Стою Шишков, известният изследовател и познавач на Родопите и може би най-ерудираният, през лятото на 1911 г. предприема голяма обиколка из Станимашкия край на Родопите, близо до тогавашната граница на България с Османската империя. Той и неговата дружина тръгват от село Тополово с три катъра натоварени с провизии за десетина дни и поемат нагоре към „Тополовския проход“. Това е днешният път, който върви по билото на планината от с. Орешец в посока Белинташ и асеновградското село Три могили, тогава с името Юч тепе. Най-напред те изкачват Кокеза, както той го нарича – това е района под днешния Сини връх, наричан тогава Кокез тепе. В своите пътни бележки Шишков дава, богати и интересни сведения за живота и поминъка на населението в този наистина затънтен и див край. С много жив и колоритен език, с майсторство, за което и днес мнозина биха му завидели.
Този планински проход в миналото е бил най-прекият път от низината на Марица към Бяло море. Разбира се, като казвам път, да се разбира пътечка само за мулета и катъри.
И ето – в петнайстия ден на единайстия месец, ние, шепа хаймани, любители на дивия Родопски безкрай, без катъри, но с раници и ентусиазъм, тръгваме да се губим из дебрите на същите диви места на Кокеза. От главния път на Тополовския проход, хващаме дивата пътека към Гуне махала, кацнала нейде в ниското, току над река Боровица.
В пътните си бележки Шишков споменава, че са срещали отсамгранични жители, които „караха натоварени добитъци съ жито и отиваха въ селото Тополово да го мелятъ на воденица, защото по техните висоти вода за воденици няма“.
По-нататък продължава: „Отъ десно на Тополовския проходъ по склоновете на Кекеза са пръснати колибаци, които съставляватъ една община, наречена Ючъ тепе, ала изобщо името имъ е Кекеза, по името на височината. Махаличките са следните-Ючъ-тепе 22 къщи, Финка-Махала 20 к, Кара-Бекиръ 18 к., Бояджи-махала 15 к., Мумджи-долъ 14 к., Гуне-махала 6 к.“
Това ни дава една добра представа за населението по тези джендеми, преди сто и петнайсет години. Наистина, много нашумялата в последните години махала Мумджидам, тогава е брояла 14 къщи, горе-долу, колкото са и къщите – запазени или в развалини, които се виждат там днес, а за Гуне махала – 6 къщи, точно толкова са къщите в махалата при нашето посещение. Само две са обитаеми, с по един жител, в едната живее бай Вели, в другата бай Шефкет, за които съм писал и преди.
Сега ни посреща само бай Шефкет. Съседът му не бил добре, линеел нещо, по думите му. И там, седнали пред вековната каменната къща, усещаме колко много неща тук, прогонват тъгата и носят радост.
Ето кои са тези неща:
Коминчето, което пуши с тънък, весел дим;
Добре подредените камъни на оградата;
Пожълтелите листа на асмата в двора;
Рижавата котка, която уж се плаши от нас, но по-скоро кокетничи;
Червените щипки за пране;
Паянтовата маса, на която са чашите ни с бордо и ореховите и лешникови ядки;
Новата, прясно подменена греда на дървената порта;
Трите ръждясали подкови окачени до стената;
Самият бай Шефкет – брадясъл, спокоен и обветрен, който ни поднася айрян в плитка метална тенджерка и добродушно ни търпи докато, се снимаме с него на прага на къщата;
Керванът от четири коня, натоварени с не знам какво, който се спусна от гората;
Весело жужащите край кошерите пчели, доста активни като за късен ноемврийски ден;
Последния буркан с мед, който бай Шефкет вади ритуално като скъпоценност и е късмет на Стоилка.
