Ах, тази сЛобода на словото

В началото беше словото, а после – свободата. Или слово - има, а свобода (на словото) – тук-там. Така излиза от поредния доклад на „Репортери без граница” за свободата на словото по света през 2015 г. В него, България - както свикнахме напоследък – заема пак срамно място – на 106-а позиция от 180 държави, като спрямо 2014 г. губим още 6 места, а спрямо 2012 – когато сме били на 80-то – падаме с 26. Няма нужда да уточнявам, че от страните от ЕС сме последни, а от балканските само Македония и Турция са зад нас. В коментар на самата организация „Репортери без граница” за миналата година се споменаваше, че по време на протестите срещу правителството, български журналисти често са били обект на агресия от страна на органите на реда, а отделно от това разследващи журналисти са били сплашвани, като се дава пример с подпаления автомобил на Генка Шикерова през 2013 и на Лидия Павлова през 2012 г.

Като цяло свободата на словото дава назад в цяла Европа, а и в САЩ - не само у нас. САЩ например губят 3 места (като през 2014 година имаха спад с 13 места) и са на 49-та позиция, на 8 места след Тринидад и Тобаго и на 4 след Буркина Фасо. Великобритания пада с още едно място, като предната година спадът беше с 4 места, Франция – се качва с една позиция нагоре, но като се има предвид, че не се отчитат събитията в Париж от януари тази година.

Само да споменем за протокола, че Русия е на 152-о място, Турция – на 149, а Китай – на 176-то от 180 страни.

За какво говори всичко това – че в много от страните - когато не се касае за явна диктатура - в името на сигурността се ограничава свободата, включително и на словото, както и че моментния „политически вятър” и икономическите интереси влияят силно върху свободата и достъпа до информация. Както бил казал Бенджамин Франклин: „народ, който е готов да жертва свободата си в името на някаква сигурност, не заслужава нито едното, нито другото и губи в крайна сметка и двете”.

Дали пък в някои страни, а и у нас, случаят не е точно такъв, когато говорим за свобода на словото…


                                Повече инфо за доклада на "Репортери без граница" Тук

"Анабазис", Ксенофонт

Изрових „Анабазис” на Ксенофонт от старите таткови книги. От баща ми ми останаха доста произведения на древногръцки и древноримски автори, с овехтели и изпокъсани корици, както и три много ценни речника – „Старогръцко-български” и два „Латинско-български”.

Та „Анабазис” беше любопитно откритие за мен – оказа се, че това е хроника на драматичните събития, случили се с десетхилядна гръцка, наемна войска, в края на 5-ти - началото на 4-ти век пр.н.е.. Тя била наета от Кир – брат на персийския цар Артаксеркс II, за да му помогне да се докопа до престола на брат си. По това време Персия е най-голямата империя в света – простираща се от Индия на изток, до Черноморското крайбрежие на запад и Египет и Етиопия на юг. Още при първата голяма битка обаче Кир бил убит и гръцките наемници започнали да се изтеглят бавно през вражеската земя – първо на изток – към днешен Ирак (Вавилон), а после на северозапад, срещу течението на Ефрат към Черно море.

Карта на Персия в 490 пр.н.е. и пътя на "10-те хиляди" на Ксенофонт

Разказът за всички перипетии е лапидарен, но все пак Ксенофонт дава някои подробности за местата, за бита и културата на населението в земите, през които минават. Казват, че той е първият автор, който описва събитията като жив участник в тях –макар описанието да се води от трето лице – типичен за онова време прийом.

Описва племената, през чиито земи минават и с които се срещат, трудностите, почти ежедневните битки с местното население. Читателят узнава много важни неща за човешките взаимоотношения – а най-важното е това, че те – тези човешки взаимоотношения не са мръднали за тези 2400 години (какво са всъщност 2400 години!). Свидетели сме на същата жажда за пари и богатство, за власт  и слава, и същите методи за постигането им – подлост, подлизурство, използване на военна сила, измама…

Много важен извод за четящия е, че силата на една войска, респективно на една голяма общност е в единението ѝ, в реда и дисциплината. Пълководецът Ксенофонт описва много случки, когато малки или по-големи отряди се отделят от войската и лесно биват избити от неприятеля в последствие.

Друго което впечатлява – през целия поход се демонстрира до голяма степен демократичен метод за вземане на решения – за съдбоносните въпроси пълководците се допитват до лохарите (стотниците) и дори до войниците, които гласуват с вдигане на ръка при съгласие.

В книгата има цели страници с речите на Ксенофонт или на други приятелски или вражески водачи. Тези речи учудват с прямотата си и сочния, поетично-архаичен език, с привеждането на доводи  и примери в подкрепа на казаното от оратора.

Всичко това кара читателя, когато чете „Анабазис”,  да се замисля за нещата от живота преди 2400 години и сега, да прави непрекъснати паралели, сравнения и интересни изводи от днешна гледна точка.

Изданието е на „Българска книга” от 1942 г и е в превод на Милко Мирчев. 

И си мисля - ето вече 73 години, нашите издатели в битка за тиражи и "бестселъри", не обръщат внимание на подобни антични шедьоври, които определено заслужават преиздаване.

Дракон (Драко)

       Древните гърци са първите, които правят опити в трудното начинание наречено самоуправление. В техните полиси, или градове-държави, живеела всякаква паплач - разнородна маса хора, свободна да ходи където ѝ хрумне и да прави каквото си иска. През VІІ век пр.н.е., Атина се управлявала от архонти, някои от които се оказали забележителни мъже и политици. По това време атиняните, дали от скука, или от влечение към експеримента, решили да пристъпят към преобразувания като дадат на всеки свободен гражданин право на глас в управлението на града. Също като днешните граждански права, но това се случва преди 27 века, както вече сте ги сметнали, сигурно. Та през 621 г пр.н.е., атиняните натоварили тогавашния архонт - Дракон, да скалъпи нещо като законник, който да изравни бедните и богатите пред закона. И Дракон запретнал ръкави, но за зла беда той, също като много от съвременните ни политици, слабо познавал реалния живот. Когато законникът му бил вече готов - това бил първият писан кодекс достигнал като информация до наши дни, на атиняните им настръхнали косите от „драконовските закони”. Защото се оказало, че въжетата, а и дърветата в целия район нямало да стигнат за обесването на всички престъпници. А престъпник бил и този, който открадне една ябълка, и този, който убие човек. Малко деяния не са се наказвали със смърт, като например опитът за изменение на самите закони се е наказвал само с лишаване от граждански права.

Изображение на Дракон в библиотеката на Върховния съд на САЩ.

       Хубавото на тези закони било това, че те давали право на държавата да извършва наказанията като забранявали родовите и лични отмъщения, както било практикувано дотогава. Един оратор от ІІ век пр.н.е. – Демадес, казал за драконовия кодекс, че е писан не с мастило, а с кръв. Оттогава останал,  та чак до днес, смразяващия термин „драконовски (драконови) мерки”, или „драконови закони”. Скоро атиняните поправили грешката си, като намерили един мъдър човек на име Солон, който да направи нови по-разумни закони. За да защити бедните от произволите на съдиите, той въвел висш, народен съд от 30 души, който да е като арбитър за недоволните от присъдите си. Това било нещо като наскоро въведения и у нас ”обудис”...,”о будиман”...,”о, бъди с мен”..., абе този, бе - народния защитник, с онова смешното име.
       А горкият Дракон, ще попитате, какво ли е станало с него? Ами нищо особено – емигрирал от Атина към друг град – Егина, и там, по време на едно театрално представление, тълпата го затрупала с шапки, туники и други дрехи, както традиционно се правело в знак на голяма почит към някого. И човекът умрял от задушаване. Красиво, нали – харесваш някого и от голяма любов го затрупваш с балтони, фанели, потници и сутиени. Днес ако харесваме някого обикновено гледаме да го разсъблечем или да остане с колкото може по-малко дрехи, а тогава е било явно обратно.
       Както се казва : „о, времена, о, нрави.”

Напътствие за подреждане на камъни

  

   Подреждай камъни търпеливо

   за да слезеш навътре във себе си,

   за да влиза мисълта ти – змийче между пръстите,

   за да влиза - бавно и криво.

     Подреждай камъни търпеливо,

     както казват редят се столетия,

     както пророците са подреждали всеки нов Бог,

     както казват - бавно и криво.

Подреждай камъни търпеливо,

така те пък подготвят душата ти –

като камила през ухо на игла да премине.

Като камила - бавно и криво.

        Подреждай камъни,

        подреждай камъни търпеливо.

        Един ден може да вдигнеш ограда...

 (стихотворението доби популярност и под заглавието "Изкуството да се подреждат камъни" - така че давам и двете имена - кой което си хареса)

"Уроци" по секс за възрастни

       - Искаш ли да ти кажа как се прави секс? – ми казва Коко. Гледа ме право в очите с дяволит поглед и с изражение „не съм вчерашен”. Наистина не е вчерашен – вече е на шест.

       - Иска ли питане. – му отвръщам с небивал интерес.

       - Амиии… Цункате се три минути, или три секунди, или…де да знам – три часа и после, след четири часа се ражда бебчето.

       - Ахааа – то било лесно. Ама с кого се цункаме – с мама ли? – питам недоверчиво.

       - Да, ама може и с друг. Но има и още един начин за правене на секс – искаш ли да ти го кажа? – не престава да ме "открехва" Коко.

       - Да – отвръщам защото първия начин леко ме е разочаровал, но не му го казвам.

       - Ами, правите торта – пак три часа, или три минути и после от тортата излиза бебчето.




       (от "Дневници", публикувани в "Public-Republic"-2013 г - още мои "дневници" на същия сайт - тук)

Цикада и щурец, или най-стария двубой за имидж

Мосю Лафонтен е приятел на милиони деца по света и цар на басните – спор няма. Един от шедьоврите му е “Щурец и мравка” - историята за жестокостта на богаташа-скъперник, спрямо артистичния пройдоха. Само че, в оригинал, героите в нея са... Цикадата и Мравката (на френски La Cigale et la Fourmi). Отделен въпрос е, че Лафонтен, съвсем не е "баща" на тази може би най-известна басня в света. Измежду стотиците басни останали от Езоп, има и такава със същото име и съдържание, но много е вероятно и той да не е оригиналния автор, а да е заимствал историята от източните мъдреци.

Вярна ли е грешката?

По нашите ширини и цикадите и щурците са широко разпространени насекоми. Само че цикадите се хранят изключително като смучат сок от растенията - просто такъв им е устният апарат, а щурците направо ги нагризват. Значи от биологична гледна точка няма как цикадата да иска “житце сбрано”, защото тя не може да го яде. Освен това, цикадите умират “зимъска”, така че изобщо не им трябва храна за този период. Излиза, че първо Лафонтен бърка насекомото, от непознаване на биологията му, след това при българския превод се допуска грешка на видовете, и така всъщност се достига по-близо до истината – биологията на щуреца е много по-близо до описаното в баснята насекомо. Значи в българския превод грешката е вярна. Едва ли, обаче, преводачът умишлено е “поправил” незнанието на Лафонтен. По-вероятно е друго - през вековете илюстраторите не винаги са различавали добре двете насекоми и поради погрешно изобразяване в някои илюстрации към баснята - преводачът гледайки на картинката животинче приличащо повече на щурец е заменил цикадата.

 Илюстрация от 19-ти в. на карикатуриста Грандвил (Grandville) към баснята на Лафонтен

Иначе цикадите също са “музиканти”. Латинското име на най-известната у нас “обикновена жътварка” е Lyristes plebeja, което ще рече "народен музикант", или "народен лирик" (в древността това е било едно и също). Някои видове цикади се нареждат сред най-гръмогласните насекомни видове. На коремчето на мъжките има специален орган – “цимбал”, който е устроен по всички закони на акустиката – с мембрана, с резонаторни отвори и т.н. През лятото ако имате няколко екземпляра от тези насекоми в двора и прозорецът ви е отворен, то ще трябва да си сложите памуци в ушите, или да си пуснете "Планета ТВ” на максималното “волуме” за да я заглушите. Не всички измежду десетките видове са пеещи – има и други, които са... пенести. Така и се наричат – пенници, защото ларвите им докато се хранят изпускат течност и мехурчета въздух, и буквално са забулени в пяна. Измежду цикадите има и вредители по селскостопанските култури - някои пренасят вируси. Щурците също вредят по растенията, дори повече от цикадите, но пък "свирнята" им е по приятна - нищо че нямат специален музикален орган, като при цикадите. За сметка на това вида им е по-боен. В статия от 1887 г зоологът Етиен Рабо споменава, че в императорски Китай, висше изкуство е било отглеждането на пеещи цикади - дори е имало длъжност имперски цикадист. Този сановник е трябвало да доставя на императора определено количество живи насекоми за да му пеят  на ушенцето. Пак в Китай са отглеждали и... бойни щурци. Дори интересът към боят между щурци е бил сравним с интереса към футбола днес.

 Абе не знам вие какво ще кажете от цялата тази бъркотия, но цикадите сякаш  са надделявали в борбата за по-добър имидж в миналото и при някои култури - древни гърци, китайци, но в днешно време по-харесвани май са щурците.

            Така или иначе, както се казва - най-важна е поуката в баснята, а останалото са подробности.

Един прозорец още свети