неделя, 28 февруари 2016 г.

Торино - любов от пръв поглед

Седя на летището в Мюнхен и си мисля за Торино. Имах достатъчно време да си намеря изхода за самолета, да поседя и да зяпам. Изведнъж си давам сметка каква тишина е навсякъде край мен, въпреки многото хора. Сякаш съм сред неми. Или сред немци.
И така – за някакъв си час съм в Италия. Италия в случая е Торино.
            В понеделник, в 9 ч сутринта вече съм в центъра на четвъртия по големина италиански град. Почвам да снимам като невидял – то аз съм си невидял де, и докато снимам си мисля, че за да се насладиш на едно пътуване където и да е, трябват очи, уши и най-вече мисъл. Сетивата улавят каквото има за улавяне, а мисълта го обработва и осмисля – ето това прилича на еди-кое-си, това е уникално, това е чудесно, а това – странно. Понякога мислите нямат нищо общо с видяното. Или не винаги осъзнаваш какво виждаш в момента.


В Торино впечатляват правите улици и бароковия стил на сградите в центъра. Както и галериите с колонадите – над осемнадесет километра. Спокойствието и тишината – също. Може би защото е понеделник сутрин. И е февруари.


Пиаца Кастело с кралския дворец, днес музей


Фотоапаратът в ръцете ми сам си щрака – накъдето му видят очите...така де – лещите. Запечатва хора, пътища, сгради, статуи. Колоездачи. На четвъртия ден ще си дам сметка, че мога да направя фотоизложба „Колоездачите на Торино”. Или „Торино на две колела”. Градът е равен, с много велоалеи и с пешеходни зони – истински рай за велосипедистите. На всяка крачка има стоянки за колела под наем. И въздухът в центъра не е тежък и наситен с изгорели газове и дим от комини. Странно - тези хора не се ли топлят с въглища и сурови дърва...



  

Торино е от онези градове, в които си длъжен да се влюбиш от пръв поглед. Не те смазва с високомерие, а те приласкава. Почти е сигурно, че това ще се случи и с мен. Торино не е само сгради и реки. Градът – това са хората. Хората, всеки от които носи своя Торино в себе си, без да съзнават, че и те придават тази различност на града с присъствието си, със стъпките си, с погледите и с говора си.

Част от бароковата фасада на двореца Кариняно


   
Край една от многобройните стоянки за велосипеди под наем


Торино е деловите хора със скъпите костюми, които говорят и мислят за непонятни за мен неща, бездомниците покрити с шарени одеала, легнали върху мрамора под колонадите, студентите вперили поглед в екраните на своите смартфони, където се случват най-важните неща на света, продавачите на вестници. Жените, които влизат в църквата „Санта Кристина”, коленичат, молят се за нещо на своя Бог и после потъват отново в градския живот. Както потъвам и аз.



Кулата Моле Антонелиана, предназначена някога за синагога, а сега национален музей  на киното

Торино е от местата, за които пазиш носталгичен спомен, от който първо ти е хубаво, защото знаеш, че нещо красиво се е случило там, макар и за кратко.
А когато си тръгваш ти става тъжно – може би защото губиш част от себе си.
И ти се допива капучино с парче шоколад джандиото.


Няма коментари:

Публикуване на коментар