"Тясната пещера" край с.Мъдрец

Бих я нарекъл „Тясната пещера“, защото в нея е такава теснотия, че аз дето не съм шишман, едвам се провирах в някои коридори. Не е за клаустрофоби. За трети път съм в пещерата, край село Мъдрец, която местните наричат "Маарата", но за пръв път я минавам цялата от край до край, включително и слепите разклонения. Първата ми източнородопска пещера. Дават я, че е дълга 68,8 метра, а с разклоненията – 114 м., но на нас ни се стори по-къса. Но пък – тясна и трудна за придвижване. Пълзене на четири крака, лазене, провиране през тесни гърла, вървене по големи, криви камъни, спускане през стръмни прагове – и да искаш не можеш да бързаш. „Прилепната зала“ я разпознаваме по летящите прилепи – в нея има не голяма колония от тези летящи бозайници. Сега е краят на размножителния им период и вече са излезли от чувствителната си фаза, но гледаме да не им светим много със светлината от нашите нови челници, за да не ги безпокоим.

Пак си спомних за италианския учен Ладзаро Спаланцани, който пръв прави опити с тези интересни животни. Той залепвал очите им със смола, а на един от прилепите, с които е правел опити, направо му е избол очите с нажежена топлийка (да, ужасен експеримент от днешна гледна точка), за да установи, че те пак си летят, без да се блъскат в предмети или стени. И това още през лятото на 1793 г. Но той не могъл да установи на какво се дължи този феномен в ориентацията. След него, чак през 1938 г. двама американски биолози доказват научно ехолокацията при прилепите.

По стените наблюдаваме интересни образувания – гънки, не големи драперии, синтрови джобчета, малки сталагтити – все калцитни формирования, образувани през столетията от течащата в пещерата вода. Пещерите и скалите и те като хората не са статични – и те мърдат, променят се, остаряват.

Краят на пещерата се скосява и е затрупан от камъни – предположението е, че това е направено с взрив. Биологичният свят е представен освен от прилепите, още и от мухи, паяци, и един малък охлюв на едната влажна стена. Близо до единият от отвесните входове, от който влизаше светлина, на стената се виждаше и нещо като водорасли с кафяв цвят.

Връщаме се със Стоилка обратно по същият тесен тунел. Топло е, тясно е, усеща се и леко течение в един определен участък.

Преживяването е неописуемо.Емоционално. Може би защото всяка пещера е загадка, тъмен, непознат свят, който свързваме с вход към света на мъртвите.

А ние излизаме от подземния свят, снимаме се кални и мръсни пред входа и се радваме, че сме съвсем като живи.

Една от първите снимки на скални ниши от Източните Родопи

Това е една от първите снимки (а може да е и първата)на трапецовидните скални издълбавания, известни и като „ниши“ и е публикувана в сп.“Родопа“, бр.1 от 1937 г. Автор на снимката е доктор Валдемар Христензен, който е околийски лекар в с.Егридере (в 1934 г. преименувано на Ардино). Той е от вълната руски бежанци, дошъл в Кърджалийския край през 1922 г. бягайки от червения терор в Русия. Интелигентен, съвестен и любопитен за всичко, той е и автор на култовото четиристишие, което описва лаконично и много точно Егридере:

„Трийсет къщи – турски стил,

по средата – мост изгнил,

а до него – минаре,

вот тебя – Егридере.“

Доктор Христензен участва и в създаването на клон на туристическо дружество в района, както и в основаването на филиал на Червения кръст.

Запален природолюбител, той обикаля из Източните Родопи в свободното си време и се любува на красотите на този край. Текста под снимката гласи:

„Изкуствено вдълбани, много интересни плитки пещери, високо в канаритѣ подъ Хисаръ Алтѫ, източно от Кърджали, до гара Срѣдна Арда. Една загатка за всички, включително и за нашитѣ историци, географи и архиолози, от които нито един досега не се е занимавал с тѣхната сѫщност и предназначение. Такива пещери се намират и върху канара на 2 клм южно от Ардино.“

Та така, уважаеми любопитковци – вече повече от 88 години, нашите историци и архИолози уж се занимават с нишите, почесват се по главите, покашлюват се многозначително, но така и не могат да измъдрят нещо умно и що-годе разумно и практично за нишите. Тук изключвам многобройните "бисери" и чисти фантасмагории за енергиите, космоса, сензорите и т.н., на народонаселението.

В "Нощен хоризонт" при Кармен Манукян

"Щом се усамотих, дълго гледах и галех кутията без да я отварям. Чудех се защо са тези странни малки дупки в опаковката. Не исках да бързам. Разтягах миговете. Когато разкъсах опаковката - кутията се оказа всъщност кафез и през през ситната мрежичка видях две саксии с миниатюрни растения и по тях накацали или потрепващи с крилца деветнадесет разноцветни пеперуди. Деветнадесет защото малко преди това бях навършил деветнадесет години. Тя го беше запомнила. Като се замисля това е бил най-щастливият миг в живота ми. Отворих кафеза и внимателно извадих растенията навън. Деветнадесет големи, невероятно красиви пеперуди полетяха над главата ми в стаята, а аз седях долу на някакъв жълт, крив стол, сам, с цялото си обожание към Арим. Бях се отпуснал, отметнал глава назад, с лице към тавана и само очите ми шареха безумно за да следят полета ту на една, ту на друга пеперуда. Картина на Шагал."

Този откъс от моя разказ "Двойникът на Орхан Памук" избра да прочете в ефир, прекрасната и интелигентна водеща Кармен Манукян във вторник, 7-ми октомври, в предаването "Нощен Хоризонт", между разговора ни за картините на Шагал и за непознатия наш художник-наивист Димитри Йорданов. Благодаря за разговора Carmen! В твоите предавания винаги е уютно и красиво!

(Снимката е на картината на Шагал "Създаването на света")

Забравеният художник Димитри Йорданов

Обичам когато става така – от една дума, едно име, една картина, да се разплете цяла (забравена) история.

На 400-500 метра пеша от апартамента, който бяхме наели в Ница, е „Международният музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“. По тротоара дотам ни се мотат две-три указателни пана за музея, с репродукция на картина – човек с фенер върви в гора.

Музеят е красиво шато или замъче, принадлежало някога на парфюмерист, разположено в голям парк с интересни дървета и растения. Точно този район около Ница и най-вече Грас, е най-парфюмерийния район на света и тук са работили и още работят десетки и десетки парфюмерийни фабрики. Бил съм в две от най-прочутите - „Молинар“ и „Фрагонар“, и от едната от тях бях купил цяла колекция от маркови парфюми на тогавашната ми приятелка Петя, като „Шанел 19“, “Фльор дьо фльор на „Нина Ричи“, но това е друга история.

Влизаме и се наслаждаваме на прекрасната колекция на музея. Наивистичното изкуство винаги ме е очаровало. Започвайки още от Анри Русо-Митничаря и минавайки през хърватската наивистична школа, която знам е много силна и с традиции. Впрочем и тук хърватите са добре представени с картини на Иван и Йосип Генералич и Иван Лацкович. Наивистите, са явно много готини художници и малко цветни анархисти го дават според мен, защото те сякаш казват – не ни пука за вашите перспектива, сенки, полусенки и дрън-дрън, ние пък ще си рисуваме както ни дойде, само да е цветно и весело.

И докато разглеждаме пъстрите табла, виждаме пак картината от указателните пана по улицата дотук. Изненада – това се оказва картина на Димитри Йорданов от България. Споглеждаме се и се чудим – за пръв път чуваме за такъв български художник. Картината е „Портрет на Анатол Яковски“(главният дарител и патрон на музея) и го представя как върви през гора с фенер в едната ръка и с книга с надпис „Художници наивисти“ в другата, сякаш проправя път на наивизма в тъмата и търси нови таланти. На излизане, на входа, чак сега забелязваме, че неговата картина е на плакат, увеличена с рекламна цел. Такава почит към български художник няма как да не ни радва. Търся после в интернет да науча нещо повече за Димитри Йорданов – нищо. Няма нищо на български, нито в Уики-то, нито никъде за негови картини в колекции и галерии. Намирам в чужди източници – на италиански най-вече, тъй като художникът е живял последните си години в Карара, Италия. Там и умира през 2001 г. в дом за стари хора, беден и забравен.