вторник, 8 май 2018 г.

Дилън и дървеницата 3

"10 юли, петък

     Снабден съм вече с билет от вчера, проучих разписанието на влаковете до Лезен и само чакам да дойде  времето за тръгване. До обяд прибирахме окосената от предния ден трева със Серж и точно когато привършвахме започна да вали дъжд – отначало колебливо и нарядко, а после такъв порой се изсипа, сякаш Дядо Боже беше отворил всички кранове на небесното си апартаментче. Обядвах набързо, взех фотоапарата, чадъра и една мушама (от склада) и тръгнах към 13,45 ч. първо се отбих до отдела за чужденци към полицията където си взех разрешителното за пребиваване и оттам направо на гарата. Пътят до Егл (Aigle) е точно един час и минава все покрай езерото – през Лозана, Веве ( където е живял в последните си години Чарлз Чаплин), Монтрьо и Шильонския замък. От Егл се прехвърлих на теснолинейно влакче с форма като нашите софийски трамваи и с него стигнах до Лезен. Изкачването е доста стръмно, може би е с денивелация 1200 м, а гледките които се откриват са наистина  алпийски – прелестни и зашеметяващи. Лезен е известно швейцарско курортно селище в Алпите, където дори белгийската кралица Фабиола е била преди 25 години във връзка с откриването на хотел носещ нейното име. Селцето е терасовидно разположено по планинския склон, а самите къщи и хотелчета са чудно хубави – понякога само от дърво, а друг път с парапети и резбовани дървени тавани – изобщо – приказка. За съжаление не можах да направя нито една снимка поради лошите и непригодни условия.
     На входа на самия фестивал провеждаше се на открито в предварително оградено и охранявано място) претърсваха всички влизащи, като есесовци. Аз бях предупреден и си оставих чадъра и фотоапарата на гардероб. Като се озовах пред голямата сцена в момента свиреха група „Джеймс” (James) от Великобритания. Те скоро свършиха и след пауза от 45 минути на сцената излязоха група „Тексас” от Шотландия, които бяха едно чудесно откритие за мен.
     Стилът им беше нещо като фънк-рок или диско-рок на моменти, в класически вераинт без нищо от шотландския фолклор. Имаха и някои известни песни, а после видях в различни магазини за касетки и плочи техни записи на касетка ( а също и на група „Джеймс”). След „Тексас” имаше пак около 50 минути пауза, през която се подреждаха и настройваха всички уреди и инструменти за следващия състав – на моя дългоочакван и бленуван къдрокос американец Робърт Цимерман, който ще остане в аналите на поезията и музиката на ХХ век като Боб Дилън.


Тениската от турнето на Боб 1992 г - спомен от концерта в Лезен

     И ето, прожекторите светят ярко и на сцената, след всички музиканти се показва и той – леко прегърбен, поостарял, с бавна походка, но не тромава и с традиционното устройство за хармоника на врата, взима китарата и запява. Сякаш не мога да повярвам – пред мене, на петнадесетина метра свири и пее самия Дилън, за когото толкова много се е говорило, слушало, чело писало, мислело…Моят вик се слива с този на двадесетината хиляди около мен, скрити от падналата пет минути преди началото на концерта на Боб, гъста и непрогледна мъгла, ръцете ми се вдигат нагоре за поздрав и за ръкопляскане. Има нещо магическо, нещо божествено в този миг, на това място: гъстата мъгла в сблъсък с разноцветните светлини на подиума, дъждът който се опитва да отвлече вниманието от сцената към себе си, мокрейки всичко на земята, парата, която се вдига от разгорещените тела и всичко е фокусирано в една почти неподвижна, а за повечето и невидима звукова точка, излъчваща спокойствие, увереност, загадъчност. Сякаш съм в някакъв непознат свят, на някакъв тайнствен обред – всичко е единствено, всичко е неповторимо. Ах, за кой ли път ще съжалявам, че не можах да направя една-единствена снимчица. Нищо, може би that`s all right както се пее в една негова песен.
     Всъщност единственото нещо, което ме разочарова е, че бяха изпълнени малко от известните му песни и от последните му песни. С изключение на четири песни от най-старото му време:”Just like a woman”, “Like a rolling stone”, “The times they are changing” и разбира се „Blown in the wind”, всички други бяха непознати за мене, а очаквах толкова много песни да чуя на живо.
     Излишно е да казвам колко бързо мина този час и двадесетминутен концерт.
     После се прибрах."

С това приключвам извадките от дневника ми от юли 1992 г. Всичко това, пак да припомня, беше благодарение на онази дървеничка от род Orius, която направи пребиваването ми в Швейцария възможно и ми донесе толкова хубави мигове и емоции.

Няма коментари:

Публикуване на коментар