"Журнал дьо Женев" и почти двеста години архиви

        Обичам да надничам в стари вестници. Те носят някакъв мистериозен, прашасал, понякога наивен, понякога мъдър дух – сякаш възкръсват покойници. Днес, в ерата на интернет, възможностите са по-големи да правиш това – стига да са дигитализирани и да поназнайваш малко от езика, на който са написани. Швейцарският „Льо Тан” („Le Temps”) следя отдавна. Той е наследник на три вестника – на „Газет дьо Лозан”(основан 1798), на „Журнал дьо Женев”(осн.1826) и на „Льо Нуво котидиен”(от 1991). Помня ги и трите вестника от моя живот в Швейцария през 1992 г – и трите се предлагаха на улицата в Нион в специални стойки – без никакъв механизъм – просто трябваше да отвориш прозрачния капак и да си вземеш желания вестник, като си пуснеш монетите в един отвор. Всичко това на добра воля – защото можеш и да не пуснеш никаква монета. Пълно спокойствие и доверие между хората.

        Това, което е красивото сега е, че и трите вестника са дигитализирани от няколко години – и старите им броеве могат да бъдат преглеждани безплатно, ей така както си седиш у дома, с чашата кафе, или бира – според предпочитанията. По този начин пред себе си имаш една огромна маса от информация за минали събития, случки, хора, за живота изобщо, в година, месец и ден, които си избереш по желание. И се чувстваш страхотно от това.

        През миналия февруари си избрах да прегледам броеве на „Журнал дьо Женев от февруари и март…1878 г, т.е. от дните около подписването на примирието между Русия и Османската империя и подписването на Санстефанския прелиминарен договор. Във всеки от дните от този период изобилстваше от кореспонденции от Константинопол, Виена, Берлин, Петербург или Лондон по въпроса за прекратяването на войната и бъдещето на нашите новоосвободени земи. Та реших да пусна някои от дописките – може пък да са интересни за някого. От това, което прочетох от онези времена, си дадох сметка за бурните събития, някои от които непредвидими, за дипломатическите совалки из цяла Европа и обмяната на мнения, за страховете и надеждите на балканските народи и в частност на българите. И все повече се затвърждава у мен убеждението, че онази Санстефанска България е била и ще си остане химера - нямало е как да бъде допусната за нищо на света от Великите сили, че дори и от Балканските държави край нас.

"Легенда за Ферхад и Ширин" - в черно-бяло

Лъв.България.Май

     Тя е малка и тъжна, и влюбена в март,

     с рижава вълна - като тракийско злато,

     прилича на стар лъв от провинциален зоопарк,

     когото хранят само с минало и кисело мляко.

     Тя е вакла, разпътна и така я мързи,

     че зъби се само наум на тирана.

     “БЪЛГАРИЙО!" – ако чуе – "Стани и тръгни!”,

     най-много да отвърне: “Твоята мама!”

     От нея все по на запад е земният рай

     и все по на запад отплуват хората за обичане.

     Ясно е - за нея септември няма да бъде май,

     но дано не стане и януари, пичове.

Аз съм Орфей

             Един познат от махалата – Халил, който държи тоалетните на пазара, ме среща оня ден и ми вика, абе бате, искам да кръстя кенефите, вика, „Орфей”, ама ще ми помогнеш ли да напишем фирмата на френски и на английски. Легендата казва, че ей-там отзад, един път, след като бил ял меки круши, Орфей, такова, нали се сещаш, клекнал там и... Доказателство за това е, че тука винаги смърди, и тя си е от памтивека тая миризма, от Орфей насам...Имало и византийска хроника, която по завоалиран начин го доказвала. Искам, вика, ако можеш да ми намериш и едно знаме на Европейския съюз, да го забия отгоре, да видят хората, че и ние отговаряме на европейските стандарти. Халил ме черпи една бира, и от разговора разбрах, че скоро щял да се побратими с управители на тоалетни от Великобритания, САЩ и Кот Д`Ивоар. Деликатно му отказах за надписите, защото нещо ме жегна отвътре – как така, тоалетни „Орфей”... Та Орфей е, е-хей, нещо възвишено, поезия, музика...

После прочетох случайно, че един именит археолог открил част от чорапа на легендарния тракиец и след щателно изследване в не-знам-каква-си лаборатория се установило, че Орфей, уж, не си бил мил краката цели 43 дни. Ей това за мен си е чиста проба клевета, която цели отклоняване на туристическия поток от нашия красив край. Такива заслужават да ги вържеш за една мощна тонколона и да им пуснеш не Лепа Брена, а Кристоф Вилибалд Глук в запис на Пражката филхармония, поне за 5 часа, и да не им кажеш защо. Не, наистина, докога ще продължават тези своеволия, не знам. Айде, вярно че според учените, Орфеевците в митологията са били общо седем, а Евридиките били 12, ама дай сега ние пък да правим каквото си искаме с тези свети имена. След фалита на кино „Орфей” и на завода за анцузи със същото име, си мислех, че работите влизат в руслото си, но не. Ами че огледайте се и ще видите - отвсякъде ни се хили един къдрокос, разпищолен тип с лира и отнесен поглед на олигофрен. Спираш да заредиш на бензиностанция – тя се казва „Орфей”, а в заведенията за бърза закуска ти предлагат сандвич „Орфей и Евридика след 10 години брак” с много горчица и чесън.

Кривиците, байо...

„Адът това са другите”. Тази фраза беше изтърсил французина-марксист и маоист Жан-Пол Сартр в пиесата си „При закрити врата” още в 1944 г и светът зяпна. Шашнат и очарован. Шашнат защото беше просто и ефектно казано, а очарован защото всяка човекоединица с радост откри, че ú пасва идеално – и на единицата, и на нейната групичка, към която принадлежи, че и на народа ú. „Ама ние нямаме вина за това или онова – виновни са другите”. Ех, другарю Сартр, другарю Сартр, ако знаеш ама колко добре ни ляга пък на нас българите тази твоя крилата фраза. Как те изпуснахме навремето, да ти дадем я Димитровска награда, я да те направим „доктор хонорис кауза” на някой наш университет. Е, друг е въпросът, че ти сигурно щеше да я откажеш – то ти Нобеловата отказа, та какво да говорим за други наградки.

Та думата ми, ако още не сте разбрали, е за извечния сблъсък „личност – общество”, в който винаги личността е невинна, а обществото – в катрана. Излиза, че гореспоменатата сентенция е идеална за оправдаване на егоизма, а и на мързела на всеки от нас. И ако допълним по подразбиране Сартр трябва да кажем – „Раят – това съм Аз”. Много сладко, та чак медено! Как гали ухото само. Сигурно и други са се сещали за това допълнение – едва ли съм първият. И вижте сега – наистина на нас все някой друг ни е крив и ни е виновен за всичко лошо, неприятно, грозно, което се е случвало и се случва с нас и край нас – това египтяни, древни гърци, после римляни, византийци, татари, османлии, англичани, руснаци, а напоследък янките барабар с европейците от Европейския Съюз. Сигурно пропускам някои племена и народи – дано не се сърдят. Комшиите – задължително и те са тук – че от тях по-виновни има ли. Но да не забравяме, че на първо място на един българин са му виновни другите българи – нали се сещате за вица за казана в ада и българите. На първо място е съседа, колегата, продавача в бакалницата, чиновника – и така по веригата. Изобщо, всеки ти се пречка в краката, за да направи живота ти обратното на райска градина. Точно тук много добре приляга да подобрим и да побългарим Сартр: „Адът, това са другите…българи”.

Но да сте чули някой да каже” „Адът това съм аз”? Или на екзистенциално по-разбираем нашенски: „абе, голямо съм ла.но”. Абсурд!

В този ред на мисли ще кажа, че е трудно, адски даже е трудно да кажеш на всеослушание, или пред един-единствен човек, че самия ти не си правият, че си сбъркал и би се вслушал в чужд съвет. Нали имаме дори лаф – „акъл не искам – пари ми дай!” Трудно е, особено когато човек е в силата си, а не на смъртен одър и си мисли, че светът е създаден единствено за да се върти около него и само около него. Това е вярно за обикновената човекоединица, а още по-трудно става ако тя е по-нагоре във властовите етажи.

И след Сартр, когото всички смятат за велик екзистенциалист, а някои дори и за писател, макар за последното да не съм много съгласен, та след този негов бисер пък ми идват думите на един Голям българин. Българин, за когото преди дни буквално излезе един слаб филм и който българин е влязъл в народното съзнание  с това, че е живял за другите. Думи прости, но наситени с голяма сила. Думи към Другия, в които няма „адове”, няма екзистенциализъм, пък всъщност може и да има – знам ли, но със сигурност няма егоизъм. Думи, които пό са ми на сърце от тези на французина: „За отечеството работим, байо, кажи ми ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все едно да вървим, ако ще бъдем хора.”* Колцина от нас „чуват” този глас, тези думи, когато не могат да се измъкнат от кошмара наречен Другите? Колцина виждат не само кривиците на околните, но се вслушват и за своите кривици, с желанието да се поправят. „Ако ще бъдем хора” трябва да вървим заедно, в една посока. А често това е толкова трудно? Кое, ще попитате – да вървим заедно, или да бъдем хора?

Хм - кое ли...

* Из писмо на Васил Левски до Иван Кършовски от 1871 г.

Три за един (отзиви за филма „Дякон Левски”)

 (Или три варианта за отзив за един филм)

Първи вариант (по Никола Боало):

Господин Генчев – Вие сте велик – пожелали сте да направите един слаб филм за Левски и сте се справил блестящо!

Втори вариант (по Бърнард Шоу):

Вчера, на 19-ти февруари, в „Културния дом” в Кърджали се състоя прожекция на филма „Дякон Левски” на режисьора Максим Генчев.

Защо?

Трети вариант (мой):

Филма започна близо половин час след обявеното начало, в изчакване на пристигането на кмета на града, който каза няколко думи преди това. След половин час гледане, а може би и повече, прожекцията беше прекъсната защото се оказа, че е станало гафче (някой като нищо може да е заподозрял и провокация) - вместо с първата част, са започнали с втората. Дотук – нормално българско начало - така и така зрителите нищо не можахме да разберем кой какъв е и каква му е ролята. След този фалстарт, филма си започна вече както трябва и всички притаихме дъх в студената, пукаща се по шевовете зала на „Културния дом”. Все пак – това е филм за Левски, и то почти четиричасов, както разбрахме от анонса на кмета – демек сериозна работа.

Нямах никакви предубеждения, никакви очаквания – не бях чел и чул никакви отзиви или мнения преди това.

И някак бавно и полека започна да ме завладява разочарованието – от многотото персонажи – без яснота кои са и какво правят във филма, от честото прескачане от една картина към друга, без явна връзка или обоснованост помежду им, от скованата игра на актьорите като цяло, от декламативните диалози. Опита за пресъздаване на цялостния дух на времето беше неубедителен, „малокръвен” и схематичен. В търсенето на по-сложни наративни и визуални конструкции режисьорът сам е паднал в клопката на неадекватни и нелогични режисьорски решения. Това, че героите във филма говорят на турски, сръбски, английски и други езици и речта им е субтитрирана, не е чак такъв проблем. Лично мен пό ме дразнеха думи като „харизма” и „харизматичен” – термини, които няма как в 1860 г да са се употребявали в днешното им социологическо значение, но и това е дреболия. Това, че Левски е представен с певческата дарба на певец-кастрат, че псува, или че още докато е при вуйчо си в манастира се прави на каубоец и гърми (с два пищова!) по зелки сложени на колове, наистина идва в повече, но би могло да се преглътне, ако беше убедително изиграно, а не висеше изкуствено, клиширано, на места дори смешно. Виждаме един Левски, който нито веднъж не се прекръсти, но беше облечен винаги с нови дрешки, говорещ високопарно, държащ се странно, като ексцентрик. И един актьор, който не успява да се впише добре в образа, защото образа му убягва, в стремежа хем да го демитологизира по своему, хем да остане нещо и от познатите клишета. Най-убедителен беше Дякона в някои чисто „човешки” сцени – например, когато беше в зандана и Христо му донася да яде питка -тогава Левски казва думите: „лъвче хляб не яде” и веднага заръфва питката. За съжаление тези сцени бяха малко. Впрочем образа на вуйчото на Апостола беше много по-добре изграден, много реален и добре „нагласен на фокус”. Обяснимо – при него не е имало непосилен стремеж за демитологизиране.

Сблъсъците, схватките, баталните сцени, бяха на студенстко ниво – зле изиграни, та чак инфантилни. Нападението на Кале Мегдан от легионерите в Белград показа някаква изкуствена еуфория и много нагласена победа, над противник, който се беше изложил балъшки на изстрелите и само чакаше някой да го изтреби. Изобщо масовите сцени в повечето случаи бяха пълна скръб. Раковски от филма декламираше своите реплики с патоса на студент 2-ри курс от ВИТИЗ от 60-те. Напрежението почти отсъстваше, нямаше я задъхаността, красотата на сцените и превъплъщението на образите, нямаше я изпипаността на детайлите, на логиката на действието, макар в много от картините оператора да си вършеше добре работата сам по себе си. Просто си личеше, че виждането на режисьора е такова – накъсано, схематично, с неизбистрен стремеж за оригиналничене и в крайна сметка се е получил слаб български филм. И ако това беше просто поредния слаб български филм – айде – ще махнем с ръка – те не са един и два, но точно пък слаб филм за Левски да гледаш на 19-ти февруари, оставя нещо горчиво в душата.

Явно логиката на режисьора е била – сам си осигурих парите, сам съм си шеф на филма – ще си правя каквото и както си искам. Никой не отрича това право на всеки един творец. Няма да вземем да го гоним да го „тепаме”с калашник, както беше станало с карикатуристите в Париж, я. Но и аз съм си в правото да му кажа – добре, пич, имаш право да си имаш своя представа за Апостола, но си го гледай сам твоя филм, ако щеш и по осем часа на ден. Това не е моят Левски. И толкоз. А съм сигурен, че и всичките онези зрители, които напускаха залата през цялото време (залата остана може би наполовина пълна в края на прожекцията) са били също на мнение, че това не е техният Левски.

Картинки от с.Странджево, обл.Кърджали