за избиване на някакви комплекси, а може би е просто балканска мачовщина – не знам. Всички сме свидетели как изведнъж след 90-та година пътищата ни се изпълниха с големи и луксозни автомобили – и както обичам да казвам – сигурно всеки трети селянин вече яха мерцедес. Нищо че сади с жена си картофи и тютюн. Нищо че двора му е торище, а извън двора – бунище. (Това за изкуството да се поддържат мръсни и в отвратително състояние дворовете и улиците на българските села е отделна тема – някой ден може и до нея да стигнем). За гражданите това е в сила в още по-голяма степен. Не знам, Европейския Съюз, дето толкова обича класациите, защо не направи статистика за броя на мерцедесите на глава от населението – в нея със сигурност ще сме на челно място. Така си мисля.

           Подобно стоят нещата и с другите лъскави джаджи, с които обичаме да се фукаме пред обществото. Едно странно явление се наблюдава сред подрастващите например – по училищата масово могат да се видят невръстни ученици със скъпи технологични чудеса в крехките си ръце. Днес не се подаряват ракети за тенис, кънки, или да не говорим енциклопедии, речници, или музикални инструменти. Подаряват се – според тийнейджъра – телефон, таблет, лаптоп. „O tempora, o mores!” – казал Цицерон според моя „Латинско-български речникъ”, издаден през 1927 г и останал в наследство от баща ми. С моя син – тийнейджър в разцвета на манията към новите технологии преди няколко месеца водехме словесни войни, като се опитвах да го убедя, че не трябва и не е редно да му купувам телефон, който струва почти колкото цялата месечна заплата на баща му. Разбира се, той все вадеше необоримия довод, че да, ама виждаш ли, в класа му вече пет, или осем души, примерно, имали такива скъпи телефони. Когато го питах – е, добре – тези съученици с какво са заслужили да имат такива скъпи джаджи – отличници ли са, спечелили са първи места в някакви олимпиади ли, или са първенци в някой спорт или изкуство, той насмешливо ме изглежда и отговаря – „ти пък! – те са двойкаджии”. Тогава си припомням, че да – обществото ни е болно. Болно от... фукане. Не става въпрос за това дали можем или не да си позволим да купим тази или онази лъскава бъзикня на нашите отрочета, а за това дали е нужно и дали е възпитателно да се изсипват маса пари, за нещо, което ще служи единствено за игри и за фукане пред другите деца. Но по този начин също и родителите се перчат пред обществото. 

По Коледа споделих терзанията си с моя позната датчанка, която живее в Смолян и иска трайно да опознае България та да я обикне, и тя ми отговори без да се замисли:

-                           Моите деца учат в частно училище – т.е. в него учат деца на по-заможни родители. Там има железни вътрешни правила - никога да не се идва на училище със скъпи телефони, таблети. Ако някой си позволи и дойде с такъв, веднага му го взимат, връщат го на родителите и ги уведомяват, че е желателно повече това да не се повтаря. Просто такива са правилата и всеки се съобразява с тях.

-                           Но иначе им купувате все пак скъпа техника, нали?

-                           Само ако са заслужили наистина и то често те сами заработват част от парите – ако не пряко, то поне помагат с труд за някаква дейност - това е възпитателно. И децата знаят, че за да получиш нещо трябва да го заслужиш.

-                           Аха, ясно – отвръщам, донякъде доволен, че по тези въпроси и аз мисля почти като датчанин.

-                           В цяла Дания е прието като неписан закон – продължава датчанката с патос, сякаш изпитва удоволствие да ми демонстрира по-различните морални устои на датчаните – когато деца са канени на рожден ден, да не се купуват подаръци по-скъпи от две евро и половина.

-                           Две евро и половина? – питам повторно за по-сигурно.

-                           Две евро и половина – повтаря тя.

Аз почвам да се почесвам там дето не ме сърби, защото веднага правя сметка, че когато моите деца са канени на рожден ден на съученик, купуваме подаръци общо взето за около 10-11 лева, което както и да го смяташ прави пет евро, че и нещо. На фона на нашите заплати. Но и на нашата култура и на значението, което отдаваме на това другите да не си помислят за нас, че сме по-бедни.

Сещам се пак за приказката на баща ми за сатъра и крема, която той пък сигурно е чул от своя баща и си мисля, че е крайно време да се приеме на високо ниво наредба, с която да се установи строга етикеция за електронните устройства на обществени места и особено в училищата, както е в страни като Италия и Франция например. Е – това леко измества темата, но пак има връзка.

Мисля си и за Борис Виан – модерния френски класик, който беше луд по джаза и свиреше на тромпет. Той има страхотна песен, в която осмива парижката снобария и която се казва „Аз съм сноб”. Ние нямаме подобно парче на нашия музикален небосклон. Напротив – имаме цял жанр в музиката в прослава на простотията и на снобарията. Нарича се поп-фолк.