Гробницата "Попмартинова дупка"

 8 мин. четене

        Ето че пак сме подмамени от уникалния източнородопски ландшафт (ейй какви думи съм знаел само – „ландшафт”, аз и други знам като „омбудсман” и „шрайбпроектор”, ама да не се отплесвам сега). Целта е, все така оставайки в защитена местност „Орешари”, част от която са и „Арката” и „Шестте пещери” – да се придвижим в посока село Котлари и да изследваме другия скален пояс в търсене на „Попмартиновата дупка”. Този път „колумбовците”, които изследват непознатото, намиращо се под носа ни, сме трима - Венци, Димитър и аз. Преди да се насочим към „Орешари” изкачихме връх „Свети Илия” над село Долно Черковище, помотахме се сред останките на средновековна крепост, поцъкахме с език как ли са скучали стражите, които са били „командировани” тук. След това „отскочихме” до друго било с бели ерозирали скали и "гъби", но на тези подвизи няма да се спирам, тъй като кулминацията на пътуването, поне за мен, беше именно „скалната авантюра” в местността „Орешари”.

Изходна точка отново е добре познатата ни чешма, строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина, но този път вместо вдясно зад чешмата, хващаме наляво по една много стръмна и ронлива пътечка. Напредваме бавно, като внимаваме къде стъпваме поради многото „ролингстоунчета” - дребни камъчета, които могат да ни изпързалят неприятно. Пъплим, докато пътеката ни извежда до подножието на „Жълтата скала” или „Саръ кая”. Тази скала още предния път я съзерцавахме от отсрещния скат. По нея има множество изсечени ниши и на места цветъг на скалата е наистина жълтеникаво-ръждив. Интересното е, че по цялото протежение на пътеката, която лъкатуши под зеления тунел на дърветата, има завързани къси червени въженца, като маркировка, които в началото могат да бъдат взети за малко по-големи мартеници, но без белия конец. Това е доста полезно, като се има предвид, че точно тук липсва хоризонталната кравешка „маркировка”. Пътят от тази страна е по-труден отколкото на отсрещната страна, когато ходихме на Арката – по-тесен е и с повече стръмнини. От време на време само, излизаме на нещо като площадки и сводове в основата на несвършващата скала. 

Двете стълби, които водят до входа на гробницата

След има-няма 25 минути ходене виждаме „Дупката” – почти едновременно със самоделните дървени стълби опрени на скалата. Не помня дали възкликнахме „Еврика”, или просто „бахмааму”. Не се изкачваме веднага. Искаме да удължим тръпката от неизвестното, което ни очаква. Правим няколко снимки на отвора, на стълбите, на гледката, която се открива надолу към реката и моста над Арда. Венци е учуден, че всъщност отворът в скалата не бил чак толкова висок – на около три метра, а смятал, че е на пет и повече метра. Той тръгва да се катери пръв. Поставя крак след крак, бавно и внимателно. Когато главата му се изравнява с отвора на дупката го чуваме да въкликва: „У-ни-кал-но е!” После, за по-сигурно го повтаря още три-четири пъти, а на нас с Димитър ни се покачва нивото на „нетърпелина” – онова вещество, което се произвежда в нас когато сме много нетърпеливи и възбудени.

"Дупката" отвътре

След малко се изкачвам и аз. Наистина тази малка „дупка” – два и половина метра на метър и половина, е уникална гледка отвътре – след тесния почти трапецовиден отвор човек попада в изсечена гробна камера с няколко „нива” или стъпала. Има и издълбани неголеми дупки в единия край. От вътрешния край на отвора се наблюдават майсторски издълбани жлебове и място, в което може би е лягала четвъртита каменна плоча, затваряща отвора изцяло. По стените има надписи с надраскани имена на некултурни човекоединици и други, които са вдълбани в стената, но не личат много какво е написано. Димитър, който се изкачи последен, след като ние с Венци слязохме, изказа мнение, че някои от надписите са на гръцки. След като нащракваме хубаво всяка педя от „дупката” един по един слизаме.

Двамата с Венци продължаваме нататък все край скалата да огледаме. Не откриваме нищо интересно и след стотина метра се връщаме. Недалеч от гробницата съзирам бодливо, зелено полухрастче с ярки, червени плодове. В първия момент ми изглежда много познато, но не се сещам какъв вид е. Снимам го и нещо ми прещраква, че съм го виждал в осмомартенски букети (нали на 8- ми март цяла България е една голяма букетарница), като зелена добавка към цветята. Изведнъж „зацепвам” – „залист”. „Бодлив залист” е растението - корените му са много лековити, ама за какво точно – не знам, а пък цветовете му са интересни с това, че сякаш лежат направо върху бодливите листчета – може оттам да идва и странното име. Значи от онази страна на скалната местност имаше „Венерин косъм”, а тук – „залист” – все редки и защитени растения. Снимам го и продължавам. 

Димитър се изкачва последен към дупката, а сякаш се катери към небето

Красивото храстче "Бодлив залист" (Ruscus aculeatus), наричано още "самодивски чимшир" и "месарска метла" - едно от моите ботанически "открития" при тази разходка

На връщане към дупката вървя отзад и чувам, че Венци извиква нещо свързано с очилата. Пак паднали от главата му. Да напомня само, че той е много добър по губене на слънчеви очила – просто ако се яви на европейско първенство по този „спорт” със сигурност ще стигне поне до полуфинали, не като нашите ритнитопковци. (тук ми се иска пак да отворя скоба и да кажа, че думата „очила” е от тези думи, които аз наричам „безродници” – т.е. те нямат род, но пък си имат число и то е само множествено. А сетете се и за други такива думи!) И точно когато вече си е вдигнал падналите очила аз съзирам птичето. Много трудно различимо сред гъстите клонаци – то стои като препарирано, с човка вирната към небето. Извиках на Венци и той първо се дърпаше, ама после се върна заинтригуван. През това време се приближавах все по-близо до птичето за да го снимам от различен ъгъл. То не мърда. Прави се на жива статуя. Венци буквално си навря в него обектива – никакво движение и все така с клюн към небето. Тръгваме, като заключаваме, че сигурно това е малко птиче (от какъв вид – не можем да преценим), което е паднало от гнездото си и сега бере душа от глад, с клюн нагоре към гнездото, откъдето чака напразно да се появат родителите му. Тъжно.

Малкото птиче застинало като статуя с клюн нагоре. Може би чакаше някой отгоре да дойде да го спаси

Стигаме отново да „Попмартиновата дупка” и като виждаме че Димитър го няма, продължаваме по обратния път.

Последна снимка на инсталацията с двете стълби към гробницата, преди да поемем обратно

Не знаех нищо за името и за легендите около този поп Мартин. Като се прибрах се поразрових из нета и установих следните неща – без претенции за окончателност или задълбоченост – все пак интернет предлага ограничена, но за сметка на това понякога и объркваща информация. Тази гробница е древна, може би поне от тракийско време, което ще рече – много широк диапазон. Може да е изсичана около 5-4 в.пр.н.е., а може и да е през 1-2 в.н.е. Не знаем. Името „Попмартинова дупка” е дадено сравнително скоро – може би през 20 век – във всеки случай след 1912 г и балканските войни. Този Поп Мартин е събирателно име на хайдутин и закрилник уж, на християнското население, но всъщност е и историческа личност. Легендите за Поп Мартин се ширят из цяла България и Югоизточна Сърбия. Всички те си приличат, само ареала на разбойничеството му е различен според това от кой край е легендата – веднъж това е Поганово – близо до Пирот, друг път Средна Стара планина, трети път към Видинско и т.н. Историята с него е сходна – той имал много красива жена („лепа жéна” на сръбски) и местния бей ú хвърлил око. Поканил попа и попадията на гости у тях и след гощавката той запрял жената, вкарал я в стаята при другите ханъми и казал на попа, че тя не желае да се прибере у дома. След което попа се прибрал, хвърлил калимявката и расото и станал разбойник. Може би в тази история има зрънце истина, доколкото това е често срещана съдба в отношенията християнин-богат бей по онези времена. Оттам нататък започват легендите. Попът събира дружина и започват да грабят по друмищата, основно пътуващи богати мюсюлмани. Натрупва голямо имане и (пак според легендите) го заравя на различни места (което говори, че той изобщо не е имал намерение да го дава на бедните християни, който пък означава, че не е никакъв закрилник на онеправданите и бедните, а най-обикновен разбойник – това си е мое размишление). В Сърбия тази легенда става особено популярна в днешно време, до такава степен, че на нея се отдава значително място в книгата „Цариградският път” („Carigradski drum”) на Братислав Петрович. Говори се, че имането е закопано на 62 различни места, които са обаче точно означени на карти от ръката на самия поп Мартин. Едва ли има иманяр от бившата югорепублика Македония та чак до Дунава, и от Сърбия до Черно море, който да не е чувал и да не е въздишал в мечти по това имане. Доколко тези легенди са истински – това не мога да кажа, но че нашата „дупка” няма нищо общо с този хайдут – това е повече от ясно. Но като име звучи добре – мистериозно и отприщващо въображението.

И наистина, моето поне въображение се отприщваше на няколко пъти по обратния път – дали някой отшелник-исихаст не е живял през средните векове в тази „килия” в търсене на единение с бога, в мълчание и размисъл, дали не е била обитавана от някой староверец-дыромоляй, който се е молел пред едната от дупките в гробницата обърнат на изток, с думите „Дупко, моя, дупко, избави ме от греховете и т.н.”, или в днешно време някой изгонен от жена си мъж е другарувал с духовете от гробницата през летните месеци, докато яда на жена му отмине…

Скалата, която приютява Арката и шестте пещери, които посетихме преди две седмици и за които ви разказах в "Денят на пещерите-2"

Прибираме се обгърнати от впечатления и емоции. Няма две мнения, че защитена местност „Орешари” е уникално и изключително красиво място и по двата фланга – откъм Арката с шестте пещери и откъм „Попмартиновата дупка” – като ландшафт, като рядка флора и фауна и просто като незабравими гледки.

           26.6.2016