"Това място" - "This place"

"Това място" (This place) - 12 фотографи снимат Израел

         По инициатива на френския фотограф Фредерик Бренер дванадесет фотографи показват своя поглед към Израел. Поглед освободен от идеолигии, политика и присъди, поглед поетичен и насочен към красивото. Един проект реализиран в продължение на една година без никаква държавна помощ за да е безпристрастен.
        Изложбата с фотографиите се открива днес в Прага, в "DOX, Centre for Contemporary Art, Prague."

Валенсия. Витрина на книжарничка в старата част

Книги, книги - стари и нови. Кой ли ще ги чете след 100 години, примерно...

Жорж Нурижан

           Обичам да се ровя из рафтове със стари книги.
           Допира с окъсаните корици, мириса на наслоен от десетилетия прах върху изписаните с букви мисли и чувства на вече забравени автори, направо ме...е, добре, айде - да не е "възбужда", но ме кефи страшно много.

           И напоследък, така открих една книга на Жорж. Кой Жорж? Ами Жорж Нурижан или Джорджо Нуриджани, ако предпочитате. Книгата - "Изтерзани сърца"(изд.1946 г) - нищо особено - разкази някакви, ама сълзливи истории, ама арлекински стил. Те се обичат, пък той заминава внезапно на фронта, пък тя не го дочаква, щот мисли че е убит и се омъжва, пък той се връща...
           Но мен ме заинтригува друго. Как така Жорж, пък никъде няма "превод - еди кой-си". И като се порових малко тук-там, се оказа, че той този Жорж, си пишел на български човека, нищо че бил италианец (от арменски произход). И на всичкото отгоре бил голям приятел на България, преводач, популяризатор на българската литература, председател на "Съюза на чуждестранните писатели в България" (и такъв ли имало?)...Автор е на особено популярната и до днес книга с "Латински сентенции и мъдри мисли", на "Македонската трагедия, гледана от Рим", както и на "Могъществото на българския дух", приятел на проф.Михаил Арнаудов.

          Изобщо, интелектуалец отвсякъде, с интересен и богат живот, пък що така такава слаба книга, се питам. Дали е бил толкова талантлив, че си е позволил една "издънка", или просто се е увлякъл по шлагерното за момента?
          Или толкова си е можел човека?
          Стари библиотеки, стари книги и още по-стари въпроси за модното и вечното...

Гилотен

           Гилотина: инструмент за обезглавяване; тегло - 580 кг, височина – 4.50 м; ножът е 7 кг. и пада от височина 2,25 м. Първата гилотина е изфабрикувана през 1792 г. от доктор Антоан Луи и майсторът на пиана – Тобиас Шмит, след спечелен конкурс, тъй като те предложили най-ниска цена (827 сребърни ливри).

            Ами тогава, ще попитате, защо се казва гилотина? Ако не припирате, ще го разберете до края на статията.

            Доктор Жозеф Гилотен (Guillotin) е роден една година преди нашия поп Стойко Владиславов (известен още като Софроний Врачански) – през 1738 г. Завършва медицина в Париж, а по време на Френската революция,  участва активно в политическия живот. Неговата дейност като политик може да се резюмира с една дума – хуманизъм. Не, това не е шега, а е просто история.

 

           До средата на ХVІІІ век, обезглавяването е запазена смърт само за благородниците. Крадеца е връзван за колело и пребиван, политическия престъпник е разчекван от 4 коня, фалшификаторът на пари е сваряван жив, еретикът е изгарян на клада, а крадливият слуга е просто обесван. Именно в качеството си на политик - член на Конвента, Гилотен предлага през 1791 г. реформа в изпълнението на смъртните присъди, като изхожда от максимата за равенството на всички осъдени. Така се приема закон, който постулира, че всеки осъден на смърт, независимо от сана и престъплението му, ще бъде обезглавяван. Пак той предлага да се построи машина за тази цел, която да направи смъртта на престъпниците по-малко варварска и да намали тяхното страдание. Но, както беше споменато в началото, филантропа Гилотен не е изобретил гилотината. Прототипи на тази машина са действали още от ХІІ век в Англия и Италия, за което свидетелстват стари гравюри. И отначало, наистина, машината е наричана на името на споменатия вече доктор Антоан Луи – „ла Луизон”, и „ла Луизет”, но скоро започват да я наричат „Гилотина”, въпреки енергичните протести на самия Гилотен. Просто той е политик и е по-популярен, а и все пак идеята е негова. Самите престъпници пък, на жаргон помежду си я наричали „Вдовицата”. В началото на 1792 г, крал Луи ХVІ подписва закона за въвеждането на машината за рязане на глави в кралството му, без да подозира, че след по-малко от година, неговата глава също ще бъде отделена „хуманно” от тялото му с помощта на гилотината. Това става близо до булевард „Шанз Елизе”. Малко след това същото ще сполети и кралицата - Мария-Антоанета и Орлеанският Дук – братовчед на краля. Периода на Терора през Френската революция трае от септември 1793 до юни 1794. За този период са гилотинирани 19 000 души само в Париж, като понякога машината е рязала по 6 часа непрекъснато. Хуманно, нали? И "производително". По време на Терора на републиканците, самият Гилотен е в затвора, като за малко и той не минава под гилотината. След това се отказва от политиката и продължава своите медицински проучвания. Става главен пропагандатор на ваксината срещу вариолата, като за идеята спечелва дори подкрепата на Наполеон и на църквата. Малко преди смъртта си – през 1814, основава Френската Медицинска Академия. Неговите наследници години след това правят опити чрез съдебни дела да забранят назоваването на тази машина с тяхното фамилно име, но това не води до успех - единствено получават разрешение да си сменят името ако пожелаят.

            Днес гилотините са много по-малки и вече не всяват такъв ужас – използват се в печатарството и фотографията за рязане  и оформяне на хартията, а има и гилотини за пури. Последната „страшна” гилотина е използвана през октомври 1981 във Франция, след която дата, смъртното наказание там е отменено.
           Та ей такива работи.

Каменната сватба, с.Зимзелен, Кърджали

Плаваща вила на яз.Кърджали

„Mistiçu”

Питали ли сте се къде пикаят уличните музиканти? И аз не се бях питал, до момента в който, разхождайки се по стръмните улички на лисабонския квартал „Алфама”, не видях случайно някакъв чернокож да пикае край един дувар посред бял ден. Оказа се – това го разбрах по-късно, че той е един от музикантите от етно-рок групата от Кабо Верде „Mistiçu”. Видях инструментите, разположени  в единия край на площадка с чудесен панорамен изглед към широкото устие на река „Тежу” долу в ниското, място много оживено от туристи от всякакви националности.

Любувах се на гледката, на къщичките набити сякаш една в друга, почти без да се виждат тесните улички между тях, любувах се на пъстрата тълпа хора, блуждаещи край мен – лятно облечени, с натроение, красиви, безгрижни. Снимах стария музикант – с бяла коса, намръщен – даже направо сърдит и с цигара в уста, която не сваляше докато не изгори докрай, после лапваше друга, почти без да пуши. Колорит създаваха и чернокожите улични търговци, които предлагаха в движение разни висулки и дрънкулки, досущ като онези под Айфеловата кула в Париж, дето продават сувенирни кулички.

После засвири група „Mistiçu”. Първо се появи китариста. Той си дрънкаше нещо, с изключен усилвател – сякаш си припомняше някаква забравена мелодия или соло. След това на перкусиите седна… да този същият набит чернокож, който преди 10-15 минути бях забелязал небрежно прикрит до стената да се облекчава. Потупа няколко пъти по конгата (или голяма тарамбука), намести си столчето, огледа се. Сложи си слънчеви очила. После до него седна и барабанист. И така лека-полека групата се сформира. Отнякъде се появи един върлинест симпатяга с яркозелена тениска, взе нещо като маракас и започна да танцува още с първите звуци на песента. Музиката беше омагьосваща, караща те да спреш, дори и да не искаш. Ние уж искахме да продължим надолу по безкрайния лабиринт  на „Алфама”, но не можехме, краката ни не ни слушаха. Солото на китарата бягаше като дива антилопа из непознати, но красиви степи на възприятията. Гледахме танцуващата върлина, как непринудено мести крака и енергично отмерва ритъма с дрънкалката в ръка, как минаващи край него също правят танцови стъпки в ритъма на кабоверденската морна. Страхотия! Минаваха прегърнати двойки, минаваха азиатци с фотоапарати, минаваха възрастни групички от по 4-5 души, минаваха самотни млади жени с плавни походки и увереност в красотата си. Имаше всякакви – и всички потопени в музиката. Музика която фиксира миговете и ги прави необикновени, вълшебни. 

„Mistiçu”.

Мистерия!