Книгата, която чета в момента

     Книгата - един нищо и никакъв куп хартиени листове, а  разказва множество истории, може да разтърсва, да унижава, да разкрива съдби и животи, да въздига, да те пренася в паралелни светове. Има и друго - това, което се получава в главата на четящия като връзки, асоциации, препратки, образи, надхвърля многократно буквалността на текста - и при всеки четящ тази надтекстовост е различна - и това е красивото и неуловимото. Това си мислех и когато разгърнах  "История на човечеството" от Хендрикъ Ванъ Луунъ.

     Книгата е със стария правопис - преди последната писмена реформа, защото е издадена през 1944 от редактора-стопанин Славчо Атанасов. Самият Ван Луун е холандско-американски историк и журналист, с интересен живот - преподавал е в Корнуелския и в Харвардския Университет, написал е над 40 книги от областта на историята, географията и изкуството.
     После се поинтересувах и за участта на издателя - също изпълнена с доста превратности, възходи и падения, типично за интелектуалец преминал през мелачката на социализма. Той е основател на библиотека "Златни зърна" и в продължение на 12 години - от 1936 до 1948 г издава известни произведения от световната литература. В 1948 г издателството му е национализирано и всички тиражи иззети.  Който иска може да се запознае по-подробно с неговия живот.
      А самата "История" - на места леко наивна, на места толкова проста и ясна в обясненията на важните моменти и събития от модерната цивилизация. И така увлекателна и допълнена с рисунките и схемите на самия автор. Всъщност наивността и простотата на изказа са умишлено търсени - Ван Луун, както и в други свои книги се е адресирал най-вече към детската аудитория.
     Съдби, истории, случки, разяснения.
     Ето цитат от началото на книгата, от главата за Нилската долина:
     "Историята на човека е разказ за гладно същество, което си търси храна и се настанява навред, гдето има какво да яде."
     Нима и днес, хиляди години след зората на човечеството не е така, като се замислим...
   

Новодомци на главната улица на Одрин (Jeune ménage - Edirne)

Симпатични са тези "новодомци" от Одрин и колко са различни от тези тук - в Лисабон.

Глухарче с корона

Палимпсест (тъжен разказ)

     През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци дошли от Русия през Турция и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума - “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
     И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави защото баща му преди час издъхнал.
     Той въздъхна и продължи да пише.
     Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала, или по-вероятно - химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта - тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
     Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ - успял да го качи на задната седалка на своето “Волво” - шестнайсет или седемнайсет годишно и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.

"Взрив" (Explosion) - Иво Георгиев

Втора песен от албума "грАДЪТ на сНЕЖНИЯ чоВЕК" си има официално клипче, което от вчера е в "Ютуб". Песента е "Взрив", а в записа освен мен, се подвизават още и Яшо - Явор Кирин с китара и допълнителен глас, а Емо Бояджиев е автор на аранжимента и мастеринга.
Най-добрите песни от албума обаче, все още си чакат клиповете. Един ден...

In Memoriam

         Ваня Константинова - слънчевият човек, писател и приятел се пресели в един по-добър свят. Нека пътят на душата й да е лек и светъл. Ще я помним с финия усет за изкуство и поезия.
         Връзка към емблематичния й разказ Маа Джонг, от сборника с разкази "Благодарим ти, мистър Уан" ( изд. "Арс", 2008 г)

"Направи нещо за Родината - ЕМИГРИРАЙ!"

„Родина.

Еду я на Родину,

пусть кричат – уродина,

а она нам нравится,

хоть и не красавица.”

Из песента на група „ДДТ”, „Родина”

Преди дванадесетина години в „Литературен вестник” на цяла страница бяха публикували извадка от графитите от улиците на Белград. После излезе и отделна книжка с тях озаглавена „Язък за боята”, на издателство „Стигмати”. Тогава, помня, много се смях. И размишлявах. Смях се и размишлявах, размишлявах и се смях. Едно от любимите ми беше: „Мога да вдигна слон с една ръка, но къде да намеря слон с една ръка”. Бях осъзнал може би още по-ясно огромния тъжно-смешен, философско-циничен заряд, който има в това велико улично изкуство. Такъв разтърсващ заряд имаше и в култовото: „Направи нещо за Родината – ЕМИГРИРАЙ!”. Истинска бомба! С много подтекст, че и надтекст и не знам какво още. Това, що годе паметливия човек няма как да не го нареди до „За Родину, за Сталина!” и до нашето бодро „Строим за Родината” от бригадирските времена.

В средата на деветдесетте години аз самият, както хиляди други около мен, не бях съвсем наясно какво да направя за Родината – дали да остана да строя, или да емигрирам. И за разнообразие, реших – я, докато строя бъдещия земен рай тук, да подам документи за канадска виза.

Първото ми и единствено влизане в легендарния хотел „Шератон-Балкан”, (който, за да стане пълен тюрлюгювеч, се намира на гърба на Президенството – уникален случай в света – един от символите на държавността е в една сграда с хотел, но това е друга тема) беше за интервюто с представителя на посолството на Страната на кленовия лист, дошъл чак от Виена човека. Много нещо си говорихме с този съвестен служител – па на френски, па от време на време на английски – за да ме провери дали не съм излъгал в показанията за езиците, но една фраза съм запомнил накрая. Каза ми: „Одобрен сте, господине, но за съжаление Вашата професия не е сред търсените в Канада и ще имате трудности”. Стана ми леко горчиво. А той просто е искал да ми приземи малко илюзиите. После се почнаха едни епистоларни общувания с посолството: „Ам че попълнете това, драги сър, преведете ни онова, изпратете ни такъв и такъв документ, минете медицински преглед точно в тази болница, едно, че второ, че трето свидетелство за съдимост...”. На много от нашего брата - българина, тези процедури може би са им познати. Само ще кажа, че за мен това беше унизително, скъпо струващо и много проточено във времето. Към края ми бяха изпратили множество брошури с обилна информация за Канада - за здравната система, правата и задълженията на гражданите, пазара за работа, за това как функционират правителство и парламент, за цените и наемите на жилищата в различните провинции и градове, от която ставаше ясно, например, че най-скъпи били имотите във Ванкувър и най-евтини в Квебек сити. Имаше информация и за климата, банките и какво ли не – абе хората бяха мислили за всичко. Но и аз вече много бях мислил...