Моят спомен за Краля Би Би

          Помня я, как няма да я помня онази 1992 г. С много неща ще я помня, но и с „Палео-фестивала” в Нион, Швейцария. Тогава за пръв път гледах и слушах на живо толкова музикални  звезди, че в главата ми в един момент стана пълна каша – кой какъв е, в кой стил е известен и с какви песни. Беше един страхотен празник за душата, който трая четири-пет дни. Години след това изравях едно или друго име, търсех за него по-подробна информация и „осъзнавах”, „осмислях”  какво съм слушал тогава. Същото се повтори за щастие и през 1995 г.
          Та тогава в 1992 г, в Нион, в рамките на фестивала „кацнаха” няколко големи звезди на блуса – Ерик Клептън, Албърт Кинг и Би Би Кинг. Клептън го пропуснах – не можах да го гледам на живо, но Албърт и Би Би ми отвориха очите, че това е „моята” музика. Един от любимите стилове – дотогава просто не съм го осъзнавал, защото през годините на соца блуса не беше много обичан от определящите насоките на музикалния живот у нас. Албърт Кинг почина само 6 месеца по-късно, а Би Би  - вчера – на 89 г. Той гонеше седемдесетте тогава, беше истинска легенда и публиката го посрещна наистина като крал на блуса. 
          Много неща видях за пръв път на този концерт -  че човек на такава достолепна възраст  - та той беше на възрастта на баща ми - може да концертира и тълпите да реват с глас на негови песни. Че и китарата може да си има име – не марка, а име като на член от семейството - тази на Б.Б.Кинг се  казваше Люсил. Той току я потупваше с блеснал поглед  и само казваше: „Люсил - май гитар”, сякаш искаше да каже, че са си двойка отдавна. И аз дрънках на китара още от студентските години, но и през ум не ми беше минавало, че мога да си кръстя китарата примерно Любка или Петя. Би Би Кинг беше впечатляващ – не с клатене на главата и с мятането на буйни коси, не с подскачане на сцената като палячо, макар по своему да беше ексцентричен  – не, той имаше някакво добро излъчване, тежко, голямо и покоряващо. Сам изпълваше сцената с присъствието си – с плътния си, специфичен глас, допълван от специфичния електронен глас на Люсил, с усмивката си. С някаква особена лекота правеше солата си - сякаш дебелите му пръсти сами си намираха струните и прагчетата където трябва да  се озоват. И блусът се лееше омагьосващ. За пръв видях и как един „крал” може да бърка в джоба си между две песни и да хвърля дребни монети на публиката. И публиката – тази ревяща и танцуваща публика ги събираше като безценни трофеи за спомен от своя кумир. Аз не можах да взема от тези монети, но остана в мен завинаги тръпката, „разтапянето” когато слушам тази музика наречена блус. И знам, че когато слушам легендарната "The Thrill Is Gone", тръпката към блуса няма да си отиде. 
          Благодаря ти Би Би!