"Журнал дьо Женев" - февруари 1878 (продължение)

Кореспонденции от Лондон

     Лондон, 21 февруари

     „Обзървър” публикува следните депеши:

     Виена, 23 февруари – Румънски инженери са пристигнали в Добруджа за проучване на терена. Вече е сигурно, че Румъния ще приеме Добруджа в замяна на Бесарабия.

     Ниш, 23.февруари – 6000 руснаци са окупирали Пирот и Ак-Паланка. Понастоящем Ниш е здраво укрепен.

     Лондон1 23 февруари

     „Стандарт” е получил информация от Константинопол, че Царят е телеграфирал, че ще влезе в Константинопол, ако турците продължават да бавят подписването на мира.

Условията включват прекратяване на действията и в Армения, както и по море.

„Таймс” е получил потвърждение от Виена, че проекта за частична военна мобилизация е спрян, но от делегациите ще бъде поискан  кредит от 80 млн форинта за подготовката на мобилизация при нужда.

     Лондон, 23 февруари

     „Таймс” констатира, че условията за сключване на мир и за прекратяване на бойните действия по море, на територията на България и частично в Румелия, е равносилно на унищожаване на Османската Империя.

     Руснаците заплашват да окупират Константинопол ако турците откажат до подпишат веднага.

Руснаците биха смекчили своите условия за да постигнат договор за офанзивен и дефанзивен съюз с Турция.

Австрия продължава да отказва да окупира Босна. Тя все още разчита на подкрепата на Германия.

Тесалийските въстаници бяха напълно разгромени при Платанос ( 3 км и половина на север от гръцката граница).

     Лондон, 23 февруари

     Телеграма от Пера с дата 22-ри, известява че руснаците искат от Турция окончателното отстъпване на залива Бейкос част Босфора, за да установят на него своя морска база.

10 000 руснаци ще влязат утре в Сан Стефано (3 км на запад от Константинопол, на Мраморно море)

Съгласно условията повдигнати от Русия, Княжество България ще се простира до Солун, включвайки и Монт Атос.

     Лондон, 25 февруари

     „Таймс” и „Морнинг пост” виждат близкото бъдеще в черно. Според тях ще е трудно да се осигури мир ако чудовищните руски условия не бъдат променени.

Граф Андраши ще поиска от делегациите 60 млн флорина. Австрия няма да позволи окупацията на България.

 Австрийския заем е вече сключен в Лондон.

Мирният договор е бил сключен вчера в Сан Стефано, окупирано от руснаците със съгласието на Султана.

"Журнал дьо Женев"- февруари 1878 г

„Журнал дьо Женев”, бр.от 23 февруари 1878

     Константинопол, 15 февруари 1878

     "Внезапното пристигане в Константинопол на господин Ону, първи преводач на руското посолство пробуди у Портата мрачни предчувствия, а у дипломатическите кръгове -основателни подозрения. Скоро се разбра, че мисията на г. Ону има за цел важни промени в условията за прекратяване на военните действия и установяването на мира. Пристигнал във вторник вечерта и настанен у немския консул г.Жилет, господин Ону още в сряда сутринта се яви при Ахмед Вефик паша, председател на Съвета и при Сервер паша - министър на външните работи.       Малкото, което знаем за свръхсекретните послания, които е бил упълномощен да предаде е да загатне, че окупирането, поне частично, на Константинопол е близка възможност и е мярка продиктувана на Русия от новото поведение на Англия. За това, че Портата е безсилна да затвори Дарданелите пред английския флот, царят не може да я обвинява, но предпазливостта изисква да се вземат мерки срещу евентуалното окупиране на Константинопол от англичаните.      Съобщенията на г.Ону изглежда са били достатъчно важни за да наложат свикване на извънреден съвет, на който да бъде обсъден отговора, който трябва да му се даде и който той настоява да е бърз и категоричен.

     Този голям съвет се събра в „Йълдъз Кьошк” под председателството на султана. Той искаше да присъстват освен министрите и техните секретари, също и много от висшите служители, военачалници, дузина сенатори, петнадесет до двадесет депутати и най-значимите „ислямски кардинали”, т.е. улеми. Едно униние витаеше над това събрание, всички чела имаха угрижен вид - едните обхванати от истински страх, другите, т.е. християните, показваха уж „патриотично безпокойство”, което далеч не изпитваха.

     Един от тях, много духовита личност, с много предци в рода си, обезглавявани по заповед на  султаните, ми описа с дяволит възторг и зле прикрита радост мрачната атмосфера на срещата, унинието на султана и поведението на всички тези тюрбанлии.

     Абдул Хамид – по-блед, унил и по-изнервен от всякога, с глух глас прочел нещо като експозе за обстановката, написано предварително от председателя на Съвета. Султанът, наясно със своята непопулярност и с обвиненията – много от тях неоснователни, отправени срещу него в Стамбул, се сметнал длъжен да се оправдае пред Съвета, заявявайки, че никога не е искал нито провокирал войната, но която понесъл, от деня, в който станала неизбежна, било чрез вражеските провокации, било чрез войнствените приготовления на самата османска нация. Той лично бил направил това, което е във властта му и не било негова грешка, че неопитността и страхливостта на някои  военачалници са направили безрезултатни възхитителната отдаденост и храброст на османските войници.

     След серия от смазващи обрати, не оставящи повече надежда, той започнал мирни преговори, довели до подписване на примирие и уговаряне на общите условия на договора. В момента, обаче, в който преговорите вървяли към приключване, изникнал нов неприятен инцидент. Англия, която не направила нищо за да помогне на Турция, под претекст, че защитава своите интереси, обявила намерението си да вкара флота си в Босфора и правителството на Империята, безсилно да се противопостави, се ограничило само с обикновена протестна нота.

     Тази мярка на Англия обезпокоила руснаците, които възнамерявали да дадат отговор чрез окупиране на околностите на столицата. Какво трябва да се направи? Дали би било разумно да се отговори на това ново предложение, чрез отказ и дали този отказ би могъл да бъде подсигурен с ефикасни мерки? С една дума би ли могло да се попречи чрез сила на окупирането на столицата?

"Журнал дьо Женев" и почти двеста години архиви

        Обичам да надничам в стари вестници. Те носят някакъв мистериозен, прашасал, понякога наивен, понякога мъдър дух – сякаш възкръсват покойници. Днес, в ерата на интернет, възможностите са по-големи да правиш това – стига да са дигитализирани и да поназнайваш малко от езика, на който са написани. Швейцарският „Льо Тан” („Le Temps”) следя отдавна. Той е наследник на три вестника – на „Газет дьо Лозан”(основан 1798), на „Журнал дьо Женев”(осн.1826) и на „Льо Нуво котидиен”(от 1991). Помня ги и трите вестника от моя живот в Швейцария през 1992 г – и трите се предлагаха на улицата в Нион в специални стойки – без никакъв механизъм – просто трябваше да отвориш прозрачния капак и да си вземеш желания вестник, като си пуснеш монетите в един отвор. Всичко това на добра воля – защото можеш и да не пуснеш никаква монета. Пълно спокойствие и доверие между хората.

        Това, което е красивото сега е, че и трите вестника са дигитализирани от няколко години – и старите им броеве могат да бъдат преглеждани безплатно, ей така както си седиш у дома, с чашата кафе, или бира – според предпочитанията. По този начин пред себе си имаш една огромна маса от информация за минали събития, случки, хора, за живота изобщо, в година, месец и ден, които си избереш по желание. И се чувстваш страхотно от това.

        През миналия февруари си избрах да прегледам броеве на „Журнал дьо Женев от февруари и март…1878 г, т.е. от дните около подписването на примирието между Русия и Османската империя и подписването на Санстефанския прелиминарен договор. Във всеки от дните от този период изобилстваше от кореспонденции от Константинопол, Виена, Берлин, Петербург или Лондон по въпроса за прекратяването на войната и бъдещето на нашите новоосвободени земи. Та реших да пусна някои от дописките – може пък да са интересни за някого. От това, което прочетох от онези времена, си дадох сметка за бурните събития, някои от които непредвидими, за дипломатическите совалки из цяла Европа и обмяната на мнения, за страховете и надеждите на балканските народи и в частност на българите. И все повече се затвърждава у мен убеждението, че онази Санстефанска България е била и ще си остане химера - нямало е как да бъде допусната за нищо на света от Великите сили, че дори и от Балканските държави край нас.

"Легенда за Ферхад и Ширин" - в черно-бяло

Лъв.България.Май

     Тя е малка и тъжна, и влюбена в март,

     с рижава вълна - като тракийско злато,

     прилича на стар лъв от провинциален зоопарк,

     когото хранят само с минало и кисело мляко.

     Тя е вакла, разпътна и така я мързи,

     че зъби се само наум на тирана.

     “БЪЛГАРИЙО!" – ако чуе – "Стани и тръгни!”,

     най-много да отвърне: “Твоята мама!”

     От нея все по на запад е земният рай

     и все по на запад отплуват хората за обичане.

     Ясно е - за нея септември няма да бъде май,

     но дано не стане и януари, пичове.

Аз съм Орфей

             Един познат от махалата – Халил, който държи тоалетните на пазара, ме среща оня ден и ми вика, абе бате, искам да кръстя кенефите, вика, „Орфей”, ама ще ми помогнеш ли да напишем фирмата на френски и на английски. Легендата казва, че ей-там отзад, един път, след като бил ял меки круши, Орфей, такова, нали се сещаш, клекнал там и... Доказателство за това е, че тука винаги смърди, и тя си е от памтивека тая миризма, от Орфей насам...Имало и византийска хроника, която по завоалиран начин го доказвала. Искам, вика, ако можеш да ми намериш и едно знаме на Европейския съюз, да го забия отгоре, да видят хората, че и ние отговаряме на европейските стандарти. Халил ме черпи една бира, и от разговора разбрах, че скоро щял да се побратими с управители на тоалетни от Великобритания, САЩ и Кот Д`Ивоар. Деликатно му отказах за надписите, защото нещо ме жегна отвътре – как така, тоалетни „Орфей”... Та Орфей е, е-хей, нещо възвишено, поезия, музика...

После прочетох случайно, че един именит археолог открил част от чорапа на легендарния тракиец и след щателно изследване в не-знам-каква-си лаборатория се установило, че Орфей, уж, не си бил мил краката цели 43 дни. Ей това за мен си е чиста проба клевета, която цели отклоняване на туристическия поток от нашия красив край. Такива заслужават да ги вържеш за една мощна тонколона и да им пуснеш не Лепа Брена, а Кристоф Вилибалд Глук в запис на Пражката филхармония, поне за 5 часа, и да не им кажеш защо. Не, наистина, докога ще продължават тези своеволия, не знам. Айде, вярно че според учените, Орфеевците в митологията са били общо седем, а Евридиките били 12, ама дай сега ние пък да правим каквото си искаме с тези свети имена. След фалита на кино „Орфей” и на завода за анцузи със същото име, си мислех, че работите влизат в руслото си, но не. Ами че огледайте се и ще видите - отвсякъде ни се хили един къдрокос, разпищолен тип с лира и отнесен поглед на олигофрен. Спираш да заредиш на бензиностанция – тя се казва „Орфей”, а в заведенията за бърза закуска ти предлагат сандвич „Орфей и Евридика след 10 години брак” с много горчица и чесън.

Кривиците, байо...

„Адът това са другите”. Тази фраза беше изтърсил французина-марксист и маоист Жан-Пол Сартр в пиесата си „При закрити врата” още в 1944 г и светът зяпна. Шашнат и очарован. Шашнат защото беше просто и ефектно казано, а очарован защото всяка човекоединица с радост откри, че ú пасва идеално – и на единицата, и на нейната групичка, към която принадлежи, че и на народа ú. „Ама ние нямаме вина за това или онова – виновни са другите”. Ех, другарю Сартр, другарю Сартр, ако знаеш ама колко добре ни ляга пък на нас българите тази твоя крилата фраза. Как те изпуснахме навремето, да ти дадем я Димитровска награда, я да те направим „доктор хонорис кауза” на някой наш университет. Е, друг е въпросът, че ти сигурно щеше да я откажеш – то ти Нобеловата отказа, та какво да говорим за други наградки.

Та думата ми, ако още не сте разбрали, е за извечния сблъсък „личност – общество”, в който винаги личността е невинна, а обществото – в катрана. Излиза, че гореспоменатата сентенция е идеална за оправдаване на егоизма, а и на мързела на всеки от нас. И ако допълним по подразбиране Сартр трябва да кажем – „Раят – това съм Аз”. Много сладко, та чак медено! Как гали ухото само. Сигурно и други са се сещали за това допълнение – едва ли съм първият. И вижте сега – наистина на нас все някой друг ни е крив и ни е виновен за всичко лошо, неприятно, грозно, което се е случвало и се случва с нас и край нас – това египтяни, древни гърци, после римляни, византийци, татари, османлии, англичани, руснаци, а напоследък янките барабар с европейците от Европейския Съюз. Сигурно пропускам някои племена и народи – дано не се сърдят. Комшиите – задължително и те са тук – че от тях по-виновни има ли. Но да не забравяме, че на първо място на един българин са му виновни другите българи – нали се сещате за вица за казана в ада и българите. На първо място е съседа, колегата, продавача в бакалницата, чиновника – и така по веригата. Изобщо, всеки ти се пречка в краката, за да направи живота ти обратното на райска градина. Точно тук много добре приляга да подобрим и да побългарим Сартр: „Адът, това са другите…българи”.

Но да сте чули някой да каже” „Адът това съм аз”? Или на екзистенциално по-разбираем нашенски: „абе, голямо съм ла.но”. Абсурд!

В този ред на мисли ще кажа, че е трудно, адски даже е трудно да кажеш на всеослушание, или пред един-единствен човек, че самия ти не си правият, че си сбъркал и би се вслушал в чужд съвет. Нали имаме дори лаф – „акъл не искам – пари ми дай!” Трудно е, особено когато човек е в силата си, а не на смъртен одър и си мисли, че светът е създаден единствено за да се върти около него и само около него. Това е вярно за обикновената човекоединица, а още по-трудно става ако тя е по-нагоре във властовите етажи.

И след Сартр, когото всички смятат за велик екзистенциалист, а някои дори и за писател, макар за последното да не съм много съгласен, та след този негов бисер пък ми идват думите на един Голям българин. Българин, за когото преди дни буквално излезе един слаб филм и който българин е влязъл в народното съзнание  с това, че е живял за другите. Думи прости, но наситени с голяма сила. Думи към Другия, в които няма „адове”, няма екзистенциализъм, пък всъщност може и да има – знам ли, но със сигурност няма егоизъм. Думи, които пό са ми на сърце от тези на французина: „За отечеството работим, байо, кажи ми ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все едно да вървим, ако ще бъдем хора.”* Колцина от нас „чуват” този глас, тези думи, когато не могат да се измъкнат от кошмара наречен Другите? Колцина виждат не само кривиците на околните, но се вслушват и за своите кривици, с желанието да се поправят. „Ако ще бъдем хора” трябва да вървим заедно, в една посока. А често това е толкова трудно? Кое, ще попитате – да вървим заедно, или да бъдем хора?

Хм - кое ли...

* Из писмо на Васил Левски до Иван Кършовски от 1871 г.