Опасният въжен мост над Арда

Не помня да съм минавал по по-опасен въжен мост.

Още горе, в селото, млад мъж, с две щъкащи край него малки дечиня, ме напътства като му казвам накъде съм се запътил – „аха, до моста над Арда ли, там си е моста, не е отнесен от водата. Хващаш екопътеката за „Дяволския мост“, но после драсваш надолу към реката.“ И аз хващам екопътеката, която минава край старата полуразрушена къща на Гълъб Илъков. Питам се дали той е кръстен на селото или селото е кръстено на него. Гълъб от Гълъбово. От къщата се открива упояваща гледка към долината на Арда, прорязала зелените ридове на Родопите. Къщата била от 19 век и е една от най-старите в планината. Каменна, с типичната сантрачна система на старите градежи и покрив от тикли.

След дълго спускане - от 900 метра слизам до 450 м, след като са изчезнали следите от всяка пътека и накрая карам през просото – не, просо няма, но има къпини, гъсти храсталаци, нападали дървета и стръмни урви, слизам до коритото на Арда и виждам моста. Още на пръв поглед съм леко разочарован. Хм, това е странен мост, някак нескопосан. Само с по едно ръждясало носещо въже от двата края и с под от ръждясали, тънки ламаринки. Съмнително хлътнали надолу. Дори основите на двата бряга, не са от солиден бетон, а от подредени камъни споени с малко бетон. Колебая се. Лек страх може би. Опипвам първото, второто хлътнало платно. Височината е голяма. Престрашавам се и тръгвам бавно. Бавничко. На места ламарините са разместени, има пролуки или скрепящите ги болтове ги няма. Всичко така се клати несигурно. То какво ли е сигурно в този живот, та и един въжен мост. За подсилване на ефекта духа и вятър.

А мястото е толкова красиво. Тук са едни от най-причудливите меандри на Арда. Виждат се на картата. И за какво е бил нужен този мост на това място? Оттатък няма нищо – няма път, няма забележителност, нищо. То и отсам няма пътека. Какво свързва всъщност моста – два безпътни бряга? Гора, камънаци и пущинак.

Като се връщам пак в селото, същият мъж ми разказва: този мост, вика, го е правил един от нашето село. Той всичко сам си е правил. Разбираше от всичко – и коли поправяше и трактори. И самолет, казваше, мога да направя, и ще излети, само къде ще кацне, не знам. Той почина, казва, преди две-три години.

Значи всичко си идва на мястото – самоделен мост от местен изобретател. Самолета можело да излети, но не се знаело къде ще кацне. И аз така се чувствах като вървях по моста – тръгваш, но не знаеш дали ще пристигнеш на другия бряг.

Чудат мост правен от местен сръчен чудак. Късче от чудатостите на Родопите.

Есенни записки от Япония – шеста част

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.

Жилбер Гарсен

 

Есенни записки от Япония – пета част

Вече е към 17 часа, когато сме в центъра на Киото, избираме си ресторантче и сядаме да пием бира „Йебису“ с леки мезенца – суши, ордьовър от змиорка и ей такива специалитети. И е такава благодат след жегата, да си в приятна отпускаща обстановка с климатик.

Япония е интересна с всичко, във всеки един момент. И с история, и с модерност. Наблюдаваме ежедневието на хората – в автобуса, по метростанциите, на улицата. Японецът обича реда, не знам дали го казах. В метрото най-често има стрелки и надписи хората, които отиват към пероните да се движат вляво, а тези, които са слезли от влаковете – вдясно. Уличното движението в Япония е вляво, както в Англия и в Малта, примерно, и всичко е съобразено с това. Японецът е тих – основно правило на възпитанието е да не пречиш по никакъв начин на околните край теб. За целия ни престой не чухме някой в обществените превозни средства или дори на улицата, да говори на висок глас по телефона. Всички са вперили очи в екраните на телефоните, но само си чатят или гледат някакви клипчета на слушалки. Знаем, че японецът е дал на света самураите, сакето и гейшите. Но японецът е дал и ювелирните форми на изящното слово хайку и танка, изящни рисунки и калиграфия. Контрасти или стремеж към съвършенство във всичко…

Красивият Дървен храм „Киомизу-деру“ оставяме за последния ни ден в Киото, когато освобождаваме хотела. Това е един от най-красивите храмове на старата столица. По нагорнището към храма се върви по оживена търговска уличка, пълна с магазинчета за сувенири, порцеланови изделия, сладкиши и сладоледи, от двете страни. Чудим се и на дългите краставици, които японците много купуваха – ръфаха ги като сладолед на клечка все едно. Както навсякъде и тук е пълно с народ – с много чужденци, но и с много ученици от японски училища, които вървят на групи, водени от своите учители, със знаменце отпред. Тълпата е пъстра, виждаме и много хора облечени в традиционно кимоно и обути с дървени налъми. Забелязахме, че има много къщи, които дават кимона под наем и явно има интерес както от чужди туристи, така и от японци да вземат кимоно за няколко часа - сигурно така се усеща по-добре японския дух. Изкачваме се до храма, правим си снимки, снимаме и една жена, която помоли Стефан да я снима на фона на красивата триетажна пагода в червен цвят. Гледката от високото към целия Киото е панорамна – с кулата в далечината. Навръщане следя да не подминем едното от магазинчетата, в което на идване съм видял да продават от прочутият японски специалитет „йокан“. Влизаме в магазина и дълго си избираме какъв точно вид да си вземем – аз избирам с червен боб, Стефан с бял боб, а Коко – с кафява захар. Стефан, освен това, си взе и кутия с някакви зелени, сладки топки – „дъмплинг“ му викали – аз не им запомних името. Бяха пак с „мача“ – онази зелентия, дето била от листа от зелен чай, която на мен изобщо не ми хареса като пих топлата напитка в Токио, а Стефан много я харесва. В споменатата култова творба „Възхвала на сянката“, Танидзаки ни разкрива, че сянката, приглушената светлина във всичките ѝ нюанси, е в основата на японската душа, на японската естетика. Няма да се спирам подробно на есето – с възхищение съм писал преди за тези страници на Танидзаки. Сега, докато похапвахме йокан, се сетих как той цитира своя учител, писателя Нацуме Сосеки с неговото произведение „Куса-макура“ или „Възглавница от трева“. В него, Сосеки имал възторжени редове за цвета именно на този традиционен японски, да го наречем, мармалад. Йокан се прави от паста от червен боб, с агар и захар и има, както споменах различни цветове и нюанси. Сосеки опоетизира тази матова, полупрозрачна маса като намира, че цветовите нюанси и тяхното съзерцаване предразполагат към мечтателност, към богати възприятия на красивото. А когато този десерт е предложен в дълбока, лакирана купа, тогава мечтателността, която навява, се задълбочава още повече от дълбините на съда. И дума не може да става да се предлага в помещения със силно електрическо осветление. Танидзаки допълва, че в сравнение с йокана, цветовете на европейските кремове и сладкиши, са повърхностни и даже примитивни. Когато хапне парче охладен йокан, на човек му се струва, че цялата тъмнина от стаята се е събрала в сладкото парченце, което бавно се топи в устата.

Похапваме ние, а аз се сещам, че между йокана и нашия балкански локум има не малка прилика. Ако цветовете и нюансите, красивите матови оттенъци на локума, не бяха скрити под слой пудра захар, щеше да се прибави още немалко към чара на възприятията.

Стоим (седим) на едни каменни стълби на сянка и се наслаждаваме на пъстрата и многолика човешка река, която тече край нас в двете посоки – и нагоре и надолу. Забавно е да гледаш всякакви лица, дрехи, гласове многоезични да слушаш. Имаш чувството, че целия свят минава край теб, а ти си седиш спокоен и невъзмутим и отхапваш от вкусния йокан. Преди да се качим на влака за Осака, разглеждаме храма „Хигаши Хонгаи-джи“. Край него минавахме по няколко пъти на ден – той беше само на 200 – 300 метра от нашия хотел и може би затова си го оставихме за накрая. Портата му е голяма и много красива – тя си е цяла пагода. Вътре има обширен двор с няколко големи постройки към самия храм. Любуваме се на красивите форми на пагодите по залез слънце.

До Осака е около час с влака. Хотела ни „Ноа Гранде“ е малко странен – тъмен, с украса като за Хелоуин по стените. Тук сме настанени в две стаи тримата, но какви стаи, братко – огромни, с големи телевизори на стената, с кухненски кът, с прибори за хранене в шкафче, с огромна баня, която е горе-долу, толкова голяма колкото беше апартамента ни в Токио, с джакузи с цветомузика и телевизор над ваната. Направо ахваме от луксозните условия. Закуската и вечерята ги поръчваме през големия телевизор, който е свързан с интернет и може да видиш всяко блюдо на снимка. Доставят ти всичко в стаята, от която можеш с дни да не излизаш ако искаш. Над главата, над двойното легло (с фин балдахин) има презервативи и вибратор, сложени в две красиви кутии. А до леглото има цял пулт за управление, от който можеш да си пуснеш музика по избор, да светнеш или да намалиш осветлението по-дискретно, а има и зарядно за телефон. Райско местенце. После ще подразберем оттук-оттам, че това всъщност бил „любовен“ хотел – тук японците си водели любовниците, или си наемали такива за няколко часа.

Инвазивната култура

През януари, когато беше егати и приятния и животворен студ, слушах интригуваща лекция за шест инвазивни вида безгръбначни животни, които имало вероятност да цъфнат и у нас, в не много далечното светло бъдеще. Инвазивен вид, знаете, е такъв вид живинка – растение, насекомо, вирус и каквото се сетите, което си се шматка някъде по света, и за което се знае, че влезе ли у нас, ще разкатае фамилията на биологичното ни разнообразие, на екосистемите ни, на здравето ни и изобщо ще предизвика доста лошотии в подредения ни и красив, нашенски земен рай. Тези видове са лоши твари – като новозеландския плосък червей, който е хищен и се храни изключително с дъждовните червеи (знаем, те пък колко са полезни), четири вида мравки и особено азиатският стършел, който вече го има в половин Европа, а от миналата година се намърдал и в Унгария, да папка добрите и работливи пчелички.

Със сигурност тази жилеща гад няма да закъснее да цъфне и у нас, но докато слушах лекцията на сладкодумния проф.Томов, се замислих и за инвазивната култура. Тя със сигурност е не по-малко нахална и опасна за добрите хорица, от които е изградено нашето общество. Това, което идва отвън като знание, табиети и етични принципи, изкуство, политически гьонсуратлък и целия този многоизмерен поток от информация и норми се разпространява агресивно, чрез новите технологични инструменти, често в ущърб на местното културно разнообразие, създава културна и прочие интелектуална увреденост, объркване и унифицираност.

Обаче темата за инвазивната култура (или културна инвазия) е бездънна и сега не ми се занимава с нея, вие можете и сами да си я развиете, но да си знаете, че новозеландския плосък червей и азиатския стършел са егати и лошите гадове и рано или късно ще берем с тях ядове.

Есенни записки от Япония - четвърта част

В първата ни сутрин в Киото, хващаме автобус № 5 и се отправяме най-напред към „Сребърния храм“ – „Гинкако джи“. Японската градина около храма е добре поддържана, с пясъчна част и много зеленина. Работник работеше в единия край, край пясъчните бразди. С малко гребло, с търпение, той оправяше профила на малките бразди, като с ръка доизкусуряваше краищата, там където греблото не може да стигне. Сякаш видях на живо, кадър от стихотворението ми „Лов на водни кончета“, което е моето най-дзен стихотворение, писано преди поне двайсетина години:

„Тих японец е баща ми –

с градинското гребло

подрежда дребни камъчета,

подрежда дребни камъчета

около цветята.“

После често ще виждам такива картини край другите храмове из Япония – работници да поставят нов зелен мъх на изсъхнало място, да подрязват клонка по клонка борове, за да ги направят да изглеждат красиви „по японски“, да метат окапали листа...Прочутите японски градини са и това – ежедневен, невидим труд, с много търпение, на стотици работници и градинари.

След „Сребърния храм“ съм включил в програмата и храмът „Хонен ин“, който е наблизо. Той е по-малко известен на туристите, и затова по-спокоен, но за мен е важен и държах на всяка цена да отидем да го видим. В гробището край храма се намира гробът на известния писател Джуничиро Танидзаки. Той е автор на „Татуировката“, но най-вече на естетическото есе „Възхвала на сянката“, писано още през 1933 г. Не знам дали есе е подходяща дума – за мен това е учебник по естетика. В тази творба сякаш е концентриран целият усет, цялата философия на японеца за красивото, за фината естетика по японски. Храмът наистина е спокойно и усамотено място, за съзерцание и молитви. Правим бавна обиколка из храма, но не виждам никъде надпис, който да указва гроба на писателя. Питаме една жена, която подрежда детски рисунки в нещо като малка галерия в двора на храма. Тя не знае нищо, но като разбира, че сме от България, веднага се сеща за киселото мляко и за българската роза. Изненадвам се приятно, макар че по би ми се искало да свързват страната ми с култура и с нещо духовно. Е, все пак е по-добре, отколкото да свързват България с името на някой футболист, както е в повечето европейски страни. Питаме втора жена, която явно е от персонала на храма. Тя се връща и излиза с листче със схема на гробищата и указани три-четири от по-известните гробове. Тръгва с нас уж да ни упъти със схемата в ръка, но виждаме, че и тя не е много наясно къде трябва да го търсим. Накрая се ориентираме, че е в най-горната част, съвсем до гората. Там виждаме две двойки гробове. Знам, че до гроба ва Танидзаки е и този на жена му. Едната двойка гробове е с красиви надгробия – по един масивен каменен къс и на него само един йероглиф. Решавам да снимам само единия, като си мисля, че другата двойка са истинските гробове на писателя и жена му. На другия ден като се разтърсвам в нета, установявам, че точно тези с по един йероглиф на каменния блок са били истинските, а съм снимал само този…на жената на Танидзаки. Прочитам, че на Танидзаки, йероглифа бил символа "уаби", от естетическия принцип (философия) "уаби-саби" – това е постигане на спокойствие и естетическа наслада от несъвършенството, от недоизкусуреното. И никакъв надпис на латиница. И никаква думичка – на английски поне, не указва, че това е гробът на един от тримата най-големи японски писатели след Втората световна война – заедно с Юкио Мишима и нобеловият лауреат Ясунари Кавабата.

Въпреки ужасната тропическа жега, която седмица вече ни мори, упорито продължаваме да попиваме история, култура, бира, суши и каквото има за попиване (попийване) из Киото. В този огромен колкото София град, 17 храма и исторически места са обединени в обща група като „Исторически паметници на Старо Киото“ и са включени в списъка „Световно наследство“ на Юнеско. Киото е пощадено от атомните бомбардировки през 1945 г., макар че е фигурирал на първо място сред потенциалните цели на САЩ, именно заради своите стари храмове и исторически места, като стара столица. В комплекса на будисткия храм Тоджи, вниманието ни привлича изложба на известен художник от Киото, Осуги Шинджи. В неговите картини основна тема са "майко", това са момичета на 17-20 години, които са обучавани за гейши, но още не са станали такива. Обучавали са ги да танцуват, пеят, да свирят на шамисен и да говорят на диалекта на Киото. Нещо като „стажант-гейши“. Впрочем думата за гейша в Киото е „гейко“.

Картините на Шинджи са с много свежи, ярки цветове, лицата на "майко" са кръгли, стилизирани, без сенки и полусенки и носят много чистота и пролет. Определено се усеща влиянието на Хокусай от преди два века. И са много японски. Снимането на картините е забранено, но снимам поне плаката на изложбата отвън.

В Тоджи е най-високата дървена кула (пагода) в Япония - къмто 57 метра. Тя е строена с императорски декрет още през 796 г., но е изгоряла при пожар и построена наново през 17 век. Чудеса и пластове история на всяка крачка. В Киото, както и в Токио, автобусната мрежа е много добре развита. Градските автобуси са чисти, удобни, с монитори, които те информират за всяка следваща спирка, за връзките с други преводни средства, както и за цената билета – 230 йени. Информацията е на два езика – на японски и английски.

След посещението на още един храм, вечеряме и спонтанно решаваме да посетим нещо по-модерно – да се насладим на Киото от високо – от Кулата. Е, по-скромна е от Токийската „Sky Tree“ като височина – площадката за туристи е на някакви си 100 метра само, но пак е красива и предлага чудни гледки към нощен Киото, защото междувременно се е стъмнило и има пълнолуние. Вечерта завършва с много снимки, но и с топка вкусен сладолед, преди да се приберем в хотела.

На следващия ден, първа културна спирка е замъкът „Ниджо“ – това е укрепена резиденция на шогуните от рода Токугава. Преминаваме през многото зали и помещения, каквито сме ги виждали по историческите филми за Япония. С богата украса по стените – с рисувани тигри, върби, соколи, цветя. Дебели стени ограждат целия замък, а вътре има красив парк и зелени площи между сградите. Жегата е нетърпима – това е може би най-горещия ден откак сме в Япония, чак и аз едвам я понасям и имам чувството, че ще ми прилошее. Добре че в раницата ми се е оказала малката хавлиена кърпа, останала у мен погрешка още от токийския апартамент, та си я провесвам на врата като боксьор след боксов мач и с нея бърша потта, която се стича на вадички от лицето и раменете ми. Постоянно пием вода и търсим сенките. В началото на ерата Мейджи - в 1867 г.последният, петнадесети шогун от династията Токугава, точно в този замък обявява съдбоносното решение да предаде цялата върховна власт на императора, отказвайки се доброволно от своята власт на шогун. Малко преди това е започнало отварянето на Япония към западния свят и САЩ.

След замъка „Ниджо“ идва ред и на прочутия „Златен павилион“ – „Кинкаку джи“. Тук също има тълпи от туристи и на някои ключови за снимки места има опашка от хора. „Златния павилион“ е издигнат в края на 14 век и е бил обявен като част от културното богатство на Япония още през 1897 г. На 2 юли 1950 година е запален от слабоумен монах, който след това се опитва да се самоубие, но неуспешно. Писателят Юкио Мишима използва тази история, шокирала цяла Япония по онова време, и пише своя може би най-известен роман „Златния храм“, издаден през 1956 г. У нас романът излиза през 2005 г., в превод на Дора Барова. Любим ми е. А изгорелият храм е възстановен през 1955 г.

Самият храм, не би бил толкова впечатляващ без заобикалящия го парк, който е заложен като дзен-концепция също от 14 век. И тук имах възможността да наблюдавам как работят градинарите по поддръжката на градината – с едно японско търпение и спокойствие. Как един бор се подстригва игличка по игличка за да добие възхитителния „дзен“-изглед. Та храмът си е храм, но не по-малко важен е и околния ландшафт – снимаме езерцето, островчетата с кичур ниски дървета, камъните, жерави или едри риби в езерото…Да „ловиш“ красотата в детайла е толкова японско. Сякаш жегата тук е с една идея по-поносима.

Отстраненият поглед на чужденеца към българите

Книгата „La Bulgarie et son peuple d`après les publications françaises“ („България и нейния народ според френските публикации“) е ценна заради онзи отстранен поглед на чужденеца към нас българите – такива каквито са ни видели през 18-ти, 19-ти и 20-ти век. Само 256 страници, но зад тези страници лежи огромен труд. Години наред изследователска работа в библиотеки с богат фонд като тези в Берлин, Брюксел, Мюнхен, Виена, Женева, Лондон, Марсилия, Дрезден, Париж. Академик Никола Михов преглежда десетки хиляди чуждестранни публикации, в които се говори за България и българите. По-късно на този жанр ще се даде името „ретроспективна екстериорика“ или по-кратко - „Булгарика“.

Години след излизането на книгата ще научим, че „Адът, това са другите“, но тези други са и едно своеобразно огледало за нас, защото знае се – за какъв се мисли един народ (то е ясно - винаги най-велик и героичен) е важно, но не по-малко важно е като какви ни виждат чужденците. Погледът на чужденците е поглед и към самите нас – да се отърсим, да се огледаме, да се сравним. Да се съгласим или ядосаме на другите.

Книгата е издадена в Лозана през 1918 г. Много от цитираните в нея трудове и публикации днес ги има дигитализирани и през последните години съм си ги свалял и чел на компютъра,. Но има и по-редки и непознати.

Какъв е погледът на чужденеца? До голяма степен разочароващ. Повърхностен, объркан, често с клишета. Цветан Тодоров също е познавал добре труда на своя съгражданин Никола Михов (и двамата са от Габрово – тази люлка на интелектуалци!) и прави много точни разсъждения, когато говори за това как изглежда България, видяна от чужденците. Той отбелязва, че по принцип „погледът отвън е доста по-далновиден и по-ясен от погледа на местния жител“. Забелязва, че доста от мненията за нас, цитирани в книгата са добронамерени, но от тази добронамереност ние не научаваме почти нищо. Ами как изглеждаме – нецивилизовано население, някои дори направо ни наричат „варвари“, но работливи и гостоприемни. Честни, много набожни и суеверни. „България е слабо развита като цивилизация“ пише Дестрил в 1855 г. Други автори изтъкват фрапиращата (според тях) разлика между средновековните българи – храбри и войнствени, с българите от 19-ти век – кротки земеделци и овчари. Сравнявани сме с гърците и със сърбите, и най-често - не в наша полза. Франц (Франьо) Брадашка пише в 1870 г.: „заобиколени от население, превъзхождащо ги по морални и интелектуални сили, българите са били ограбвани, потискани, мачкани повече от която и да е друга раса в Османската империя“.

Английският политик Дейвид Ъркхарт (Urquhart) говори със симпатия за нас - че няма по-щастливи селяни на земята от българите и че най-бедният има голямо изобилие от всякакви неща: месо, птици, мляко, яйца, ориз, сирене, вино, хляб, хубави дрехи, топло жилище и кон за различни доставки и дейности. Френският литератор Сиприан Робер, споделя, че българката, след гъркинята е най-красива в Европейска Турция, а за хубавите качества на българските жени пишат и много други автори.

Французинът Де Салв (Ernest De Salve), който е директор на Султанския Лицей в Галата-Сарай в Цариград от 1868 до 1872 г., през 1874 г. пише обширна статия за образованието в Турция. Няма как да не се зарадваме когато след като изрежда деца от кои етноси учат в елитното училище, накрая споменава, че най-успешните ученици по интелигентност и добро поведение са българчетата, следвани от арменчетата. На дъното според неговото мнение са турчетата, еврейчетата и децата от католическа вяра. И как да не му вярваме като се сетим, че точно по това време, в този лицей са учили Тодор Каблешков, Константин Величков, Стоян Михайловски...

Пак казвам – представата за българина, описана от множеството френски, белгийски, английски, гръцки дипломати и учени хора е клиширана и много често не ласкателна. Дори факта, че ни описват като кротки и честни, набожни и суеверни, говори по-скоро за това, че сме назад в цивилизационно отношение. От друга страна ние самите най-често имаме за себе си мнение като за героичен и силен духом народ.

Така или иначе книгата е доста интересна за нас. Това е времето когато интересът към Балканите и към народите, които живеят тук е особено засилен и много пътешественици, учени и дипломати предприемат пътувания из тези места. Това е и времето на набиращата сила и власт журналистика в Европа, която сила и власт за формиране на общественото мнение, ние ще усетим непосредствено след Априлското въстание през 1876 г.

Книга, която заслужава да се чете бавно и с разбиране.

Есенни записки от Япония - трета част

На другия ден напускаме Токио за да се срещнем с планината Фуджи. Автобуса е много чист и комфортен, дори с тоалетна най-отзад. Всеки си спазва стриктно мястото, като шофьора лично разпорежда, кой къде да седне. Някои са си купили билетите онлайн, те са с предимство и се качват първи. Цената на билета на човек е около 30 лв, за разстояние от 120 км, но както казах обществения транспорт е скъп в Япония. Магистралата минава през много красива част на страната – осеяна с планини и гори – навсякъде е много зелено и диво. Не се вижда едно петънце пожълтяла трева, въпреки палещото септемврийско слънце. От любопитство наблюдавах колите в лентите за отсрещно движение. Около 95 % бяха само японски автомобили. Преобладава марката „Тойота“, после идва „Хонда“, „Сузуки“ и другите, но тойотите определено бяха най-срещаните. Дотук, за трите дни в Токио, мисля че видях само един или два мерцедеса – любимата марка на нашите селяни. Отделно от това, както при престоя ни в Токио, а после и в другите градове, как пък не видях една мръсна кола. Не кал, нямаше дори прах по японските коли – всички блестят като излезли току-що от автомивка.

Поради задръстване по пътя, пристигаме за почти три часа в Кавагучико – градче край езерото Кавагучи. Още от автобуса виждаме величествения конус на Фуджи. Бяха ми казали още от България, че не си струва да бия три часа път до Фуджи, щото и без това нищо нямало да видя – той бил почти винаги в облаци. Тц! Беше си съвсем открит и ясен. Намираме си хотелчето и се настаняваме в стаи по японски – леглата са на земята, масите са ниски. Имаме и гледка към Фуджи, както пишеше в „Букинг“ при резервирането, но три дебели кабела току до прозореца, ни пречат да направим хубави снимки. Това за кабелите в букинга не го пишеше. Банята е обща – по японски, пак както беше показана във филма на Вендерс „Прекрасни дни“. С две отделения за мъже и жени. Влизаш, сядаш на столче пред някой от петте душа и така се къпеш. Има и малък басейн или голяма вана, в която да се отпуснеш после, но за нея не ни разрешиха да влезем, че трябвало да е след 18 ч. Нали ви казвам – за всичко си има ред в Япония. Излизаме на разходка в хубавото, и за пръв път прохладно, време – тук сме вече на над 800 метра н.в. Вървим бавно до езерото, разхождаме се, правим снимки на Фуджи, там където се открива върхът през къщите. Снимаме и езерото. Спокойствие и красота.

Още когато почнах да снимам с модерен фотоапарат, преди сто години, предпочитах лентите „Фуджиколор“. Снимките с тях бяха по-контрастни и с по-истински цветове. „Кодак“ бяха някак по-пастелни и не толкова контрастни. Оттам познавах името Фуджи, а и от онези „Тридесет и шест изгледа към Фуджи“ на Хокусай.

Затова нямаше как да дойда до Япония и да не видя „Фуджи“ – свещената планина. Това е все едно да дойдеш в България и да не видиш Родопите.

Та, точно някъде от отсрещния бряг на езерото, Хокусай е скицирал своите „Тридесет и шест изгледа от планината Фуджи“, които всъщност са четиридесет и шест гравюри върху дърво правени между 1831 и 1833 г. Тези гравюри наистина са легендарни и са вдъхновявали поколения известни художници, най-вече импресионисти, като Моне, Ван Гог, Едгар Дега, заради фината естетика, ярки тонове и липсата на перспектива. Вдъхновява и Анри Ривиер (Henri Rivière), друг по-малко известен французин – гравьор и илюстратор, който, докато се строи Айфеловата кула е навсякъде край строителната площадка, а и след като е довършена, също. Бил е голям почитател на японската естетика в изкуството. Именно от Хокусай, Ривиер черпи идеята и от 1888 г. започва своите „Тридесет и шест картини с Айфеловата кула“. Това са трийсет и шест цветни литографии на парижки пейзажи, в които се мярка Кулата, правени в продължение на 14 години и издадени в албум през 1902 г. Всяка една щампа е правена с финес и търпение, на пет литографски матрици с наслагване, за да се получи желания цвят и ефект.

Мисля си, че такъв художник като Хокусай, няма как да се роди от нищото, а това е плод на традиции, упражнявани и развивани от различни школи по изобразително изкуство с векове. Следващата сутрин е свежа, но е облачно. Наистина, днес Фуджи не се вижда – почти целия е скрит в ниски облаци. Който снимал, снимал вчера. Просто имахме голям късмет. От гарата на Кавагучико взимаме автобус до гарата на Мишима. От името на тази гара, един от най-любимите ми японски писатели - Юкио Мишима е взел своя псевдоним, преди да публикува първите си разкази през 1944 г. Разбира се, планирал съм и посещение на „Златния павилион“ в Киото, който е вдъхновил Мишима да напише, може би най-известния си роман - „Златният храм“.

От гарата на Мишима правим първия си досег с едно чудо. С легендарните скоростни влакове Шинкансен. Виждаме ги да профучават като вятър на пероните на гарата и докато се нагласим да ги снимаме, те вече са на 3 километра от нас. Нашия Шинкансен взима разстоянието от около 450 км, до Киото, за два часа и половина, като се оказа, че е по-бавен вариант, който спира на повече гари. Както беше писал Ерик Уайнър: „Шинкансен не се състезава с другите влакове. Конкурира се с авиокомпаниите“. За чистотата и комфорта вътре, не ми се говори. Както и за точността на разписанията. Бях чел, че за цялата 2023 г., закъснението на всички линии на тези влакове било шест секунди. Много „тревожно“ закъснение, при положение, че предната година било само 0,3 секунди. Толкоз!

Японските скоростни влакове са първите по рода си изобщо в света. Първата линия била открита в годината, в която аз съм роден, но няма да ви кажа коя е точно, щото много пък искате да знаете. Била Токио – Осака. За да могат да развиват такава скорост и сигурност, за тях е изградена специална инфраструктура – отделни железопътни линии - по-широки, нови тунели, дори отделни гари, различни от тези за обикновените влакове. Всички останали скоростни влакове в света са по-късни и са ползвали опита на японците.

Есенни записки от Япония - втора част

Следващата ни сутрин в Токио пак е слънчева и спокойна. Закусваме в малък, тих парк, с табели с пиктограми, да не се дава храна на гълъбите, тъй като разнасяли плевелни семена и освен това могат да задръстят климатиците с гуаното си. На пейките виждаме японци разгърнали истински хартиени вестници и забили поглед в тях. Гледка, която у нас отдавна не съм виждал. Този малък парк е почти като паркчето от филма „Прекрасни дни“ („Perfect Days“) на Вим Вендерс, в което паркче обядваше главния герой, чистачът на тоалетни. И триъгълните сандвичи от филма, приличаха досущ на нашите, купени от близкото магазинче от веригата „Family mart“.

Като казах „тоалетни“, трябва да кажа и „чистота“, но за чистотата не ми се отваря дума изобщо. Ерик-Емануел Шмит, в "Г-н Ибрахим и цветята на Корана", казваше чрез своя герой, че в света, ако искаш да разбереш дали си в бедна или богата страна, трябва да гледаш кофите за боклук. Ако не виждаш нито кофи за боклук, нито боклуци и е супер чисто, значи си при най-богатите. Ако има кошчета за боклук и също е чисто - те също са богати, но не колкото първите. Третата група са страни, в които има кошчета за боклук, а до кошчетата се виждат боклуци, значи там е туристическо. Ако навсякъде тъне в мръсотия и няма кошчета, значи е бедно. А ако хората живеят сред боклуците, значи е много, ама много бедно. Е, Япония, както се сещате, е в първата група. Не можеш да намериш кьораво кошче за боклук, но не виждаш и кьорав боклук по улиците и обществените места.

Шинтоисткият храм „Мейджи“ е разположен в голям парк, с огромни, вековни дървета. Молитвения ритуал в тези храмове привлича любопитството ни – хвърляш дребна монета на специално отредено място, покланяш се два пъти, плясваш с ръце два пъти и пак се покланяш. В тези храмове, в които има голяма метална хлопка закачена на въже, трябва да я разклатиш след като хвърлиш монетата. Явно за да те чуят добрите сили. И ние го правим няколко пъти този ритуал. Плясването и разклащането на хлопката напомнят повече на игра и на нещо хубаво, отколкото на молитва.

В храма попадаме на сватбена церемония. Оказва се, че само в съботите имало сватбени церемонии в храма и този ден е точно събота. Снимам церемонията, булката, която е доста гримирана, като нарисувана.

Шинтоизмът в Япония предшества с векове будизма и той е нещо като нашето езичество. Няма конкретно божество, няма догми. Има култ към природата, към плодородието и към праотците. Може би затова в шинтоистките храмове се провеждат радостните ритуали по раждането и женитбата, докато будитските храмове, „отговаряли“ за смъртта. От храма, до прочутото кръстовище в колоритния квартал „Шибуя“ е не повече от километър и половина пеша. Нашето пътешествие в Япония, както вече е станало ясно, е самостоятелно, без „оковите“, на разните му турагенции, а при пълната свобода да отидем и да видим това, което ни се струва интересно и да останем на всяко място, колкото си искаме. Но все пак сме поразучили това-онова и имаме примерна идея, какво бихме могли да видим и какво би могло да ни е интересно.

Кръстовището пред гарата на „Шибуя“ е най-натовареното в света кръстовище и си заслужава гледката. До него стигаме по широк път в гора, а после вървим по тротоар. Пред нас ситно крачи слаба японка с къса пола и чадърче, за да се крие от слънцето. Освен това е качена на някакви ужасно неудобни обувки с високи токове. Както вървим след нея, по едно време тя се спъва и се пльосва в цял ръст на тротоара. Горката. Пъргав японец се спуска и ѝ помага да стане, а колената ѝ са ожулени. Японките са ми интересни за наблюдение – като облекло, поведение, черти на лицата и всичко останало. Класическия интерес на един мъж към жените в чужда страна. Много често могат да се видят как вървят с чадър над главите си в слънчев и горещ ден, за да си пазят светлата и чувствителна кожа. Често държат и малки вентилаторчета на батерии, пред лицата си. Забелязах че и повечето колоездачи по улиците, а те не са малко, са жени – примерно, около 60 %, спрямо мъжете с колела.

На втория етаж на ъглова сграда, над кръстовището „Шибуя“ е разположено заведение от веригата „Стар Бъкс“. Качваме се с ескалатор - оттам имаме чудна гледка от високо към цялото кръстовище с пъстрия мравуняк от забързани делови хора и туристи. Взимаме си някакви екзотични напитки – моята не ми хареса – беше нещо зелено и топло и май не можах да го допия. Напитка с „мача“. Докато пием и зяпаме навалицата, която потича при всеки зелен светофар под нас, Стефан измисля сценарий за клип, в който той ще е главния герой - ще слезе на кръстовището, като светне зелено, ще изтича по най-бързия начин в средата, за да е сам в центъра макар и за кратко и ние отгоре ще го снимаме как огромните тълпи хора вървят към него и го поглъщат. Само да уточня, че според данните, при всяко светване на зеления светофар на кръстовището на Шибуя, във всички посоки пресичат къмто 2500, а според някои данни и до 3000 души. Представете си! Речено – сторено. Стефан слиза, Коко му прави клипа, а аз му правя снимки с Никона. После пак се качва при нас и така зяпаме и си говорим още поне час. Аз се забавлявам да наблюдавам отгоре и да снимам японки и интересни типове, които не подозират, че някой ги дебне и снима. Чувстваме се седнали на пъпа на света.

Като ни омръзна, слизаме и пресичаме самото кръстовище в посока към гарата на Шибуя. От многото навалица, забравяме да потърсим прочутата статуя на вярното куче Хачико, което идвало десет години на гарата, след смъртта на стопанина си, да го чака да се върне. Имаше и чудесен филм, помните го сигурно.

След три станции на метрото слизаме на гара „Шинджуко“ – най-натоварената гара в света и се насочваме към квартала на червените фенери „Кабукичо“. Изобщо в Япония има много „най“ и някак вече почти не ни прави впечатление. Кварталът е също и една от зоните, в които властват, макар и прикрито, страшните Якудза – японската мафия. И тук е пълно с хора, а ние вече усещаме глад и започваме да търсим къде да седнем да се нахраним. Ресторантчетата са малки, както всичко в Япония – някои буквално с по две-три маси, но многобройни, на всяка крачка. Сядаме в едно от тях, което ни подмамва още отвън с това, че предлагат прочутото японско телешко – „уагю“, което е най-скъпото телешко месо в света, както ни светва Стефан. У нас го произнасят и „вагю“. Заведението е само с три сепарета и ние се намърдваме на най-близкото. Поръчваме две бири „Сапоро“ и една „Йебису“ и порциите с уагю. Тук цените са високи, и не е учудващо - както казах – Якудза шетат и се разпореждат в района, но нали сме дошли да си правим кефа и не правим дребни сметки. В средата на масата ни има газова скара, сервитьора я пали и ние сами си печем тънките сочни резенчета телешко, когато ни го носят. Момчетата отначало се стъписват - ама сами ли трябва да си го печем, но аз ги успокоявам, сега ще видите, че не е трудно, аз колко неща съм пекъл - затова съм печен. Наистина месото е много вкусно – след изпичането, парчетата мраморно месо потапяме в плочка сол и после в специален сос. Навсякъде в Япония храната е много прясна, вкусна и сервирана бързо – това не може да се отрече и много ни радва. На всичкото отгоре не е и скъпа, като общо правило.

След ресторанта се отправяме към миниатюрен бар в квартал Асакуса. В него щяло да има среща на японци, желаещи да говорят английски с туристи, които желаят да си общуват с местни. Срещата е обявена в някаква платформа за туризъм и Стефан я следи. Вътре е същата японска теснотия - има само три маси. Опитваме местни напитки – Стефан пие саке, Калоян е на безалкохолно, а аз дегустирам алкохол с екзотичното име „куро киришима“, който е дестилиран от сладки картофи, както ще разбера. В общи линии не ни харесаха нито сакето, нито „куро“-то, но поне послушахме хубава рок-музика. Не стана никакво общуване – на другите две маси имаше някакви малки компании и всеки си говореше в своята компания.

На прибиране, в една от уличките попадаме на уличен празник. Традиционен голям барабан -„тайко“ е качен на платформа и малко, около 12-13-годишно момче го бие, като следва ритъма на японска песен, пусната от уредба. Около платформата танцуват жени в кимона, в три кръга. Нещо, което гледам навлиза и у нас по заведенията – заедно с гърмящата чалга, на дансинга се изтъпанва някой с тъпан или барабан и думка апокалиптично. Но едно е навън – на улицата, друго е в тясно заведение, в което си седнал да вечеряш и искаш музиката да ти е по-тиха.

Беше интересно да гледаме и даже Калоян се включва и пробва няколко танца. Даже и на „Бахама мама“, стария хит на „Бони М“, танцуваха с японски движения и беше забавно. Калоян се заприказва на това японско „хоро“ с млада, хубава аржентинка, с дълги, светли коси. Пътувала сама из Япония. Предния ден дошла от Фуджи и на другия ден си заминавала. Сама жена, из Япония…Смела аржентинка. И красива. Аз неволно се сещам за героинята от нашумял роман, тръгнала сам-сама на околосветско пътешествие, след тежък развод, в търсене на своето ново „аз“. Сигурен съм, че тази аржентинка ще научи много за самата себе си (освен за Япония) след едно такова смело пътуване.

Есенни записки от Япония

„Напролет – изгревът…

Лете – нощта…

Наесен – залезът…

Зиме – утринта.“

Сей Шонагон, „Записки под възглавката“

В Страната на изгряващото слънце кацаме наесен, по залез. Красив, разхвърлян на облаци залез, над небостъргачи и море. Красиво и обещаващо. Контрастите ще ни съпътстват постоянно в тази мистична, неразгадана Япония. Какво, Япония ли казах? Че има ли такова място? Не са ли това някакви митични Острови на блажените, разположени много, много на изток? Червеният дракон, нарисуван върху огромния еърбъс на „Ер Чайна“, се спуска бавно към летище „Ханеда“. Последните слънчеви лъчи правят магична пътека от отблясъци над нагъсто нацквъканите небостъргачи. Токио е необятен дори от птичи поглед. Най-голямата градска агломерация в света – над 37 млн. души. Това колко българии са, пет ли, шест ли - просто не мога да си го представя.

Първи впечатления още от летището – японецът е учтив. Недай си Боже, ако го попиташ нещо, той ще се скъса да ти обяснява, да те заведе до билетоавтомата и да ти избере правилния билет за метрото. Ще ти даде и карта и още куп обяснения. И ще ти се поклони няколко пъти. Чувстваш се сигурен, спокоен, обгрижен.

Чрез разни кодове и сложни операции успяваме да си вземем ключа за наетия апартамент. Апартамент е, хм, доста преувеличено. Миниатюрна стая, с коридорче. Добре че никой от нас няма клаустрофобия. Почти навсякъде в страната, хотелските стаи, къщите и апартаментите под наем са малогабаритни, като за хобити. Влезеш ли вътре, не е желателно да се движиш, а ако сте трима като нас – просто е невъзможно. Пространствена ефективност като в заешка дупка. Тоалетните – още по-малки, но айде, това както и да е, ще го преглътнем – няма да спим в тоалетните, я. Но пък има бонус – всички седалки в тоалетните са отопляеми, да ти е топло и отпускащо на д-то.

Първата сутрин се будим рано. Никакъв джет лаг или подобни тинтири-минтири от часовата разлика. Само мерак. Стефан още рано сутринта е платил резервациите по интернет за две чудни забележителности в Токио – модерния атракцион „teamLab Planets“ и кулата „Sky Tree“ – най-високата кула в света. Искал да купи и карта за метрото, но му блокирали дебитната карта. Моля се да не се случи нещо и с моята.

Първо ни очаква най-стария храм в Токио – „Сенсо-джи“, в район Асакуса. Временно забравяме факта, че имаме проблем с контактите, които са с различен стандарт от европейските и за момента не можем да намерим адаптер никъде. Бухваме се шоково в токийския ритъм. За да стигнем до храма „Сенсо-джи“ минаваме по оживена търговска уличка с многохиляден народ, на която ми се иска да имам поне пет чифта очи. Тук можеш да си купиш всичко – сувенири, традиционни ястия, сладолед, кимоно, ветрила, тениски, сладкиши и какво ли не. Голяма шарения! Още на тръгване сутринта, в нашия квартал, ни се набиват на очи учениците, които отиват на училище на тълпи. Всички са в униформи – бяла риза или тениска и черен панталон, съответно пола. Никакви глезотии с други цветове или дънки. И край храма е пълно с ученици – виждаме цели класове с учителите си и така ще е през цялото ни пребиваване – навсякъде ще виждаме класове от най-малките – 7-8 годишни, до ученици в горните класове. Дали нямат специален час в училище – ходене по храмове и замъци.

Тълпата от посетители пред храма е пъстра и разнородна. Има доста европейци, а както ще разберем по-късно, в Япония има и много туристи от Австралия, Китай и Южна Корея.

„teamLab Planets“ е атракцион, който вече е добил популярност. Чакаме на опашка, нищо че имаме резервиран час. Въобще, японецът обича да чака на опашка, заради реда. Ред има във всичко. Така са научили и туристите. Много често на ескалаторите или на пътеките водещи към пероните на метрото е указано по коя страна трябва да се движиш – най-често вляво, каквото е и движението на автомобилите.

Атракционът е множество от мистериозни зали, като всяка те изненадва с различни аудио-визуални ефекти, но и с истински усещания, като газене до колене във воден поток, скачане върху меки дюшеци, стъпване върху огледален под, по който можеш да си видиш отражението или да надникнеш под полата на някоя туристка, цветна висяща градина, сред която можеш да се изгубиш или просто да лежиш и до теб да висят десетки гирлянди от цветя, отразени в огледални стени, огромни меки топки с въздух, които светят с различни цветове и какво ли не. Около час и половина прекарваш в друг, нереален (и реален) свят, като сетивата ти ликуват.

Излизаме, и навън си е пак същата голяма, септемврийска жега – още от сутринта е така. Така ще бъде и почти през цялото време и в Киото, и в Осака. Това е прочутият субтропичен климат на Централна и Южна Япония, който на всичко отгоре е в съчетание и с голяма влажност, и това добавя усещане за поне още 4-5 градуса към останалите 35.

Чрез сложни транспортни връзки с автобус и две прекачвания на метрото, слизаме на метростанция „Ошиаге“, която е най-близо до кулата „Sky Tree“ – „Небесно дърво“ или „Дърво в небесата“ – нещо такова трябва да е в превод. Метрото в Токио е изключително развита гъста „паяжина“ от линии и различни видове влакове – някои даже не се водят метро. Тук без карта и „Google maps“ не можеш да се оправиш и по-добре не се опитвай. Стефан и Калоян се проявяват като блестящи навигатори – без тях щях да се губя постоянно. Само задавахме точката, до която искаме да стигнем и те веднага казваха – трябва да хванем това и това, от тази и тази спирка или метростанция, после, след еди-колко-си спирки, трябва да сменим с това и това. И готово – наистина стигахме там където трябваше и то с лекота. По принцип, транспорта в Япония е скъпо перо. Метрото е скъпо, първо, защото не можеш с един билет да се прехвърляш на другите линии, а трябва да си купиш нов билет и второ, защото цената на билета е в зависимост от дължината на трасето – по-далечен маршрут – плащаш по-скъп билет. Като правило билетите за метрото се купуват от автомати, които обикновено не приемат дебитна карта, а трябва да платиш в брой и ние преди да го разберем това, имахме малко проблеми с купуването на билети, но после свикнахме. Банкомати за теглене в брой по улиците почти няма. Спасяваха ни най-вече магазините от веригата „7 eleven“.

На входа на кулата – пак огромна опашка и точно преди да влезем, телефонът ми се изключва заради паднала батерия. Остава ми фотоапарата, но и той ми дава знак, че няма да издържи дълго. Нали нямаме адаптер за японската ел.мрежа и не можахме нищо да заредим. Бързият асансьор ни води до първото ниво – на 350 м. Обяснявам на Стефан и на Калоян, че прочутата Айфелова кула в Париж е само 320 м, барабар с антените, а ние тук сме по-високо. Гледката над Токио, във всички посоки е велика. Умишлено Стефан е запазил билети за 17,30 ч. за да можем да се насладим на залеза над Токио отвисоко. И залез и залив, тъй като се вижда и морето в далечината. На запад, или югозапад, почти по посока на залеза би трябвало да виждаме и планината Фуджи, но слънцето ни пречи и не се откроява ясно. Впрочем след първите 5-6 снимки и моя „Никон“ „склопява“ единственото си око и оставам само с гледколечение и съзерцание. Отначало, а-ха да се ядосам, но бързо се опомням и си казвам – по-добре. Бъди като японците – лови живата красота на мига! Техниката – апарати, телефони, камери, само пречи да се насладиш истински на красотата около теб. Като се насищаме на гледки, хващаме втори асансьор, който ни отвежда още по-нагоре, на 445 метра – там е „разцъфнал“ вече портокаловия залез. Много хора са се струпали от западната страна и снимат ли снимат. Аз се опитвам да постигна моята си нирвана. От тези 445 метра се вие пътека, която ни изкачва още пет метра нагоре, пеша – и вече сме на умопомрачителните 450 метра над града. Токио по залез. В средата на септември. „Наесен – залезът“, е написала Сей Шонагон, преди някакви си хиляда години. И десет хиляди да минат, залезите пак ще вълнуват хората. Ако ги има още на планетата. Не мога да го обясня с думи. Кулата е висока 634 метра и била третата най-висока сграда в света, след „Бурж Халифа“ в Дубай и небостъргач в Куала Лумпур, столицата на Малайзия. Вечер, кулата, гледана отдолу е особено привлекателна, оцветена елегантно в различни сменящи се светлини. Незабравимо!

Тъжно е когато умира поет. Или звезда

Тъжно е когато умира поет. Парния Абаси, младата поетеса, убита в първия ден на израелските бомбардировки в Техеран, можеше да напише още много стихове. Трябваше да навърши 24 години тези дни. Но се превърна в угаснала звезда, както беше написала в своето стихотворение.

Угаснала звезда

Парния Абаси (2001 – 2025)

Плаках и за двама ни,

за теб,

и за мен.

Звездите от сълзите ми

рапръсваш в своето небе.

В твоя свят -

свобода за светлината.

В моя –

сенките се гонят.

Онемява някъде

най-прекрасната поема на света.

Ти ще започнеш, някъде,

ще проплачеш на живота шепота.

А аз ще изгоря,

ще се стопя

ще съм угаснала звезда,

с димна диря в твоето небе.

Крадат Пушкин и Лермонтов от западни библиотеки

Крадат оригинални издания на Пушкин от богати западни библиотеки, а аз съм го пропуснал като новина от миналата година. След началото на войната на Русия срещу Украйна, от 2023 г. насам, са констатирани множество кражби на оригинали на руската литературна класика от „златния“ 19 век – творби на Пушкин, Гогол, Лермонтов, от западни библиотеки. От национални или университетски библиотеки в Тарту - Естония, Варшава, Рига, Вилнюс, Берлин, Мюнхен, Женева, Хелзинки, Лион и Париж са откраднати над 170 първи или редки издания на големите класици на руската литература, чиято стойност е оценявана от експерти, общо на над 2,6 милиона долара.

Схемата е била почти една и съща навсякъде – влизат в библиотеката един или двама читатели и се представят за учени или литературни изследователи и искат да консултират оригинали на някой от посочените класици. Посещават съответната библиотека седмица или десет дни поред, за да приспят бдителността на библиотекарите. В издебнат удобен момент, заменят изкусно оригинала с подготвено предварително много точно факсимилно копие на съответната творба. Точно копие до детайл – такова, че дори експерти се затрудняват от пръв поглед да го идентифицират като фалшификат. И хоп – подмяната е направена. Така само от библиотеката на Университета във Варшава са откраднати 78 оригинали на руски класици.

Най-предпочитани и търсени са разбира се оригинални стари издания на Пушкин, за когото един от най-добрите преводачи на руска класика на френски - Андре Маркович, казва, че в Русия през последните 200 години природните елементи, така нужни за живота, вече не са четири, а пет – петият е Пушкин.

„Европол“ работи по следите на всички случаи от тази широкомащабна „Операция Пушкин“ и до момента са задържани девет заподозрени извършители – всички от грузински произход. Следствията още не са приключили, но ще бъде интересно какво още ще бъде открито и дали ще се стигне до истинските подбудители на тази мрежа от крадци на руски литературни антики. Сигурно е, че геополитиката тук играе важна роля, а грузинците са само черноработниците, финансирани от играчи на по-високо ниво, които могат да осигурят толкова прецизно изработени копия на оригиналите. Впрочем няколко от откраднатите оригинали вече са проследени да се продават на търгове в Москва и Петербург.

Снимки:1.Факсимиле, заменило оригинално издание на Александър Пушкин от 1822 г. в библиотеката на Университета в Варшава. Снимка Войтек Радвански /АФП;

2.Факсимиле на "Борис Годунов", сн. Войтек Радвански/АФП;

3. Библиотека "Дидро" в Лион, Франция, от която са откраднати десет редки издания на Александър Пушкин. Сн.Оливие Филип