Хлапаците и археологът

Човешкият мозък е едно голямо записващо устройство. То цял живот записва, записва и колкото пъти след това „прослушваме записите” и се връщаме в миналото, толкова пъти откриваме нови детайли, които сме пропуснали при предишното „връщане на лентата”.

Археологията също е наука която обича миналото, обича „връщането на лентата”. Но тя не разчита на спомени, а на артефакти. Тоест пак може да са спомени, но трябва да са записани на нещо по-дълговечно от човешки мозък – камък, папирус, глинен съд.

               Трябва да съм бил в седми клас, а моя приятел Севил – в осми. Мислехме, по-точно сигурни бяхме, че вече сме големи мъже напълно готови за големи открития. Искахме да ставаме много неща и да сме най-добри в много неща. Тичахме и плувахме като луди, учехме езици, четяхме така сякаш светът щеше да се свърши след седмица. Някъде по това време – т.е. 7-8 клас, искахме да сме и археолози, разбира се. Обикаляхме из околностите на Кърджали, ровехме се из камънаците, откривахме малки пещери, търсехме ахати и златни жили, катерехме се по опасни скали за да търсим неоткрити послания от миналото или и аз не знам какво. Изобщо бяхме жадни да покажем на света, че съществуваме и че той – този свят, колкото и да крие своите тайни ние ще ги открием. Тогава – около 1978-79 година, ходихме двамата няколко пъти при Иван Балкански. При археолога Балкански. Аз бях чувал смътно за него, но приятелят ми го познаваше по-добре. За мен археологията беше все пак нещо много отнесено и неясно – знаех, че това са едни хора, които ровят земята, тикат колички с пръст и намират парчета от глинени съдове, а понякога и някоя Троя намират и стават известни. Ах, как искахме и ние да станем известни и да намерим нещо грандиозно – някой древен град, някоя пещера с останки от мечове, скелети, златни съдове, неразгадан ръкопис. И ето че намерихме стар надпис, по-точно странни цифри и букви издялани в камък недалеч от коритото на река Арда. Тогава нямаше още Водно огледало, нямаше и поп-фолк, нито интернет и ние, хлапетата от квартала край пазара, понякога заедно с циганчетата от махалата, ходехме да се къпем в реката, край една помпена станция. Там някъде се намираше нашето грандиозно откритие, а ние знаехме, че е грандиозно, защото смътно ни се въртеше в главите, че някога, много отдавна хората са използвали летоброене, което е започвало не според Христа, т.е. с „хиляда деветстотин и еди-коя си” година, а с „шест хиляди” и т.н. И така след неколкократни мрънкания и досаждания, Иван Балкански – тогава шеф на музея в града, най-сетне кандиса човека да дойде и да види каква е тази аджеба велика находка, която сме намерили. Беше горещо лято вече и печеше – помня много добре – едно голямо, социалистическо слънце и още в осем часа ставаше непоносимо горещо. Та замъкваме го ние, хлапаците му с хлапаци - една неделя трябва да е било, и го водим край Арда. С него беше и синчето му – малко момче – може би в първи-втори клас. Археологът пъшка и си бърше с една кърпичка лицето, плувнало в пот. Стигаме по пътечката до мястото и като истински малки шлимановци гордо му показваме със Севил надписа – ето го – стара каменна плоча и на нея древния надпис, която може би е вход към неоткрита цивилизация. Той поглежда човека надписа, вижда цифрата, поглежда и нас и си вади пак кърпичката. Пак поглежда към нас, после към плочата и мълчи. Ние тръпнем, слънцето пече, мигът е грандиозен, надписът лежи в краката ни като динозавър, който чака да бъде открит.

          И тогава, археологът, големият археолог Иван Балкански, направил толкова проучвания, разкопки и открития в нашия край, положил началото на сериозните археологически работи на много знакови обекти, които после ще бъдат „откривани” наново след него, та той просто заобиколи прашната плоча, мина от другата страна и кротко каза: „ами вие сте го гледали от другата страна, бе момчета”. Като попарени и ние минахме от другата страна и видяхме, че надписът, както и светът може да изглежда по съвсем друг начин ако го погледнеш от друга гледна точка. На плочата просто пишеше 1969, което ние сме чели на обратно като 6961. Този спомен се е запечатал в съзнанието ми и сега сигурно и аз го гледам от друг ъгъл, така както историята – тази уж единствена, световна история, често е тълкувана по различни начини. Археологът Балкански вече не е между живите, името му е позабравено, а откривателските страсти на нашето поколение са меко казано стихнали и насочени към съвсем други не толкова грандиозни открития.

Не искам да правя паралели с „преди” и „сега”, не искам да сравнявам откривателския дух на днешните тийнейджъри с някогашния наш, нито пък някогашните археолози с днешните. Сигурен съм в едно - че този дух у археолозите се ражда още в детството. Сигурен съм, че всяко нещо трябва да се гледа от различен ъгъл за да се прецени или съди, както съм сигурен и за друго – че големите археолози не винаги са тези, за които пишат вестниците и дават по телевизиите.

А миналото винаги ще е край нас – кротко и търпеливо като хербарий - ще ни мъчи или разсмива, ще ни досажда или интригува, ще всява в нас ужас или  възхищение. Само трябва някой да го открие.


           (Артефакти от Римска вила "Армира", край Ивайловград - снимки И.Гео)