Жерка и Старият мост, по който само времето минава

Жерка е една красива, стара българска дума и значи „воденица“. Сега е спомен за село. Спомен, пазен от един вековен, величествен чинар, който стои на пост до полуразрушената джамия. Спомен за улици, за къщи, за огради, спомен за много животи живели в тези призрачни къщи с паднали покриви, стени, счупени прозорци, продънени подове. Старото име на селото е било „Деирмен тепе“, до 1934 г., когато го променят на Жерка. Красиво име, което впрочем е в корена и на известното туристическо село в Балкана, Жеравна.

И макар че от 1986 г. Жерка е заличено от регистъра на селищата, днес някои къщи са учудващо запазени. В някои от тях могат да се видят, дрехи, чували с чепкана вълна, обувки, шишета с надпис „нектар“ и дори един дебел, прашен „Руско-български речник“, отворен на думата „п“. Мръсен, изпокъсан, забравен речник на буквата „п“. В един двор има скелет на автомобил „Вартбург“.

Но Жерка не е съвсем дива и изоставена. Там в момента се строи нова вила. До нея също има друга вила, явно обитаема, с българското знаме отпред в двора.Нищо че селото е заличено и реално би трябвало да се води горски фонд. А тези строежи веднага нарушават идилията и красотата. Няма ток, няма вода. Но пък има гробище. И хубави гледки към Кирково и към Домище и към върховете родопски. А долу под селото е старият мост. По него никой вече не минава. Само времето…

За "Деветте пауници" и един стар сборник с приказки

И аз като вас обичам вълшебните приказки. И като малък и като голям все си ги обичам. И като съм се заровил в разни изследвания и умнотии и ето на какво попадам. Значи, през 1889 г. в Лондон, излиза книгата „Шейсет народни приказки“ (Sixty Folk Tales), на Алберт Вратислав. Тя е с народни приказки на славянските народи. В нея са поместени и пет български приказки. Обаче този сборник се оказва подборка и превод на английски от книгата на Карл Яромир Ербен „Сто славянски народни приказки и повести“ излязла още през 1865 г. в Прага. Сред тези пет български приказки е и „Деветте пауници и златната ябълка“, една чудна вълшебна приказка. Като източник на приказката е цитиран Константин Павлов, без да е уточнено дали е била публикувана някъде или е разказана устно от Павлов. Тази приказка сякаш не се среща много-много в сборниците с български приказки. Има я в „Змей. Змеица. Ламя и хала“ на Вихра Баева и колектив.

Няколко години преди Ербен, през 1853 г., известният езиковед и фолклорист Вук Караджич, помогнал да бъде изваден от забравата българският, като отделен език, чрез своя „Додаток“( „Добавка към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особен оглед към българския език“), издава сборник със сръбски приказки. В този сборник е включена и приказката за деветте пауници. През годините след това и до днес, тя има варианти и като босненска, като унгарска, като украинска приказка, а е възможно да има и други варианти, за които не знам. Ще излезе малко като в „Чия е тази песен“, филма на Адела Пеева. Самият Вук Караджич, цитира че въпросната приказка за деветте пауници му е била разказана устно от някой си Груйо Механджич от Сентомаш още в 1829 г. А Сентомаш е градче близо да унгарската граница, населено и с унгарци и със сърби, днес се казва Сърбобран. Трудно е да се определи чий е първообраза назад през вековете на тази приказка. Да не забравяме, че една „Пепеляшка“, например, имала 345 варианта по целия свят – иди че разбери кой е най-старият. Знаем, че има и български вариант – впрочем той е включен в сборника на Ербен и в този на Вратислав. Другите приказки в сборника, освен двете цитирани са: „Дядо Господ“ взета от “Показалецъ“ на Раковски, „Блъгарско гостоприемство“ и „Гадинский язык“.

Абе интересно си е да четеш отколешни приказки, написани на старо възрожденско писмо, с употреба на стари, позабравени слова.

Илюстрация - Petar Meseldžija

Работи японски по нашите земи...

Начи, глейте сега, Сей Шонагон е японка, и е писала „Записки под възглавката“ от 990 година докъм 1002 г., по Самуилово време, тогава, във Великото Българско царство няма данни да сме имали писателки и изобщо грамотни жени в царския двор, а уж, нали, Златен век на българската книжнина се е вихрил малко преди това, с Черноризец Храбър и други храбри хора барабар, но то писателки сме нямали чак до двайсти век, обаче мисълта ми е за друго, значи, поръчал съм си аз книгата на Сей Шонагон от „Книжен пазар“ и отивам да си я получа от офиса на куриерите, плащам, излизам отвън, но нещо ми се струва тъничък пакета и го отварям, а знам , че „Записки под възглавката“ трябва да е поне 360 страници, все пак това е книга писана преди повече от хиляда години, ама още тогава жените са били по-бъбриви от мъжете и отварям пакета и какво да видя – съвсем друга книга – на адютанта на княз Батенберг, Александър Мосолов и се връщам, ядосвам се искам телефона на книжаря от куриерката, звъня, никой не ми вдига и съответно не искат да ми върнат парите и да приемат обратно пратката, защото съм я бил отворил извън офиса, а одеве си мълчеше същата тази патка, тоест куриерка, че имам право на преглед преди да платя, но както и да е, свързвам се след два часа с книжаря от „Меден рудник“, туй в Бургас и той се тюхка и казва, че ще проучи накъде е тръгнала моята японска книга, та ми звъни човечецът после някъде към шест, шест без нещо и ми казва, абе тоз дето я е получил вика твоята книга, толкова се ядосал, братче, толкова се ядосал, че…я изгорил, моля, казвам аз, не вярвайки на ушите си, как така, абе така ми каза, вика че я изгорил в котела на парното си, ядосал се, та си викам, Боже, дали Сей Шонагон си е представяла, че хиляда години след като е писала тези интересни свои наблюдения, мисли и изобщо японска му естетика, дали си е представяла, че в една варварска страна ще горят екземпляри от нейната книга, абе направо „о, санта симплицитас“, дет са вика, а пък аз обратно – не само че не изгорих обърканата книга, но напротив попрочетох доста от нея и дори си снимах някои интересни странички, като тази, в която руснакът описваше как са го гощавали българите по пътя от Чорлу до София и обикновено гощавката била със супа и „кокошка, с пипер, мамалига и червено вино в неограничени количества“, щото ми стана интересно как така уж, нали, робство, пък кокошка, пипер и червено вино, ама за фината японка ми стана мъчно, ама и за нашенеца, дето сигурно му е станало доста по-топло от изгорената книга, щото това са четиристотин и пейсе и кусур градуса по Фаренхайт и си е жега това, та ей такива работи японски по нашите земи…

Снимка Fred Kearney