неделя, 20 декември 2015 г.

Лютиерът *

Наложи се да му се обади два пъти по мобилния, за да разбере как да го открие. Наистина беше засукано – ателието се оказа встрани от сресаната вилна зона с големите дворци, оградени с високи, надменни дувари. Каза му: „след ресторанта, два пъти наляво на разклоните и ще видиш един сив нисан”. Въпреки това се обърка, защото не повярва, че онези недовършени, мрачни постройки могат да са ателие на лютиер. И то на един от най-добрите лютиери в страната. Отгоре приличаха на обори.
Когато влезе вътре се успокои. Миришеше на дърво и на музика. В най-различните им форми. Навсякъде се виждаха късове от явор и бор на най-различна възраст, както щеше да разбере по-късно. Докато разглеждаше, майсторът започна да разказва как се зачева и ражда един инструмент.
Показа му как се копае долната дъска от явор. „С най-великия инструмент”. Чаена лъжичка. С нея лесно се постига нужния овал и релеф и обира повече материал отколкото ако си играеш с шкурка.
А дървото, как го избира? Ами явор, разбира се. Европейският явор е най-добрият материал за струнни инструменти, включително и китари. Чуй как звъни тази дъска. Това е тригодишен явор, расъл на сянка. Или пък това парче дърво – то е на шест години. Лютиерът хваща за горния край четвъртитите, необработени парчета с едната ръка, а с показалеца на другата почуква като с чукче по долния край. Тоновете наистина са различни. Никога не е надавал ухо, че дървото може да пее. „Най-чиста е музиката в 30-годишният явор, но той се намира трудно. Затова е и скъп. А под две години дървото още не е узряло за музика. Доброто дърво се усеща и по миризмата. Когато ароматът е балансиран – нито тежък, нито много смолист, нито пък „зелен”, тогава дървото е най-добро. Този нюх, обаче се придобива с опита.”
Лютиерът сяда за пръв път откакто е пристъпил прага. Сякаш изведнъж го е осенила спокойна и мъдра мисъл. В единия ъгъл на ателието се кипри огромен варел, пригоден за печка. „Не е много топло, но е поносимо. Температурата и влагата трябва да са умерени, там където живеят музикални инструменти. През зимата, има дни когато нищо не правя, но идвам и паля печката заради инструментите, да им е уютно”.
На някои места се виждат големи паяжини. Паяците били приятели на дървото, му обяснява, те ловели дървоядите, мухите и другите немузикални буболечки.
„Материал купувам само от един човек, който знае какво ми трябва и откъде да го достави. Дървото е живо същество. То трябва да се убие с любов, от добър човек. Само така няма да се сгърчи, да се затвори, а всяка негова клетка ще е максимално отворена за чистата музика.”
Накъдето и да се обърне вижда грифове, парчета от гърбове на китари, на различен етап от процеса на работата. На един прът висят 7-8 още недовършени китари. Някои са с по два грифа, други са с различни резонантни отвори, а половината са с гръб от специално обработен стъклен плат. Той разказва с топлота за всеки инструмент, обяснява бавно, сякаш има низ от безкрайни следобеди на разположение. Сякаш говори за свои деца, в къща претъпкана с музика.

Не знае как е минал почти един час. Тръгва си като омагьосан, без дълги сбогувания. Не се обръща назад, за да остане дълбоко в него споменът за всяко кътче от този храм на музиката, за всяко парче дърво, за всеки мирис. Споменът за лютиера, който таи в себе си топла и светла любов към дървото. И към чистите звуци.



* Спомен за едно мое посещение при лютиера Весо Белевски от Хасково преди няколко години.

Няма коментари:

Публикуване на коментар