На следващия ден ни очаква град Нара. Оказва се, че имаме директен влак от най-близката до нас метростанция „Сакураномия“ и от нея за един час сме в Нара. Взимаме автобус № 77 и първата ни работа е да се бухнем в центъра, в големия парк на града. Навсякъде е пълно с туристи и сърнички. На няколко места из парка продават специални бисквити, по 200 йени пакетчето, за храна на сърните. Всякакви други храни е забранено да им се дава от туристите. Аз пак разказвам на Коко и Стефан, как и в Кърджали, още от 80-те докъм 1992-1993 година, имаше стадо елени и кошути, които се разхождаха из града и в парковете на града – бяха може би към 10-15, и бяха красива атракция за жителите и гостите. След това, в демокрацията, изчезнаха. Най-вероятно бяха изядени или прогонени от скитащите кучета. Колко би било хубаво ако се направи нещо, тези животни да се върнат в града.
Сърните в Нара са питомни и толкова са свикнали с туристите, че даже идват да ги храниш от ръка и дават да ги галиш. Някои дори са леко агресивни, или да го кажем, нахални, но забелязваме, че на мъжките рогата са изрязани, да не наранят хората. Вървим към будисткия храм „Тодаи-джи“, който е разположен в самия парк и голям поток от хора се движи в тази посока. Храмът е огромен – до 1998 г. е бил най-голямата дървена сграда в света, а според някои източници продължава да е. Основан е през VIII век, но като повечето храмове, многократно е бил унищожаван от бедствия и изграждан отново. Във вида, в който го виждаме е издигнат през 1709 г. В централната голяма постройка на храма – Дайбутсуден, е разположена най-голямата бронзова статуя на Буда Вайрокана (на японски Дайбутсу) в света. Висока е 15 метра, а само главата е пет метра, като общото тегло на статуята е 500 тона. Като застанеш пред нея или я обиколиш отстрани е наистина впечатляваща гледка. За статуята е писал хайку и Мацуо Башо, още през 17-ти век. Тогава тя е била на открито, изложена на дъжд и сняг.
„Тълпите гледат.
Големият Буда е
затворил очи.“ (Башо)
Будизмът в онези времена е бил по-развит от туризма. Днес, мисля че е обратно.
И тук, в този храм, е пълно с ученици в различна възраст, водени от своите учители. В основата на единия от дебелите метър-метър и половина дървени стълбове, които крепят цялата постройка има тесен отвор, през който виждаме да се промушват с усилие ученици на възраст пети-шести клас може би. Техен учител им помага като ги издърпва за ръцете от другия край, а друг ги снима с фотоапарат. Излизаме от храма и тръгваме да търсим нещо за ядене покрай многобройни сърни, деца, туристи. Виждат се и хора които се грижат за парка и метат барабонките на сърните, или направо мият с маркуч земята. Миризмата от толкова много животни на места се усеща неприятно, но няма как – сърните тук са свещени животни.
През продължението на парка, от другата страна на улицата, пътя върви сред големи, стари дървета към друг храм, шинтоисткия „Касуга - Тайша“. От двете страни има редици от стотици каменни фенери. После чета в Уикипедия, че тези фенери били общо към 3000 – каменни и бронзови. Вътре в самия храм не можем да влезем, защото вече е 5 следобед и е затворил.
Уморени се връщаме пак по същия път край каменните фенери и всред хубавата стара гора.
Центъра на Нара е доста оживен и има много чужденци по улиците и заведенията. Сърните тук ги няма – те са научени да се разхождат само в парковете и край езерата. Туристите се забавляват като ги хранят и ги карат преди това да правят поклони. Сърните на Нара са известни, с това, че са се научили да си искат от специалните бисквитки, с поклон. И е забавно да гледаш как турист и сърна се кланят един на друг, след което сърничката получава бисквитка. Коки даже се приближава до една легнала до стената сърна, която е толкова кротка и мързелива, че позволява той да ѝ сложи слънчевите си очила на нейните очи и така се снимат.
Българска реч не се чува – през цялото ни пътуване, вече толкова дни, чухме само два пъти – на кулата на Токио и случайно в „Смайл хотел Киото“, където се оказахме в асансьора с едно момче българче, но не можахме да говорим дълго.
Като си почиваме добре край едно от езерата, на тишина и спокойствие, тръгваме обратно. На мен ми се пие капучино, но никъде не виждам да предлагатг капучино. Тук и хубавото кафе еспресо е рядкост. Това, което предлагат по хотелите е ужасно – рядко и без аромат. На таблото пред едно заведение виждаме, че предлагат „копи лувак“ за 2900 йени, което е около 40 лв. и ми се струва, че не е скъпо. По нашето Черноморие – там където го има, мисля че е доста по-скъпо. Обяснявам на Стефан, какви животни са цибетките и защо „копи лувак“ е най-скъпото кафе в света.
Обратния път до Токио е първо с влак до Киото и оттам отново със скоростния „Шинкансен“. Този път хващаме по-експресен влак, който ще спре само на три-четири гари по целия път от над 500 км до Токио. Сутринта, в стаята, пак четох за този влак-стрела. Разстоянието между релсите е с около 40 см по-голямо отколкото при релсите на обикновените влакове в Япония. Инфраструктурата и поддръжката на „стрелите“ са много скъпи, точно поради това, че се правят отделни линии, гари, тунели – само за Шинкансен, както вече споменах. Седалките се обръщат автоматично след пристигане на крайната гара, за да са винаги по посока на движението. Много интересни факти има за тези феноменални влакове. Вътре като седнеш имаш чувството че си в самолет, само че е много по-широко и комфортно и без досадните обяснения на стюардесите какво да правиш ако се случело не знам какво си в самолета. Дори муцуните на мотрисите приличат на аеродинамичната муцуна на самолет. Бързо е, удобно и скъпо. За нас тримата, от Киото до Токио, билетите ни са към 42 000 йени или около 570 лв.
В Токио тръгваме към Двореца на Императора, или по-точно към парка пред него, защото зоната към самия Дворец е строго охранявана и недостъпна. На няколко места има будки с полицаи, които не се двоумят да надуват свирки и да се карат, ако видят някой да тича или да кара колело – и двете дейности са забранени на територията на парка.
С метрото слизаме на близка до нашия нает апартамент станция и сядаме в ресторант „Denny`s“. Стефан знае за тази верига ресторанти – имало ги и в САЩ и наистина се оказва много добър. Поръчките правим чрез таблет, поставен на всяка маса. Всичко поръчано идва много бързо и е както винаги много вкусно. Тук най-после има капучино и аз изпивам даже две.
След настаняването в апартамента излизаме на разходка край река Сумида, от другата страна на която, гордо се извисява кулата „Sky Tree“, цялата осветена в разноцветни светлини. Край реката е много свежо – крайбрежната алея е много приятна, чиста и широка, с арт-кътчета, или арт-пойнт, които правят разходката на всеки приятна и разнообразна. Имаше и малка площадка за рефлексотерапия – пътека, извита като подкова, с различни камъчета и грапавини. Ние с Коко се събуваме и минаваме цялата пътека по чорапи, макар на места да беше дори болезнено. Под един мост, добре осветен, виждаме налягали пет-шест бездомници, с разни колички, завивки, кашони до тях – като всички бездомници по света. Първите ни дни в Токио също бяхме видели двама или трима пак настанени под един мост. Явно това е място посочено от градската управа – хем да са защитени от дъжд, хем да е осветено и да ги държат под око.
В Токио за всичките дни, в които се разхождахме, изобщо нямахме усещането, че сме в огромен мегаполис. Няма задръствания с автомобили, няма смог и се диша приятно. Навсякъде е чисто и блести.
Докато се дивим на едно арт-творение, в началото на един от мостовете над Сумида, чуваме зад нас: „Извинете, вие да не сте българи“? Обръщаме се и виждаме две млади момчета. Така се запознаваме с Георги и Любомир. И те са като нас на самостоятелно пътуване и опознаване на Япония. Били от десетина – дванайсет дни и си тръгвали вдругиден. Любомир завършвал японистика и разбирал езика, но не можел да го говори добре, по думите му. Обменяме си информация кой къде е бил и какво е видял. Оказва се, че и те са посетили почти същите места като нас – Токио, Осака, Нара, без Фуджи и са видели сходни забележителности. Но са имали малко повече перипетии, а на нас ни е вървяло повече или сме били по-организирани. В „Шинкансена“ също като нас са нямали запазени места, но са стояли прави почти час и половина, докато се освободят. А от летището на Осака до гарата се наложило да вземат такси, за да не изпуснат влака и им е дошло скъпо – почти 60 километра. Говорим си почти двайсет минути и се разделяме с много приятни впечатления.
Това е последната ни нощ в Япония. На другия ден сутринта, кулата „Sky Tree“ е с връх скрит в облаците, мрачно е и мокро – преваляло е през нощта. Хващаме автобус и после метро до летище „Нарита“. Сбогуваме се с Токио и с Япония.
Петнайсет дни изцяло потопени в тази богата с културата си, с историята си и с красотите си страна. Разбира се, това е малко време за да доловиш истински пулса и духа на една страна, на една богата култура, но нас ни обогати доволно. Все пак е досег и вдъхновение за почитането на традициите, за вековния стремеж и търсене на красивото в детайла, в ежедневието, в природата, във всичко край нас. Описах само моята си Япония. Такава каквато аз я видях и почувствах.
Сигурен съм че всеки, който посети тази страна, ще отнесе своята си Япония. Все пак да не забравяме, че ние виждаме това, което сме подготвени да видим. Подготвени сетивно, културно и естетически.
