Грахам

Силвестър Грахам (Sylvester Graham) е американец и всъщност по законите на английския би трябвало името му да се произнася Греъм, но на кой му пука за правилата на английския. Те и американците произнасят, например, името на гръцката богиня Нике, като “найки”, така че да не издребняваме. Та този янки е роден в далечната 1794 г, в едно градче някъде в Кънектикът, като 17-то дете в семейството на 70-годишен свещеник. Той е известен като странен и ексцентричен тип още като тийнейджър, а след 30 годишната си възраст започва да проповядва здравословен начин на живот, може би защото е бил болнав. Започва да изнася лекция след лекция в редица градове - Филаделфия, Бостън, Ню Йорк, и даже и други дето хич не ви трябва да им знаете имената, изтъквайки предимствата на вегетарианството. 

Силвестър Грахам

По това време в Америка са обичали да си папкат обилно месо и бял хляб - като символ на заможност, а плодовете и зеленчуците били смятани за не много хранителни, че даже и вредни. Общоприето мнение било също, че за да не се заразят от холера, която върлувала масово из Европа, една от предпазните мерки била да се тъпчеш с повече месо, вино (особено порто) и хляб. Почти "българи" са били тогава американците. Преподобният Грахам с голям хъс се заема да реформира навиците на своите сънародници и да ги просвети. Той започва да проповядва като пастор (какъвто си е бил, де): „яжте само продукти от растителното царство и пийте само чиста вода”, „чаят, кафето, алкохолът и тютюнът тровят организма”, ”млякото и яйцата не са за препоръчване”, „лягайте си преди полунощ”, и все ей такива едни... Освен тези и много други съвети, Грахам дава напътствия и за здравословен полов живот – "не повече от един път в месеца!" - размахва той пръст, а също се обявява и срещу мастурбирането, което, по думите му, водело до слепота. Според пастора, най-добрия начин да се контролират сексуалните импулси е пак спазването на вегетарианската диета. Публикува серия от трудове по темата за здравословното хранене и поведение, един от които е „Лекция по целомъдрие за младите хора”. Грахам обвинява градските хлебари, че използват рафинирано брашно, а не пълнозърнесто, за да им се опича по-бързо хляба и да изглежда по-бял и по-бухнал. Горещ застъпник на пълнозърнестия хляб той оставя името си в хляба и брашното тип „грахам”, а също така създава и диетичните "грахам кракери (бисквити)". Според него тези кракери трябвало да отвличат младите от греховните помисли и практики, като споменатото мастурбиране. Това става причина и за много подигравки към него още приживе. Един от съвременниците му го нарича „поет на триците и тиквите”, а Нортхемптънски вестник го определя като „д-р Трици, философ на пудинга от стърготини”. 

Гоблен

Рубриката "И те са хора" продължава с думата "гоблен".

          „Гоблен” е име на квартал, на улица и на стара манифактура за килими и рогозки в Париж. Но ако трябва да караме подред, всичко тръгва от Жан Гоблен (Jean Gobelin) и то в онези тъмни времена, когато на другия край на Европа, Българското царство е прясно-прясно пометено от османските орди. През 1443 г този Жан се установява в един квартал на Париж – „Сен Марсел”, и започва да си вади хляба с боядисване на тъкани с червена боя. С брат си Филибер създават малко семейно предприятие, което по-късно, освен с бояджийство започва да се занимава и с тъкане на платове и на губери.

През 1559 г, името на семейство Гоблен се среща в регистрите на един протестантски храм, т.е. по някое време те са се обърнали към протестанството, ако някой това го интересува, но със сигурност са оцелели по време на кървавата „Вартоломеева нощ” 13 години по-късно. След още няколко десетилетия техният дом служи за убежище на много хугеноти (както са наричали протестантите във Франция), след спречквания с католиците. Тогава шестват т.нар „религиозни войни” из Европа (то не че и сега ги няма из нашия “Стар” континент), и Париж е едно от средищата им. В началото на ХVІІ век, Гоблен извикват двама фламандци в манифактурата и с тяхна помощ килимарството „дръпва”. Те създават първата кралска килимарска манифактура, която по-късно ще бъде откупена от министъра на Луи ХІV – Колбер за доставки на кралството.

Отвесни станове за тъкане на гоблени

Интересно е, че килимите в кралската манифактура се тъчели на отвесни станове, подобно на платната на художниците, а и подобно на котленските и жеравненските станове и до днес. Постепенно изкуството толкова се усъвършенства, че всеки килим става истинско произведение на изкуството. Всеки майстор си е поставял картината или живия модел, отдясно на стана за да гледа, и започвал работа върху плата.

Мелба

Като деца, всички мечтаехме, в горещините да седнем някъде на прохладно място и някой да ни почерпи една „Мелба”.

Но днес кой се сеща за Нели Мелба – най-известната изпълнителка на Вагнерови опери от края на 19-ти – началото на 20-ти век? Сигурно само 3-4-ма изперкали музиколози от третата възраст. А тя е била дълги години примадона на Лондонската „Ковънт Гардън”. Нейният глас не е имал щастието да бъде записан на грамофонна плоча, да не говорим за компакт-диск, и може би затова лека-полека потъва в забвение. Всъщност, излъгах - има архивни записи с нейни изпълнения, които днес са възстановени и презаписани на компакт-диск, но така или иначе певицата не е сред хитовите, поне по нашите ширини. Името ú днес се произнася с удоволствие и наслада, повече за устата, отколкото за ушите, но „c`est la vie” както казват франкофоните от цял свят. Сладоледовият десерт е създаден през 1892 или 1893 г от Огюст Ескофие (естествено - французин) след едно представление на „Лоенгрин” в „Ковънт Гардън”. По това време още е можело да се слуша Вагнер без „да ви обладае желание да завладявате Полша”(както се майтапеше Уди Алън, с намек за това, че Вагнер е бил любимия композитор на Хитлер). Тогава, почитатели на неговата музика са такива известни личности като Клод Дебюси, Оскар Уайлд и Бърнард Шоу. За да засвидетелства възхищението си от таланта на Нели Мелба, Ескофие просто прави оригинална комбинация от познати продукти – сервира пресни праскови върху ванилов сладолед и гарнира всичко с малинов сироп. Ескофие тогава е бил доста популярен кулинар, нещо като нашия Ути Бъчваров, може би, че и отгоре. Представете си, че Ути измисля нов десерт, вдъхновен от изпълнението на, да речем, Анна Томова-Синтова и го нарича на нейно име. Впрочем, Нели Мелба е псевдоним на Хелън Портър Мичел, родена през 1861 г край Мелбърн, Австралия. Именно в чест на родното си място, по-късно тя избира артистичното име Мелба. Та, да знаете, ако някой ви пита, какво е общото между сладоледа „мелба” и Мелбърн – общо има, и това са... оперите на Вагнер. А в Австралия Мелба е тачена като нацонален герой. Концертната зала на Мелбърнския Университет се нарича „Мелба хол”, както и някои музикални колежи също носят нейното име. Да не говорим, пък, че 100-доларовата банкнота на австралийските пари носел нейния лик. Така казват - аз не съм виждал такава банкнота. Тя многократно засвидетелства любовта си към родината, като към края на живота си, купува имение там и много пъти е завръща от Англия за да си почива. В Австралия е и последния концерт в кариерата на дивата, изнесен когато тя е вече на 68 години. Интересно е, че Мелба е може би една от първите жертви на пластичната хирургия - тя умира вследствие на инфекция, след пластична операция на лицето, през 1931 г. Но това са, както се казва, подробности. По важното е, когато седнеш привечер в някой горещ ден край морето, и наслаждавайки се на удоволствието от една „мелба”, да си кажеш, колко хубаво нещо е живота, дори и да не си задължително примадона.

    Нели Мелба в 1902 г (сн. Хенри Уолтър Барнет)

Никó, цигари, Португалия

Никó, цигари, Португалия - дума, дума отваря, но и снимка може да отвори. Една моя снимка от миналата седмица - един португалски любител на китарата и никотина. Симпатяга!

НИКÓ

Жан Нико не е знаел нищо за вредата от никотина, но пък е разбирал от дипломация. Бил радетел на френския език по времето на разни френски крале през ХVІ век. Всъщност за учения свят, той е преди всичко основоположник на френската лексикография. Лексикографията, това ще рече съставянето на речници и да му се чудиш на акъла как още преди 5 века се е занимавал с такива работи. Явно всичко друго му е било наред. След неговата смърт излиза първия му речник посветен на неговия майчин език, наречен „Богатството на френския език”. Годината е 1606. Но световната слава на името му е свързана не с ерудицията и учеността му, а със случайно събитие. Той е роден в град Ним – този същия град, който дава името си по-късно на известните златотърсачески панталони - дънките „Деним”, нали сте ги чували. През 1559 г, крал Франсоа ІІ, го изпраща на сладка служба уж като посланик в Лисабон, а всъщност е трябвало да уреди важен брак между кралски особи на двата двора - на португалския наследник Себастиан и невръстната Маргьорит дьо Валоа - тази същата Кралица Марго, за която три века по-късно ще пише Дюма. На следващата година, може би от благодарност, Нико „светва” Катерина Медичи за чудодейното растение тютюн, с надежда да излекува нейната мигрена. През 1561 г вече, повечето придворни наричат тютюна „тревата на Нико”, или просто „никотиана”, макар че Нико не е първия, който го внася във Франция. Доста преди това по френските пристанища се е пушел тютюн, донасян от търговските кораби, но Нико е първият, който го въвежда сред дворцовия елит – ето това е тънкия момент. Скоро, не друг, а височайшите дами започват да си лекуват дребните болежки с помощта на „тревата на Нико”. Така, лека-полека тютюна идва на мода. Постепенно от дивашко, растението става „културно”, и когато Карл Линей започва да дава бинарни имена на растенията, той се сеща за Жан Нико и кръщава тютюна „Никотиана табакум”. От тогава до днес тютюнът не престава да променя обществените навици и да създава нови, като става неизменен спътник на човека в неговите хранителни, терапевтични, социални, психологически, икономически и политически нужди. „Нищо не може да се сравни с тютюна, това е страстта на достойните хора, и този, който живее без тютюн, не заслужава да живее”, казва Сганарел, прочутият слуга на Дон Жуан от едноименната пиеса на Молиер. Жан Нико умира през 1600 г в Париж, без да подозира, че един ден хиляди лекари ще плашат хората с никотина, като причинител на ужасни болести. 

Ех, Нико, ако си беше писал само речниците, нямаше да те сполети това "наказание" на историята.

Велосипедист

Като се сетих за силуета - ето един, нарисуван от...слънцето - моя снимка на велосипедист и сянката му някъде на една бургаска улица.

"И те са хора"

Това беше една рубрика, която ми беше много любима.
Тя излизаше в един вестник, после беше публикувана в един несъществуващ вече сайт, където имаше над 12 000 четения за малко повече от година. Някои от статиите виждах дори копирани в дребни, национални вестничета, без да се цитира името ми, но както и да е.
Та ще я пусна и тук.

"И те са хора"
Списъкът на хората оставили имената си като названия на ежедневно употребявани неща, е много дълъг. В тази рубрика ще позабърсваме праха от имената на някои от тях, за да откриваме понякога доста любопитни факти.


            

       Силует


          Силуета е портрет, очертан само с контур и изпълнен в един цвят. "Мързелив портрет". Той предава само най-общите черти на модела. Е, някои може би знаят, а други - не, че думата идва от името на мосю Етиен дьо Силует (Étienne de Silhouette), роден в Лимож през 1709 г. Заемал е високи длъжности при крал Луи ХV – бил е френски посланик във Великобритания и по-късно главен финансов контрольор (нещо като финансов министър) на кралството за 8-9 месеца. Тази длъжност в онез времена е била доста ветровита, щото финансовото положение на Франция, особено при последните Луита - Луи XV и Луи XVI никак не било розово. Нашият Силует решил да обложи с данъци богатата аристокрация и да отнеме някои техни дотации, за да укрепи плачевното финансово положение, ама номерът му, естествено, не минал и си спечелил само насмешки и критики, включително и от Волтер.

        По това време били на мода рисунките по сянка върху бяло платно. Те били "скъпернически", "недовършени" и сякаш поради това взели да ги свързват с името на нашия пишман-финансов реформатор.

        Етиен дьо Силует не е откривател на този тип рисунки – такива образци е имало в Англия още в началото на ХVІІ век, но тъй като и той самият се увличал по контурния портрет, понеже бил лесен за изпълнение, скоро хората започват да ги наричат рисунки “а ла Силует” и по-късно само “силует”. В Англия тези портрети са ги наричали “сенки”, но впоследствие и там се налага френската дума за ужас на англичаните (щото се мразят с франсетата, не за друго)

          Механизмът, по който били правени силуетите, е особено любопитен. Художникът заставал пред статива, зад статива е бил моделът, а зад модела - свещник, който всъщност отразявал формата на лицето върху платното на художника.