Конакът на Али бей в село Нановица

И хората, и къщите, и великите илюзии все някога рухват. Някои по-бързо, някои по-бавно. След тях остава история. И тишина.

При многобройните ми посещения в село Нановица и района никой не ми беше насочвал вниманието към конака на Али бей, а той е дал старото име на селото. До 1934 г., преди да бъде преименувано на Нановица, то се е казвало „Али бей конаъ“ по името на тази впечатляваща сграда от османотурския период.

Преди година-две, ми попадна статията на известния историк и фолклорист Любомир Миков, в която той разглежда релефните изображения по ъгловите камъни на конака, които са прости, примитивни дори, но ценни от историческа гледна точка. И тогава си казах – трябва да се посети този конак – да го огледам отвън и отвътре, да го подуша, да ме накара да се размисля за някогашния живот по този край.

Когато пристигаме с бандата, първото което виждаме са трима-четирима души как се суетят почти тържествено около заклано животно на тревата. Разбираме, че са заклали младо теле. Посрещат ни усмихнати, в предновогодишно настроение. Идете, идете, викат, ей там е конака, можете да го разгледате и вътре. Встрани се вижда черната кожа на телето свита на топка.

Пристъпваме бавно сякаш ни предстои среща с някой стар, добродушен разказвач на истории. Постройката е била най-голямата сграда в селото, преди да построят училището, кметството, жилищния блок. Тя е двуетажна, с типичната сантрачна система на градеж от стари времена. Дървените греди се редуват с камъните по стените през определено разстояние, което дава здравина, гъвкавост, а и красота. Строена е, както е изписано на много места по камъните, през 1850-51 г., т.е. сега къщата е на 175 години. Сградата е била симетрична, с три входа от три страни и личи, че някога е била много красива. Сега е занемарена и изоставена. Симетрията е нарушена с две схлупени пристройки от две от страните страни.

Пристъпваме към стаите на горния етаж, внимаваме по стълбите, после внимаваме къде стъпваме по пода поради опасност от пропадане. Усещането е едновременно за надникване в музей, в историческа книга, и в откъслечни пробягващи мигове от живота на хората живели тук. В една от стаите още се вижда хубаво слънце от дърво, което не е точно дърворезба, но е красив орнамент, а в друга, същото слънце е почти паднало и едва личи, тъй като и тавана е наполовина пропаднал. Красиви дървени шкафове с орнаменти в две от стаите ни подканят да отворим вратичките им, да надникнем зад тях. Вижда се оджака в едната стая, после във втора и сякаш ти става уютно. Може би затова в турския език, месец януари се нарича „оджак“ – огнище. Прозорчетата са малки, каквито са всички прозорци по старите каменни къщи – хем да е топло, хем да е защитено при нападение в несигурните времена.

Вече отвън, търся релефните изображения по ъгловите дялани камъни на конака. Те са почти от всички страни. Според Любомир Михов, това са квадри от бял зиолитов туф и се отличават от останалите камъни на градежа. Годината на построяването на сградата е изписана на няколко места с цифри с арабска графика – 1267 г. по Хиджра, или това е 1850-1851 г. по нашето летоброене.

Прескачам огради, навирам се между клони, катеря се върху купища с разпилени камъни и ръждясали тенекии за да намеря най-добрия поглед за снимка. Дворът е съвсем занемарен. Шетат котки и кокошки. Последният обитател на конака го е напуснал през 1972 г., както разбираме и оттогава къщата е необитаема и се руши. Релефните изображения представляват най-често розетки, изпъкнали полумесеци, флорални мотиви вдълбани в камъка, дискове. Някои от релефите са доста ерозирали и едва се забелязват.

Пак според ученият проф.Л.Миков, конакът в Нановица е с най-богатата фасадна украса от всички запазени сгради от османотурския период у нас. Той е изброил общо 95 релефни изображения издялани върху общо 48 камъка, което е наистина впечатляваща колекция. Както вече казах, в художествено отношение те са примитивни като изработка, както примитивни са и дърворезбованите слънца вътре в две от стаите, но въпреки това релефите са ценни като паметник на османотурската архитектура и изкуство. Според изследователя те са изпълнявали функциите на апотропейни символи, т.е. да пазят дома и обитателите от зли сили и уроки. Затова са съсредоточени по ъглите на сградата.

Тъга, носталгия, притихване – това изпитва човек пред такава стара къща, притаила спомените на някогашен богат и весел живот, а сега оклюмала, стара и пуста. Ненужна никому сякаш.

Последни снимки и махване за сбогом.

Още за забравения художник Димитри Йорданов

Открихме го случайно, докато разглеждахме изключително приятния „Международен музей на наивистичното изкуство Анатол Яковски“ в Ница. Първо ни заинтригува името – помислих да не е руснак, но веднага отхвърлих това предположение – руснаците нямат фамилия Йорданов. С такава фамилия може да е само българин си казах. И наистина под неговата картина „Портрет на Анатол Яковски“ пишеше, освен името му, още и страната – България. За да няма никакви съмнения. Нали съм нещотърсач, веднага се заех да търся информация за този непознат за мен художник, но нямаше нищо. Дори всезнаещата Уикипедия, не даваше никаква информация за него. Чак след дълго търсене намерих италиански сайтове, които пишеха за творчеството му, за живота и за честването му посмъртно в град Карара.

Димитри Йорданов е роден на 22 юни 1926 г. в София. Дядо му по майчина линия е не кой да е, а бележитият възрожденец – художник и комита Георги Данчов „Зографина“, а негови вуйчовци са Никола и Иван Данчови – авторите на първата българска енциклопедия. Маята е повече от добра, за да „втаса“ самобитен български талант.

В биографията му има много бели петна. Обяснимо – той е невъзвращенец – сиреч враг, а за такива не трябваше изобщо да се говори през социализма. Димитри сътрудничи като карикатурист за някои издания, първо в София, а после и в Прага.

През 1949 г. заминава за Париж, където „хваща“ последните години на свободната (и още не чак толкова комерсиална) парижка бохема. Движи се сред художници, поети, музиканти. Любимо заведение му е прочутото кабаре в Монмартър, „Le Lapin Agile“( Пъргавият заек), където именно се запознава с голяма част от парижката арт-бохема. В кабарето още пазят негови картини и спомен за художника. Сътрудничи на френско списание със свои карикатури, а след 1960 г. заминава за Италия. Живее във Флоренция, Рим, Венеция. Пътува много по света. И през цялото време рисува. Неговия наивистичен стил впечатлява с митични фигури, приказни животни, пейзажи. През 1971 г. и до 1975 г. УНИЦЕФ избират негова картина за коледна картичка с благотворителни цели. Тук трябва да добавя, че той освен художник е и бард – свири на китара, пише поезия, а песента „La Ragazza di Praga“ (Момичето от Прага) е по негова музика и по текст на Анна Андреоли и е написана през 1969 г., след инвазията на Съветските войски в Прага. Изпята е от италианския певец Гипо Фарасино (Gipo Farassino).

Последните си близо двайсет години от живота прекарва в град Карара. Умира през 2001 г, в дом за стари хора, беден и забравен. През 2019 г. в Карара е организиран конкурс за проект за надгробен камък на Димитри Йорданов, под надслов „Спомен за Ди“, тъй като се оказало, че на гроба му няма надгробен камък, а просто името му е написано с пръст в мокрия още цимент. Наградата печели проекта на Рейка Гхио, млада студентка в Художественото училище.А лицеят Liceo Classico „Repetti“, организират негова ретроспективна изложба в Palazzo Binelli.

Картините на Димитри Йорданов са приказни пейзажи, изобразяващи символични места и животни. Чрез пъстри истории той поетично разказва своите преживявания и изразява вярата си в красотата и изкуството. Те пренасят ценителите в един прекрасен, идиличен свят, класически земен рай, но всъщност крият съвсем противоположно послание. Те прикриват дълбока самота и разочарованата надежда на човек, който дълбоко в себе си копнее за приветливо място, топлината на семейството; картините му изразяват надеждата, че един ден това може да се случи. Чест мотив при Димитри е феникса като символ на възкресението и новия живот.

Надявам се един ден този наш самотен и самобитен художник да бъде оценен и в Родината и за него да се говори и да се организират изложби с негови картини.