При Тунджер - шест години по-късно

И значи крачим ние самоотвержено, от Мумджидам към Гяур махала, по самодивски пътеки. Катерим се и се спускаме и когато сме на разстояние един тих, кучешки лай от махалата, първо изненадваме стадо нищо неподозиращи крави, после ни посреща куче, после скелет на кон. Кучето маха дружелюбно с опашка, защото е умряло от глад. Скелетът не маха, той е съвсем умрял. Ваня дава на кучето последни парченца солен кекс и то ги излапва още от ръката ѝ. Жените му се радват и го галят, а аз ги гледам мили, засмени. Спускаме се към къщата на Тунджер. Той се задава като родопски властелин, с достолепна крачка, като води кон (кобила, както ще се окаже) за да го завърже петдесет метра надолу за едно дърво. Изкачва се при нас, здрависваме се, заприказваме се.

Докато го чакаме да дойде обаче, оглеждаме подредбата пред къщата – дървена стълба е подпряна и стърчи над покрива с тикли, от другата страна на портата, за симетрия, има дълга дъска и тя подпряна и тя стърчи. Виждаме още кόзи рога, две брадви, седло, ламарини, дърва за подпалки, метална кофа, пак ламарини, въже, две криви тояги, още кости и част от череп на животно – може би коза.

Този гълъб, казва Тунджер като идва, аз го опитомих. Едва тогава виждаме, че на най-горното стъпало на самоделната стълба, подпряна на къщата, се е сгушил черен гълъб. Сякаш медитира.

Стопанинът не ме помни, не помни и други, които споменавам. Помни само Стефан Недялков, доктора, и пита защо не е идвал отдавна, къде се е изгубил. Казвам му, че не е много във форма в момента, но пак ще идва, като се оправи. Тунджер му пожелава да оздравява и поръчва да го поздравя. През това време кучето хрупа нещо настървено от една метална чиния. Първо помислих, че е някаква манджа или дори яйца, защото мярнах петно в жълто-оранжево. Найн – оказва се наронени зърна сурова царевица. Куче яде царевица! Не бях виждал такова чудо. Но явно по света има какво ли не – щом има водопад висок един километър, защо да няма и куче, което яде царевица.

Даваме на Тунджер армаганите, които носим в раниците. Той видимо им се радва и веднага бърза да си ги прибере в къщата. След всяка торбичка – влиза и си я оставя старателно вътре. Благодари от сърце.

На скалата пред къщата има буца каменна сол, а по-нататък се виждат купчинки натрошени кристали пак от каменна сол. Гълъбът е дивак, вика. Бяха цяло ято, а тоз дойде да ближе сол, аз взех да го храня и той остана. Опитомих го. Учудих се, че и гълъбите ближели сол, но както вече казах – какви ли не чудесии има по света – щом в далечна Япония, малки япончета могат да пеят „Над смълчаните полета“ на японски, що па в Родопите да няма гълъби, които си умират да ближат каменна сол.

Кучето спря да яде царевицата и се завъртя край нас, с надежда да изровим още някое парче баница или кекс от раниците. Туристите, вика са го разглезили. Аз с лявата го галя, с дясната го бия. Трябва да лае, пък то не лае, предава ме. Ако искате му ударете някоя пръчка. Мелез е, четири породи са си дали среща в него. Аз, Пенка и Ваня никого не искаме да бием, защото сме против боя като възпитателно средство, а сме за това да има любов и баница за всички по света. Питам го – ти с коня ли ходиш до Паничково. Вдругиден ще ходя с коня, вика, да си напазарувам хранителни продукти. Силвер Нури се казва, на Силвия Кацарова. Кобила е. За три часа съм в Паничково с нея. А кучето се казва Джангал Маймун. На гълъба не му каза името. Явно още не е заслужил.

А този скелет там горе, на кон ли е, на муле ли? Това е майката на тази кобила. И разказва колко пъти се била ожребила и какво станало с потомството. Аха! - попиваме ние всяка интереснотия.

Продължаваме лакърдиите - за Пеевски, за предизборните плакати в града, за разцепване на разни движения, за Рая Назарян, за сестрите му и за живота, който ни се е паднал да го живеем тук, в този момент. Добре е осведомен по много въпроси, въпреки че няма телевизия, радио, телефон – абе изобщо нищо няма дето е на ток. Как живее без еър фрайър и инстаграм, ума ми не го побира. А чешма имаш, нали, го питам? Имам кладенец, ей тук, ама той сега е пресъхнал, а долу има извор, под обора. Не ходете, вика, към обора – то аз пръскам, бе, ама все пак, от козите, нали, бълхи…А няма как – животните са му важни, че за тях получавал субсидии, като земеделски производител. Не стана дума козите освен бълхи, дали имат имена. Бащината му къща, не е тази, в която живее, а долната, тя е в развалини. За тази е викал скоро някакво момче да му потегне покрива, заради теч. Аз вика не мога да се качвам, че ми се вие свят. Затова стълбата стоеше подпряна като за качване, а не само да служи за кацалка на гълъба.

Пак споменаваме Швейцария, после Англия, все места където се е подвизавал на младини. Говори бавно, но българския му е все така перфектен. Като го питам, нали е най-малкия в семейството, той веднага изтърсва, аз съм изтърсакът, да. Ей така – като малко бисерче я изтъркулва тази дума.

Пита ни дали ще нощуваме. И предния път, преди шест години пак ни беше питал. Ние пак отказваме любезно. Наслаждаваме се на хилядолетните пейзажи и на Саръ кая, която се вижда от по-друг ъгъл оттук, различен от Мумджидам. А от другата страна се вижда водното огледало на язовир Боровица.

Снимаме се. И Джангал Маймун и той се завъртя до нас за снимка.

Сбогуваме се с Тунджер и потегляме по обратния път. Той веднага влиза в къщата и повече не се вижда да му махнем за последно. Силвер Нури си пасе кротко под нас и дори не ни поглежда за довиждане.

Дългите сенки на късния следобед пролазват, пейзажа се оцветява в портокалово, а живота продължава да си тече в нас и край нас. Такъв какъвто е, или какъвто би могъл да бъде.

Фуджи

Още когато почнах да снимам с модерен фотоапарат, предпочитах лентите „Фуджиколор“. Снимките с тях бяха по-контрастни и с по-истински цветове. „Кодак“ бяха някак по-пастелни и не толкова контрастни. Оттам познавах името Фуджи, а и от онези „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“ на Хокусай.

Затова нямаше как да отида до Япония и да не видя планината „Фуджи“ – свещената планина. Това е все едно да дойдеш в България и да не видиш Родопите. Не може така!

И като по чудо „Фуджи сан“ не беше в облаци, а ни се разкри в цялото си внушително великолепие гледана от градчето Кавагучико, в което бяхме отседнали. Е, имаше само малка шапчица от едно-две облачета, за чар, там горе на върха, където имало и будистки храм. Снимах го с кабели и без кабели, със сгради и без сгради - -да има от всичко. На другата сутрин вече беше целия скрит в облаци и новопристигащите туристи сигурно са били разочаровани.

Та, ето ви, седем изгледа към „Фуджи“. И два към езерото „Кавагучи“.

За "Хюгето" или кефа

Абе това щастието е много индивидуално нещо, ще се съгласите с мен. На летището в Копенхаген, попадам на малък кът с книги. До двете томчета на Андерсен, виждам книга със заглавие „Малка книга за Хюге“ на Майк Викинг. Който е чувал за „хюге“, може и да е чувал и за тази книга, но може и да не е – ако всяка вечер си ляга с демеото. Хюге това е датската философия да си правиш живота щастлив, а казват, датчаните това го умеели - те са винаги в челната тройка в световната класация на страните по индекс на щастие. „Хюге“, е нещо като нашия „кеф“. Ама то чунким ние пък не знаем как да си правим кефа.

И значи разгръщам аз книгата, зачитам се тук, зачитам се там. И виждам една диаграмка. Кои са нещата, които доставят най-голям кеф на датчаните, според проучване на мнението им. Можете да си ги видите, да се посмеете и да кажете, бамааму. Топлите напитки са на първо място – айде това как да е. То и аз обичам шкембе-чорбата да ми е топла и с много чесън. На последно, 21-во, е фейсбуко – с туй много не сме съгласни, но айде от нас да мине. Но на мен ми е чудно, че музиката е на шесто място, а книгите – едва на 10-то, докато Коледата и настолните игри например, са напред. Амчи алкохола къде са го зафучили чак към края, пък ми чучнали на второ място свещите. Датски му работи! Разбира се, ние ако си направим класация, при нас ще е малко по - различна, то затуй и сме на различно място(несправедливо) от челната тройка в класацията на най-щастливите страни. Аз, например ако не си пусна поне три пъти на ден Камелия и не изиграя една „Бяла роза“ гол до кръста на балкона, никакви свещи не могат да ме ощастливят, да ви кажа. Освен това, ако не обиколя поне три магазина да намеря най-евтиния кромид лук как да заспя щастлив. А от настолните игри, най обичам да си режа сланинка на дървената дъска. Или луканка. Тази настолна игра през зимата много я обичам и винаги аз побеждавам. Казвам ви – щастието е много индивидуално нещо и по различни пътища стигаме до него, ама е хубаво да видим как е при другите народи, та да се посмеем.