Бабо, изядох те, или пак за Червената шапчица

5.30 мин.четене

Поразпитах доста деца,  знаят ли приказката „Червената шапчица” - отговорът винаги беше „да”. И започваха малко несигурно и срамежливо да ми разказват варианта на братя Грим. За малкото момиченце, което отива да занесе на баба си, живееща в гората, баница и вино. По пътя среща лошия вълк, който разбира къде е тръгнала, изпреварва я, стига до къщата на бабата, изяжда я цяла, после изгълтва и пристигналата Червена шапчица. Хепиенда никой не го пропуска – като истински герой се появява смел ловец, който влиза в къщата, разпорва корема на спящия вълк и от него излизат цели-целенички и момиченцето и бабата, а вълкът, напълнен с тежки камъни се гътва.

Братя Грим издават тази версия в сборника с приказки от 1812 г.

Приказките на Шарл Перо са издадени през 1697 г със заглавие „Истории или приказки от минали времена с нравоучения”. В същия сборник са включени осем приказки, между които и „Червената шапчица”. Перо, тогава е на достолепните 69 години, член на Френската академия и изтъкнат човек на словото. Той просто сяда и записва на хартия осем от най-интересните (според него) устно предавани от поколение на поколение приказки. Тогава впрочем се е ширела модата сред висшата аристокрация, на балове и салонни празници да се разказват приказки, както днес на партитата е модно да се разказват клюки.

Илюстрация на Гюстав Доре, към "Червената шапчица", 1867 г

Та, думата ми беше за „Червената шапчица”. Ивон Вердие (Yvonne Verdier) е френски етнолог, проучвала точно устните варианти на приказката. Според нея най-старите следи с елементи близки до приказката са от началото на 11 век – от 1023 г. Оттогава тя се е развивала и предавала устно в множество варианти през вековете. Впрочем много от устните варианти продължават да се разказват и след излизането на сборника на Перо и по-късно на варианта на Братя Грим и до ден днешен. Вердие, в книгата си „Червената шапчица в устните предания” (Le Petit Chaperon Rouge dans la tradition orale) ги сравнява с адаптацията на Шарл Перо и стига до извода, че той дава една „литературна” форма на приказката, която ако печели откъм морал и общоприети норми на благоприличие, то е изгубила много от характерните си елементи, а оттам и истинските си, автентични послания.

Първото нещо, според нея, което академикът Перо отстранява, това е предложението, което вълка прави на момичето кой път да избере към къщата на баба си – „на иглите” или този „на фибите”. При Перо, вълкът просто казва: „ти тръгни по този път, а аз по-другия”. Шарл Перо е сметнал, че това с фибите и иглите е детинщина и го е махнал, а и не му е пасвало на поуката в края на приказката. Но в онези времена, когато шиенето е било важно за всяко младо момиче и жена, тези два символа са имали голямо значение. Девойката, когато е наближавала пубертета е била изпращана да се обучава при някоя шивачка от селището – хем да се научи да шие, но най-вече да се научи как да се момее, т.е. как да се държи така, че да се харесва. Затова и фибите и иглите имат своето възпитателно значение и богата символика, но са премахнати от Перо като объркващи яснотата на моралното послание явно.

Вторият важен елемент, който отсъства в „литературната” версия, но го има във всички устни варианти, това е гозбата, която вълкът, настанил се в къщата, предлага на Червената шапчица да си сготви, а именно – с останки от бабата и от нейната кръв, вместо вино. Ако се опитаме да оправдаем Шарл Перо, че е махнал този елемент в неговата адаптация поради това, че е жесток и дивашки, то как да оправдаем тогава, че подобни „канибалски елементи” има в други негови „литературни” адаптации като например в „Спящата красавица”, където кралицата-човекоядка поръчва на готвача си да сготви малката Аврора със сос от горчица и лук.

            В случая важното, което народният разказвач е искал да предаде като послание е това, че всъщност девойките „изяждат” своите баби, а после и своите майки, доколкото те заемат постепенно тяхното място в живота, израствайки и ставайки на свой ред майки. Това съперничество много лесно може да бъде дешифрирано, от хората, които са наясно със символиката. Мисля че това е едно много красиво предадено като метафора послание, което обаче – иди разбери по какви причини, нашия академик Перо е решил, че трябва да махне. Същото съперничество го има и в много други приказки, под други форми предадено. В цялата приказка вълкът е едва ли не второстепенен герой, като се замислим. Той символизира „мачото”, мъжът - сваляч, но и убиец, от който девойките и младите жени трябва да се пазят, защото той може да „спи” с тях или да ги „изяде”. Наистина - в повечето устни версии на приказката вълкът, след като е изял бабата и се е дегизирал като нея, кани момичето да се съблече (да хвърли дрехите си в огъня) и да иде да си легне при него в леглото. Чист сваляч. Финалът също е различен – в устните предания Червената шапчица се оправя без никакви проблеми с вълка и успява да го надхитри и да се прибере у дома невредима, докато при Шарл Перо, тя също свършва в корема на злия вълк, както и бабата. Финалът не е щастлив, за да се подсили поуката: „момичета, не се отклонявайте от правия път”, защото живота е една гора (в българският превод на приказката на Перо обаче, кой знае защо е предпочетен щастливият край - т.е. преводът не е точен - поне в изданието на "Народна младеж" от 1968 г. с преводач Зефира Кацкова). Може би затова днес най-разпространения вариант е този на братя Грим, който е с хепиенда. Оттам, тази тенденция се е доразвила до наши дни особено в холивудското кино, където хепиенда е задължителен атрибут на всеки касов филм.

Така или иначе с годините, с вековете, както ние хората, така и преданията, религиите, разбиранията ни се изменят. Тази приказка е пример за това как едно предание предназначено основно за млади момичета пред настъпващият пубертет, но и за възрастни като цяло, е сведена до приказка за малки деца, като почти е освободена от всякаква символика, или поне ако я има символиката, тя не е толкова богата и многопластова, както в по-стари времена.

Всяко такова проучване е много интересно от гледна точка именно на етнологията, нравите, развитието през вековете на вярванията и разбиранията на хората, но води и до размишления и до правенето на паралели при изучаване на религиите, свещените писания и различните варианти на много общоприети норми и факти.