Ръката, която разказва...

Весели Рождественски и Новогодишни празници!

Къщата с часовника

            Коко иска да влезем вътре. На минаване покрай нея е видял, че е тъмна и страшна, а страшното винаги привлича. Само една мъничка, червеникава светлина се е мярнала през едно от прозорчетата. „Това е аларма”, казва той. В неговото съзнание тази къща е едно много загадъчно и призрачно място.

„Искам да влезем в тази къща. Тя е измислена. И в нея сигурно има много играчки. Палячовци, кукли, колички. Искам да влезем. Хайде, де! Ама с тебе, защото мен много ме е страх сам. Хората ги няма защото са отишли да живеят в другата им къща.”

И защо са сложили аларма?

„За да не влезе някой да им открадне играчките. Или времето.”

За него къщата с часовника е тайнствен свят, плашеща риба, която неудържимо привлича.

На другия ден посещаваме къщата и се качваме чак на тавана, където е механизма на часовника. Бащата на днешния собственик е правил часовника сам, през 1957-58 г. Изумителното е, че е нямал китка на лявата ръка, изгубена вследствие на взрив на бомба. Зъбните колела са от бронз, отливани са в Пазарджик по специално зададени размери. Така бай Тодор с едната ръка се е увековечил. Това е единствената частна къща с часовник в България. Има други подобни, но те са обществени. Кой ще наследи часовника? Сина на бай Тодор – Христо, има двама сина, но те си имат нови, уредени къщи и едва ли ще се върнат отново в старата.

Къщата с часовника, строена в 1931 г. (сн.Алекс Попов)

Къщата с часовника. Много добре поддържана, тиха къща. Бяла къща.

От вътрешната страна, откъм механизма, часовете са написани наобратно и стрелките също се движат обратно, както е всъщност при всички часовници гледани от обратната страна. Сигурно така е и с времето. За нас то върви по един начин, а погледнато от друго измерение, от друга страна, то върви по напълно противоположния път.

Така както за Коко хората вървят по два противоположни, но напълно нармални пътя – малките растат и ще станат големи, а големите се смаляват и един ден стават малки.

В къщата с часовника времето сякаш е спряло. В нея за време не се говори.

Стрелките се въртят, механизмите цъкат, и времето ни чака да направим геройство, или някоя грешна стъпка.

Времето…

Тръгваме си с Коко от къщата с часовника, радостни от това, че сме били заедно и че (почти) сме видели нещо толкова тайнствено, неуловимо и… страшно, като времето.

(Къщата с часовника е в град Ракитово, в южната махала по пътя за ресторант "Светлоград". Строена е през 1931 г, а часовника - през 1958 г)

Лютиерът *

Наложи се да му се обади два пъти по мобилния, за да разбере как да го открие. Наистина беше засукано – ателието се оказа встрани от сресаната вилна зона с големите дворци, оградени с високи, надменни дувари. Каза му: „след ресторанта, два пъти наляво на разклоните и ще видиш един сив нисан”. Въпреки това се обърка, защото не повярва, че онези недовършени, мрачни постройки могат да са ателие на лютиер. И то на един от най-добрите лютиери в страната. Отгоре приличаха на обори.

Когато влезе вътре се успокои. Миришеше на дърво и на музика. В най-различните им форми. Навсякъде се виждаха късове от явор и бор на най-различна възраст, както щеше да разбере по-късно. Докато разглеждаше, майсторът започна да разказва как се зачева и ражда един инструмент.

Показа му как се копае долната дъска от явор. „С най-великия инструмент”. Чаена лъжичка. С нея лесно се постига нужния овал и релеф и обира повече материал отколкото ако си играеш с шкурка.

А дървото, как го избира? Ами явор, разбира се. Европейският явор е най-добрият материал за струнни инструменти, включително и китари. Чуй как звъни тази дъска. Това е тригодишен явор, расъл на сянка. Или пък това парче дърво – то е на шест години. Лютиерът хваща за горния край четвъртитите, необработени парчета с едната ръка, а с показалеца на другата почуква като с чукче по долния край. Тоновете наистина са различни. Никога не е надавал ухо, че дървото може да пее. „Най-чиста е музиката в 30-годишният явор, но той се намира трудно. Затова е и скъп. А под две години дървото още не е узряло за музика. Доброто дърво се усеща и по миризмата. Когато ароматът е балансиран – нито тежък, нито много смолист, нито пък „зелен”, тогава дървото е най-добро. Този нюх, обаче се придобива с опита.”

Лютиерът сяда за пръв път откакто е пристъпил прага. Сякаш изведнъж го е осенила спокойна и мъдра мисъл. В единия ъгъл на ателието се кипри огромен варел, пригоден за печка. „Не е много топло, но е поносимо. Температурата и влагата трябва да са умерени, там където живеят музикални инструменти. През зимата, има дни когато нищо не правя, но идвам и паля печката заради инструментите, да им е уютно”.

На някои места се виждат големи паяжини. Паяците били приятели на дървото, му обяснява, те ловели дървоядите, мухите и другите немузикални буболечки.

„Материал купувам само от един човек, който знае какво ми трябва и откъде да го достави. Дървото е живо същество. То трябва да се убие с любов, от добър човек. Само така няма да се сгърчи, да се затвори, а всяка негова клетка ще е максимално отворена за чистата музика.”

Накъдето и да се обърне вижда грифове, парчета от гърбове на китари, на различен етап от процеса на работата. На един прът висят 7-8 още недовършени китари. Някои са с по два грифа, други са с различни резонантни отвори, а половината са с гръб от специално обработен стъклен плат. Той разказва с топлота за всеки инструмент, обяснява бавно, сякаш има низ от безкрайни следобеди на разположение. Сякаш говори за свои деца, в къща претъпкана с музика.

Не знае как е минал почти един час. Тръгва си като омагьосан, без дълги сбогувания. Не се обръща назад, за да остане дълбоко в него споменът за всяко кътче от този храм на музиката, за всяко парче дърво, за всеки мирис. Споменът за лютиера, който таи в себе си топла и светла любов към дървото. И към чистите звуци.

* Спомен за едно мое посещение при лютиера Весо Белевски от Хасково преди няколко години.

"Преплитане" на Башо

          В "Преплитане на езици" предлагам няколко превода на едно от най-известните хайку на Башо. Впрочем на английски намерих цели осем превода на този стих, но пускам само три. 

          Хайку е стара японска поетична форма съставена от 17 срички. Както  ще  се убедите не всеки от преводите спазват това условие, но важното в случая е предаването на

смисъла и различното звучене на всеки език.

*** (японски)
ヘレン=クレイグ=マックロウ

(shizukasa ya

iwa ni shimiiru

semi no koe)

***  (англ.)

Ah, tranquility!

Penetrating the very rock,

a cicada's voice

(пр. McCullough)

*** (англ.)

Lonely stillness—

a single cicada’s cry

sinking into stone

(пр. Hamill)

*** (англ.)

quiet

into rock absorbing

cicada sounds

(пр. Corman/Kamaike)

*** (бълг.)
Тишина наоколо.
Прониква в сърцето на скалите
лекият звън на цикади.
(пр.Любомир Занев)

*** (рус.)
Тишина кругом.
Проникает в сердце скал
Лёгкий звон цикад.

 (пр.В.Маркова)

*** (фр.)

Tranquillité
Il perce le roc
Le chant des cigales.

*** ( бълг.)

Спокойствие

пронизва скалата

цикадена песен.

(пр. мой)

*** ( укр.)

Тиша, мир і лад.

Десь там тоне межи скель

цвіркотня цикад.

(пр.Микола Лукаш)

Кътче за размисъл

Природният феномен "Провиралото", край с.Мъженци, обл.Кърджали. Древно култово място, а днес свързано с поверие за здраве и изцеление, посещавано от много местни хора. Който е дошъл за изцеление на някоя болест, трябва да се провре три пъти, като трябва да казва специални думи за здраве. Задължително е и да  носи някоя своя дреха, която трябва да закачи на крушата край самата скала, с което символично се освобождава и от болестта си.

Не кръгла, а малка...

          Светът някак си изведнъж отесня.
          И човека вече не го е страх от него.
          Да направиш околосветско пътешествие е вече фасулска работа, стига да си млад, луд и да нямаш язва. И тръгнаха един през друг - околосветска обиколка с велосипед, със самоделно направена яхта, на автостоп...Да не забравя - има и околосветски круизи с кораб само за 100 дни. За тях не е нужно да си млад и луд, а само да имаш пълна кредитна карта.

Ето един потеглил на околосветско пътешествие (може би)
с нестандартно превозно средство (сн.Интернет)

          Светът взе да става тесен, което е на една крачка от скучен.  И затова хората търсят все повече предизвикателства от всякакъв вид.
          Не знам дали някой може да даде точна статистика (естествено че не може), но на мен ми се струва, че в момента 3038 души са поели на околосветско пътешествие. С яхти, коли, велосипеди, мотори, самолети..
          Не за да докажат, че Земята е кръгла, а за докажат, че Земята е малка.