Стягът

В новия блок срещу моя стар прозорец, два-три пъти в годината се случва нещо необичайно. На най-горния етаж – пети ли е, шести ли, на терасата – така, че да се вижда от улицата, се появява чуждо знаме. Не много голямо, но не и малко шведско знаме. Това е сигурен знак, че стопаните на апартамента, които иначе не живеят постоянно там, са си дошли. „Появява се”, ми се струва анемична дума и съм длъжен да подчертая, че това е неизменен ритуал – знамето си има определено място, своебразен пилон - вирната право напред във въздуха тънка тръба, в която собствениците пъхат дръжката. Забелязал съм – дойдат ли си, първата им работа, след като огледат всичко ли е по местата си, те излизат на балкона да погледнат гледката към реката дали си е същата и малко след това се появява знамето.

Заинтригуван от това необичайно събитие, се опитах да се правя на Шерлок Холмс – героя на Конан Дойл, живял на „Бейкър стрийт”, 221В, макар моят ”стрийт” да се казва „Булаир”. Демек - започнах да наблюдавам и да правя заключения. Както казах, хората не живеят там постоянно – това беше очевидно. Явно живеят в чужбина и си идват само 2-3 пъти годишно, защото ако живееха в друг град на България, те едва ли щяха да си купят апартамент в нов блок в Кърджали и да идват с такъв ентусиазъм, докарани с хубави дрехи, сякаш идват тук на почивка. Нищо чудно да живеят именно в Швеция – оттам преклонението към стяга на скандинавската страна. Освен че са добре облечени те изглеждат спокойни и щастливи и това се набива на очи. Нали според пирамидата на Маслоу, която за разлика от Хеопсовата има пет нива на потребности, знамето като символ, попада в третото ниво – това на потребността от любов и принадлежност към дадена група от хора, с определени традиция, език, в която се чувстваш защитен и спокоен. Това ниво се достига след като си обезпечен откъм храна, пари и подслон - тогава имаш нужда от приобщаване към някаква социална група – в случая явно те се чувстват свързани по някакъв начин с родината на „Волво” и на „АББА” и държат на всяка цена да го покажат на всички от провинциалния градец край Арда.

Наскоро, когато лятото вече бавно и тихо си отиваше, те пак бяха тук – бяха си наредили маса на терасата – под знамето, и без да са били много шумни, успях да доловя, че говорят на турски. Значи нещата се наредиха така – етнически турци от Кърджалийския край, работят или са работили в Швеция и от време на време си идват в града заради носталгията към родния край. Стори ми се допустимо и разбираемо, в една глобална рамка, но все пак такова величаене на чуждия символ, ми идваше помпозно, както ми е кичозно да гледам хора облечени с фланелки с английското знаме, или с шорти с таковато на САЩ.

"Несбъдната мечта"

Пластилинова пластика

"Учител и ученик"

Композиция от пластилин и въображение.

Резбарят

Това парче дърво

ме вика -

парче гилотиниран орех,

в което някога

са текли сокове,

и мозъци в черупки

гушели са се в листата му.

А сега е сухо.

Сега

отколешни течения

в изкуството

текат в главата ми.

Защото

това парче дърво

ме вика

отново форма да му дам,

  на женски торс,

      глава на кон,

            на орехов Адам.

    Обичаме се

    със това парче дърво,

тъй както

две красиви думи се обичат.

Тичат

между жилките му стихове,

тъй както тичат спомени

по мойте бръчки.

И всеки път го моля тихо,

за още мъничко търпение,

защото остарях

и ме болят ръцете.

   Защото чувам

   как ме вика

   някой много

 много по-голям:

       “Изсъхнал си, достатъчно, резбарю,

        готов си нова форма да ти дам”.

И аз чакам първия учебен ден...

Радост...

Смолян – този хармоничен хаос

            Смолян е един сън. Дълъг и спокоен сън, населен с хора, къщи и дървета, разпиляни в пазвите на планината в един хармоничен хаос.

В този сън първо виждаш белите къщи. Застанали една до друга, една връз друга, една под друга, те всяка сутрин си казват „добро утро” като стари съседки. Който е обикалял на юг, по Средиземноморието е виждал, че там къщите и всички сгради са бели заради силното слънце, но защо къщите в Родопите са традиционно бели – нямам представа – може би защото, както казах това е сън. Красив сън.

После се появяват и хората – по улиците, край къщите, с моторни резачки или с телефони в ръце, просто разговарящи един с друг или наконтени за разходка. Те са спокойни, усмихнати или сериозни, елегантни или недодялани, но...плавни в походката си. В други градове (сънища) не съм виждал минувачи с такава „плаваща” походка. Няма я припряността, насечеността, резките движения на „полуроботите” от бизнес-сититата. Всичко в Смолян е меко, овално – говора, кривите улици, планинските била, вървежа на хората, облаците, усмивките.

Да не пропусна да отредя подобаващо място и на стълбите. Смолян е освен всичко друго и град на стълбите. Те свързват къщите, хората, улиците, съдбите и всичко останало. Има ги всякакви калибри - ниски и високи, стръмни и полегати, широки и тесни, бетонни и каменни, боядисани в стил „арт” или буренясали, с парапет или без. Хубавото на стълбите е и това, че те са територия единствено и само на пешеходците – там няма как да ти досаждат автомобили и мотори. Вярно - ако си човек в инвалидна количка, или майка с бебешка количка, няма да си много очарован от „удобствата” на стълбите, но те са неизбежни и имат своя чар.

Мъглите, почти ежедневния летен дъжд, ”стария” и „новия” център, църквите и камбанния звън – сутрин в 8 ч и следобяд в 17 ч (особено красив за ухото е звъна на камбаните в 17 ч на новата църква „Св. Висарион Смолянски” – такъв хубав съм слушал единствено в църквата на Шипченския манастир), статуите, зеленината навсякъде – също са тук. Масовата кабелизация също впечатлява макар и с обратен знак – особено е видна из уличките между къщите. Рязането и цепенето на дърва пък е нещо като масов спорт на смоленчани – практикува се всеки ден от седмицата и по всяко време на деня от малки и големи, от богати и бедни, мъже и жени...

И всичко това създава един хармоничен хаос, разпилян в пазвите на родопските хребети издигащи се от всички страни, с различни нюанси на зеленото и синкавото, което прави най-високия областен град в България наистина един красив сън, в който ти се иска дълго да се щураш с отворени очи.