Още за забравения художник Димитри Йорданов

Открихме го случайно, докато разглеждахме изключително приятния „Международен музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“ в Ница. Първо ни заинтригува името – помислих да не е руснак, но веднага отхвърлих това предположение – руснаците нямат фамилия Йорданов. С такава фамилия може да е само българин си казах. И наистина под неговата картина „Портрет на Анатол Яковски“ пишеше, освен името му, още и страната – България. За да няма никакви съмнения. Нали съм нещотърсач, веднага се заех да търся информация за този непознат за мен художник, но нямаше нищо. Дори всезнаещата Уикипедия, не даваше никаква информация за него. Чак след дълго търсене намерих италиански сайтове, които пишеха за творчеството му, за живота и за честването му посмъртно в град Карара.

Димитри Йорданов е роден на 22 юни 1926 г. в София. Дядо му по майчина линия е не кой да е, а бележитият възрожденец – художник и комита Георги Данчов „Зографина“, а негови вуйчовци са Никола и Иван Данчови – авторите на първата българска енциклопедия. Маята е повече от добра, за да „втаса“ самобитен български талант.

В биографията му има много бели петна. Обяснимо – той е невъзвращенец – сиреч враг, а за такива не трябваше изобщо да се говори през социализма. Димитри сътрудничи като карикатурист за някои издания, първо в София, а после и в Прага.

През 1949 г. заминава за Париж, където „хваща“ последните години на свободната (и още не чак толкова комерсиална) парижка бохема. Движи се сред художници, поети, музиканти. Любимо заведение му е прочутото кабаре в Монмартър, „Le Lapin Agile“( Пъргавият заек), където именно се запознава с голяма част от парижката арт-бохема. В кабарето още пазят негови картини и спомен за художника. Сътрудничи на френско списание със свои карикатури, а след 1960 г. заминава за Италия. Живее във Флоренция, Рим, Венеция. Пътува много по света. И през цялото време рисува. Неговия наивистичен стил впечатлява с митични фигури, приказни животни, пейзажи. През 1971 г. и до 1975 г. УНИЦЕФ избират негова картина за коледна картичка с благотворителни цели. Тук трябва да добавя, че той освен художник е и бард – свири на китара, пише поезия, а песента „La Ragazza di Praga“ (Момичето от Прага) е по негова музика и по текст на Анна Андреоли и е написана през 1969 г., след инвазията на Съветските войски в Прага. Изпята е от италианския певец Гипо Фарасино (Gipo Farassino).

Последните си близо двайсет години от живота прекарва в град Карара. Умира през 2001 г, в дом за стари хора, беден и забравен. През 2019 г. в Карара е организиран конкурс за проект за надгробен камък на Димитри Йорданов, под надслов „Спомен за Ди“, тъй като се оказало, че на гроба му няма надгробен камък, а просто името му е написано с пръст в мокрия още цимент. Наградата печели проекта на Рейка Гхио, млада студентка в Художественото училище.А лицеят Liceo Classico „Repetti“, организират негова ретроспективна изложба в Palazzo Binelli.

Картините на Димитри Йорданов са приказни пейзажи, изобразяващи символични места и животни. Чрез пъстри истории той поетично разказва своите преживявания и изразява вярата си в красотата и изкуството. Те пренасят ценителите в един прекрасен, идиличен свят, класически земен рай, но всъщност крият съвсем противоположно послание. Те прикриват дълбока самота и разочарованата надежда на човек, който дълбоко в себе си копнее за приветливо място, топлината на семейството; картините му изразяват надеждата, че един ден това може да се случи. Чест мотив при Димитри е феникса като символ на възкресението и новия живот.

Надявам се един ден този наш самотен и самобитен художник да бъде оценен и в Родината и за него да се говори и да се организират изложби с негови картини.

Неща, които прогонват тъгата и носят радост в махала Гуне

Стою Шишков, известният изследовател и познавач на Родопите и може би най-ерудираният, през лятото на 1911 г. предприема голяма обиколка из Станимашкия край на Родопите, близо до тогавашната граница на България с Османската империя. Той и неговата дружина тръгват от село Тополово с три катъра натоварени с провизии за десетина дни и поемат нагоре към „Тополовския проход“. Това е днешният път, който върви по билото на планината от с. Орешец в посока Белинташ и асеновградското село Три могили, тогава с името Юч тепе. Най-напред те изкачват Кокеза, както той го нарича – това е района под днешния Сини връх, наричан тогава Кокез тепе. В своите пътни бележки Шишков дава, богати и интересни сведения за живота и поминъка на населението в този наистина затънтен и див край. С много жив и колоритен език, с майсторство, за което и днес мнозина биха му завидели.

Този планински проход в миналото е бил най-прекият път от низината на Марица към Бяло море. Разбира се, като казвам път, да се разбира пътечка само за мулета и катъри.

И ето – в петнайстия ден на единайстия месец, ние, шепа хаймани, любители на дивия Родопски безкрай, без катъри, но с раници и ентусиазъм, тръгваме да се губим из дебрите на същите диви места на Кокеза. От главния път на Тополовския проход, хващаме дивата пътека към Гуне махала, кацнала нейде в ниското, току над река Боровица.

В пътните си бележки Шишков споменава, че са срещали отсамгранични жители, които „караха натоварени добитъци съ жито и отиваха въ селото Тополово да го мелятъ на воденица, защото по техните висоти вода за воденици няма“.

По-нататък продължава: „Отъ десно на Тополовския проходъ по склоновете на Кекеза са пръснати колибаци, които съставляватъ една община, наречена Ючъ тепе, ала изобщо името имъ е Кекеза, по името на височината. Махаличките са следните-Ючъ-тепе 22 къщи, Финка-Махала 20 к, Кара-Бекиръ 18 к., Бояджи-махала 15 к., Мумджи-долъ 14 к., Гуне-махала 6 к.“

Това ни дава една добра представа за населението по тези джендеми, преди сто и петнайсет години. Наистина, много нашумялата в последните години махала Мумджидам, тогава е брояла 14 къщи, горе-долу, колкото са и къщите – запазени или в развалини, които се виждат там днес, а за Гуне махала – 6 къщи, точно толкова са къщите в махалата при нашето посещение. Само две са обитаеми, с по един жител, в едната живее бай Вели, в другата бай Шефкет, за които съм писал и преди.

Сега ни посреща само бай Шефкет. Съседът му не бил добре, линеел нещо, по думите му. И там, седнали пред вековната каменната къща, усещаме колко много неща тук, прогонват тъгата и носят радост.

Ето кои са тези неща:

Коминчето, което пуши с тънък, весел дим;

Добре подредените камъни на оградата;

Пожълтелите листа на асмата в двора;

Рижавата котка, която уж се плаши от нас, но по-скоро кокетничи;

Червените щипки за пране;

Паянтовата маса, на която са чашите ни с бордо и ореховите и лешникови ядки;

Новата, прясно подменена греда на дървената порта;

Трите ръждясали подкови окачени до стената;

Самият бай Шефкет – брадясъл, спокоен и обветрен, който ни поднася айрян в плитка метална тенджерка и добродушно ни търпи докато, се снимаме с него на прага на къщата;

Керванът от четири коня, натоварени с не знам какво, който се спусна от гората;

Весело жужащите край кошерите пчели, доста активни като за късен ноемврийски ден;

Последния буркан с мед, който бай Шефкет вади ритуално като скъпоценност и е късмет на Стоилка.

"Тясната пещера" край с.Мъдрец

Бих я нарекъл „Тясната пещера“, защото в нея е такава теснотия, че аз дето не съм шишман, едвам се провирах в някои коридори. Не е за клаустрофоби. За трети път съм в пещерата, край село Мъдрец, която местните наричат "Маарата", но за пръв път я минавам цялата от край до край, включително и слепите разклонения. Първата ми източнородопска пещера. Дават я, че е дълга 68,8 метра, а с разклоненията – 114 м., но на нас ни се стори по-къса. Но пък – тясна и трудна за придвижване. Пълзене на четири крака, лазене, провиране през тесни гърла, вървене по големи, криви камъни, спускане през стръмни прагове – и да искаш не можеш да бързаш. „Прилепната зала“ я разпознаваме по летящите прилепи – в нея има не голяма колония от тези летящи бозайници. Сега е краят на размножителния им период и вече са излезли от чувствителната си фаза, но гледаме да не им светим много със светлината от нашите нови челници, за да не ги безпокоим.

Пак си спомних за италианския учен Ладзаро Спаланцани, който пръв прави опити с тези интересни животни. Той залепвал очите им със смола, а на един от прилепите, с които е правел опити, направо му е избол очите с нажежена топлийка (да, ужасен експеримент от днешна гледна точка), за да установи, че те пак си летят, без да се блъскат в предмети или стени. И това още през лятото на 1793 г. Но той не могъл да установи на какво се дължи този феномен в ориентацията. След него, чак през 1938 г. двама американски биолози доказват научно ехолокацията при прилепите.

По стените наблюдаваме интересни образувания – гънки, не големи драперии, синтрови джобчета, малки сталагтити – все калцитни формирования, образувани през столетията от течащата в пещерата вода. Пещерите и скалите и те като хората не са статични – и те мърдат, променят се, остаряват.

Краят на пещерата се скосява и е затрупан от камъни – предположението е, че това е направено с взрив. Биологичният свят е представен освен от прилепите, още и от мухи, паяци, и един малък охлюв на едната влажна стена. Близо до единият от отвесните входове, от който влизаше светлина, на стената се виждаше и нещо като водорасли с кафяв цвят.

Връщаме се със Стоилка обратно по същият тесен тунел. Топло е, тясно е, усеща се и леко течение в един определен участък.

Преживяването е неописуемо.Емоционално. Може би защото всяка пещера е загадка, тъмен, непознат свят, който свързваме с вход към света на мъртвите.

А ние излизаме от подземния свят, снимаме се кални и мръсни пред входа и се радваме, че сме съвсем като живи.

Една от първите снимки на скални ниши от Източните Родопи

Това е една от първите снимки (а може да е и първата)на трапецовидните скални издълбавания, известни и като „ниши“ и е публикувана в сп.“Родопа“, бр.1 от 1937 г. Автор на снимката е доктор Валдемар Христензен, който е околийски лекар в с.Егридере (в 1934 г. преименувано на Ардино). Той е от вълната руски бежанци, дошъл в Кърджалийския край през 1922 г. бягайки от червения терор в Русия. Интелигентен, съвестен и любопитен за всичко, той е и автор на култовото четиристишие, което описва лаконично и много точно Егридере:

„Трийсет къщи – турски стил,

по средата – мост изгнил,

а до него – минаре,

вот тебя – Егридере.“

Доктор Христензен участва и в създаването на клон на туристическо дружество в района, както и в основаването на филиал на Червения кръст.

Запален природолюбител, той обикаля из Източните Родопи в свободното си време и се любува на красотите на този край. Текста под снимката гласи:

„Изкуствено вдълбани, много интересни плитки пещери, високо в канаритѣ подъ Хисаръ Алтѫ, източно от Кърджали, до гара Срѣдна Арда. Една загатка за всички, включително и за нашитѣ историци, географи и архиолози, от които нито един досега не се е занимавал с тѣхната сѫщност и предназначение. Такива пещери се намират и върху канара на 2 клм южно от Ардино.“

Та така, уважаеми любопитковци – вече повече от 88 години, нашите историци и архИолози уж се занимават с нишите, почесват се по главите, покашлюват се многозначително, но така и не могат да измъдрят нещо умно и що-годе разумно и практично за нишите. Тук изключвам многобройните "бисери" и чисти фантасмагории за енергиите, космоса, сензорите и т.н., на народонаселението.

В "Нощен хоризонт" при Кармен Манукян

"Щом се усамотих, дълго гледах и галех кутията без да я отварям. Чудех се защо са тези странни малки дупки в опаковката. Не исках да бързам. Разтягах миговете. Когато разкъсах опаковката - кутията се оказа всъщност кафез и през през ситната мрежичка видях две саксии с миниатюрни растения и по тях накацали или потрепващи с крилца деветнадесет разноцветни пеперуди. Деветнадесет защото малко преди това бях навършил деветнадесет години. Тя го беше запомнила. Като се замисля това е бил най-щастливият миг в живота ми. Отворих кафеза и внимателно извадих растенията навън. Деветнадесет големи, невероятно красиви пеперуди полетяха над главата ми в стаята, а аз седях долу на някакъв жълт, крив стол, сам, с цялото си обожание към Арим. Бях се отпуснал, отметнал глава назад, с лице към тавана и само очите ми шареха безумно за да следят полета ту на една, ту на друга пеперуда. Картина на Шагал."

Този откъс от моя разказ "Двойникът на Орхан Памук" избра да прочете в ефир, прекрасната и интелигентна водеща Кармен Манукян във вторник, 7-ми октомври, в предаването "Нощен Хоризонт", между разговора ни за картините на Шагал и за непознатия наш художник-наивист Димитри Йорданов. Благодаря за разговора Carmen! В твоите предавания винаги е уютно и красиво!

(Снимката е на картината на Шагал "Създаването на света")

Забравеният художник Димитри Йорданов

Обичам когато става така – от една дума, едно име, една картина, да се разплете цяла (забравена) история.

На 400-500 метра пеша от апартамента, който бяхме наели в Ница, е „Международният музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“. По тротоара дотам ни се мотат две-три указателни пана за музея, с репродукция на картина – човек с фенер върви в гора.

Музеят е красиво шато или замъче, принадлежало някога на парфюмерист, разположено в голям парк с интересни дървета и растения. Точно този район около Ница и най-вече Грас, е най-парфюмерийния район на света и тук са работили и още работят десетки и десетки парфюмерийни фабрики. Бил съм в две от най-прочутите - „Молинар“ и „Фрагонар“, и от едната от тях бях купил цяла колекция от маркови парфюми на тогавашната ми приятелка Петя, като „Шанел 19“, “Фльор дьо фльор на „Нина Ричи“, но това е друга история.

Влизаме и се наслаждаваме на прекрасната колекция на музея. Наивистичното изкуство винаги ме е очаровало. Започвайки още от Анри Русо-Митничаря и минавайки през хърватската наивистична школа, която знам е много силна и с традиции. Впрочем и тук хърватите са добре представени с картини на Иван и Йосип Генералич и Иван Лацкович. Наивистите, са явно много готини художници и малко цветни анархисти го дават според мен, защото те сякаш казват – не ни пука за вашите перспектива, сенки, полусенки и дрън-дрън, ние пък ще си рисуваме както ни дойде, само да е цветно и весело.

И докато разглеждаме пъстрите табла, виждаме пак картината от указателните пана по улицата дотук. Изненада – това се оказва картина на Димитри Йорданов от България. Споглеждаме се и се чудим – за пръв път чуваме за такъв български художник. Картината е „Портрет на Анатол Яковски“(главният дарител и патрон на музея) и го представя как върви през гора с фенер в едната ръка и с книга с надпис „Художници наивисти“ в другата, сякаш проправя път на наивизма в тъмата и търси нови таланти. На излизане, на входа, чак сега забелязваме, че неговата картина е на плакат, увеличена с рекламна цел. Такава почит към български художник няма как да не ни радва. Търся после в интернет да науча нещо повече за Димитри Йорданов – нищо. Няма нищо на български, нито в Уики-то, нито никъде за негови картини в колекции и галерии. Намирам в чужди източници – на италиански най-вече, тъй като художникът е живял последните си години в Карара, Италия. Там и умира през 2001 г. в дом за стари хора, беден и забравен.

При Шагал, в Ница

Стоим и чакаме на опашка пред музея на Шагал, в Ница. Опашката е огромна – поне 60-70 души висим и не се знае дали ще влезем. Говорим си с възрастна двойка германци – чукнали са поне седемдесетте, може и повече. Били идвали вече веднъж до музея, май предния ден, пак чакали, без да могат да влязат. Помислили ни за португалци, но ние им казваме, че не сме.

Опашката е многоезична и многокрака, вавилонска. Май друга българска реч не чуваме. Вълнува се опашката, нерви се, някои се отказват, пристигат нови хора – с такси, с автобуси, с коли. След около час и половина чакане, музеят „падна“ под нашия напън и (не)търпение. Вътре сме.

Не ни вземат пари за вход, поради еди-какво-си, обаче ни проверяват като на летище.

Някъде в преддверието четем цитат от Шагал, че Библията е „най-големият източник на поезия за всички времена“. Дванадесет от картините в музея в Ница са по сюжети от „Битие“ и „Изход“, а пет са от „Песен на песните“. Музеят е създаден още приживе на художника, през 1973 г., след като Шагал е дарил всички тези 17 картини на библейска тематика, на френската държава. После колекцията се разширява с мозайки, скици, рисунки с гваш.

Влизаме и попадаме в света на Шагал, онзи неговия си свят, познат от толкова негови картини. Попадаме в магия, в Библия-магия. Богатство на цветове, на символи, на внушения, на послания. Начало на взаимоотношенията на Бога с човека. Много ангели и животни хвърчат или вършат божествени работи.

Минаваме и спираме много пъти пред едни и същи картини, потъваме всеки път по различен начин в тях. И ме препращат отново в оня мой разказ „Двойникът на Орхан Памук“ - най-библейският и най-шагалов от разказите ми. Разказ, в който има толкова лутане между религии, светове, състояния човешки, езици. Също като в живота на Шагал, който се е лутал между култури, страни, религии, стилове в изкуството, езици.

После пием по едно капучино в добре поддържания двор на музея. Ей така, заради удоволствието, че ни се е случил този ден.

Снимки - 1 и 2. - Част от опашката пред музея; 3.Мойсей край горящата къпина; 4. Ноевият ковчег; 5. Създаването на Човека;6.Борбата на Яков с ангела; 7. Жертвоприношението на Исаак; 8 и 9.- Из залите на музея