Изгубена сред думите ( Lost among the words)

Ябълки и букви

Честит 24-ти май - ден на писмеността, на духа и на хората които го въздигат!

Тост за българския език

Дойде ли месец май и особено наближи ли 24-ти, се започват едни тюхкания и вайкания, колко хубав ни бил езикът, а сега на какво дередже сме го докарали – един вид душа бере. Затова искам да вдигна своеобразен тост, „по грузински”, за българския език.

Когато „под десницата” на Екатерина ІІ през 1787 и през 1789 г, в Санкт Петербург излизат "Сравнителни речници на всички езици и наречия", в него българският го няма. Дали защото отговарящият за европейските езици в този труд - немецът Бакмайстер –  библиотекар в руския двор, бил сметнал, че българите са вече претопени в Османската империя. Или защото през 1774 г шведът  Йохан Тунман обявил, че българите са всъщност татари. А може би защото Русия ни имала зъб, че е приела литургичния си език именно от българите, език, който не бил носител на древна цивилизация и култура като гръцката или римската. Каква е точно причината, не знаем. Факт е обаче, че в тези речници са включени общо двеста езика и наречия и измежду тях, такива като суздалски, цигански, 11 диалекта на татарския, както и езици от Кокосовите и дори от Сандвичевите острови. Забележете – това става в края на ХVІІІ век – векът на Просвещението и без да се прави огромна трагедия от това, трябва да приемем, че е доста показателно, че в този същият век не само България не съществува като отделна държава, но и българският език е непознат на Европа, сиреч и на света.

И трябва да минат още 30 и повече години за да се появи един сърбин и да „светне” учената Европа. Този сърбин се казва Вук Караджич. Точно преди 193 години – през 1822 г известният фолклорист и лингвист издава – не другаде, а във Виена - „Добавка към Санктпетербургските сравнителни речници на  всички  езици и наречия с особен оглед  към българския език”. В тази "Добавка" Караджич не само добавя българските съответствия на думите от „речниците” на Екатерина, но дава и откъси от евангелието на български и сръбски за сравнение, както и 27 наши народни песни. Така, преди 193 години нашият език „възкръсва” отново за европейската лингвистика и култура. Тук отварям скоба - има един много хубав едноименен сръбски филм за Вук Караджич в 16 серии, който си струва да се гледа. В него главната роля се играе от големия актьор Мики Манойлович. Не вярвам този филм да го видим по някоя наша телевизия, защото в него няма кахърни ханъми, които се надпреварват да леят сълзи и да забременяват. Затварям скобата.

"Земля азбукы" - рисунка - И.Гео, според устав от Добрейшово евангелие

Вярно - българският, като последният „непознат” за лингвистиката и културата в Европа език и днес има още какво да наваксва по отношение на международен престиж, сравнен с другите славянски и балкански езици. През „тъмните” векове ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ нашият книжовен език е хербаризиран. Няма (почти) книжнина, няма печатници, няма грамотни носители на езика, които да го развиват и обогатяват. Чуждите пътешественици, минавали през териториите на днешна България през тези векове споменават в своите пътеписи, че населението говори някакъв славянски език, или го определят като диалект на сръбския.

Литературно четене

Пак ще се срещнем...като в кавър

Май е месец на розите и на носталгията. Месец, на онези многобройни срещи „след десет години”, които едновременно радват, и плашат. Сезон, през който се сещаме, че освен ЕГН всеки от нас си има и „випуск”. Випуск еди-кой-си, от училище еди-кое-си. Тези срещи радват със спомените, с разказите за забравени „магарии”, с онзи мил и носталгичен поглед назад, с „преоткриването” на съученици и състуденти, които сме смятали, че познаваме. С танците и музиката от онова време, което вярваме, че е само наше. С това, че Пешо е напълнял, а пък Гошо е побелял повече от тебе. А плашат защото ни дават поредното безмилостно доказателство, че всички тези странно изглеждащи напълняли, побелели хора от випуск еди-кой-си, никога вече не могат да бъдат като някога и никога при същите еуфорични времена.

Пак ще се срещнем, след...(Кърджали, май 2014 г)

Тези срещи са „кавър–версии” на нашето ученическо или студентско „някога”. Уж действащите лица са същите като тогава, но нещо е по-различно,  нещо е променено. На тях идват поуморени от зидането на своя живот хора, уморени от преследването на пари и цели, на каузи и илюзии, но щастливи по своему. А също и нещастни по своему.

Срещи на по чаша алкохол, две-три снимки и шепа спомени. Срещи на равносметки и носталгии. На все по-отчуждени един от друг хора, които не знаят дали да се радват или да съжаляват, че точно този живот им се е случил и то точно по този начин.

Джон Ленън ли беше казал, че животът е онова, което ни се случва, докато правим планове за нещо друго.

И докато диджеят надува уредбата и се чува как „пак ще срещнем след десет години” - този кавър на песента на чудесната италианската група “Le Оrme”, изпълнен от „ФСБ”, се оказва, че са минали двайсет, трийсет, четирийсет години откакто сме се разделили. И живота ни – истинският - се е оказал всъщност не толкова сполучлив кавър на друг живот – този от нашите детски представи и мечти.

И пак е май. И пак е месец на носталгиите и на розите. И продължаваме да правим планове за нещо, което все не ни се случва, а ни се случва съвсем друго, дето не сме го планирали.

И знаем, че пак ще се срещнем. И не само в този живот…

Моят спомен за Краля Би Би

          Помня я, как няма да я помня онази 1992 г. С много неща ще я помня, но и с „Палео-фестивала” в Нион, Швейцария. Тогава за пръв път гледах и слушах на живо толкова музикални  звезди, че в главата ми в един момент стана пълна каша – кой какъв е, в кой стил е известен и с какви песни. Беше един страхотен празник за душата, който трая четири-пет дни. Години след това изравях едно или друго име, търсех за него по-подробна информация и „осъзнавах”, „осмислях”  какво съм слушал тогава. Същото се повтори за щастие и през 1995 г.
          Та тогава в 1992 г, в Нион, в рамките на фестивала „кацнаха” няколко големи звезди на блуса – Ерик Клептън, Албърт Кинг и Би Би Кинг. Клептън го пропуснах – не можах да го гледам на живо, но Албърт и Би Би ми отвориха очите, че това е „моята” музика. Един от любимите стилове – дотогава просто не съм го осъзнавал, защото през годините на соца блуса не беше много обичан от определящите насоките на музикалния живот у нас. Албърт Кинг почина само 6 месеца по-късно, а Би Би  - вчера – на 89 г. Той гонеше седемдесетте тогава, беше истинска легенда и публиката го посрещна наистина като крал на блуса. 
          Много неща видях за пръв път на този концерт -  че човек на такава достолепна възраст  - та той беше на възрастта на баща ми - може да концертира и тълпите да реват с глас на негови песни. Че и китарата може да си има име – не марка, а име като на член от семейството - тази на Б.Б.Кинг се  казваше Люсил. Той току я потупваше с блеснал поглед  и само казваше: „Люсил - май гитар”, сякаш искаше да каже, че са си двойка отдавна. И аз дрънках на китара още от студентските години, но и през ум не ми беше минавало, че мога да си кръстя китарата примерно Любка или Петя. Би Би Кинг беше впечатляващ – не с клатене на главата и с мятането на буйни коси, не с подскачане на сцената като палячо, макар по своему да беше ексцентричен  – не, той имаше някакво добро излъчване, тежко, голямо и покоряващо. Сам изпълваше сцената с присъствието си – с плътния си, специфичен глас, допълван от специфичния електронен глас на Люсил, с усмивката си. С някаква особена лекота правеше солата си - сякаш дебелите му пръсти сами си намираха струните и прагчетата където трябва да  се озоват. И блусът се лееше омагьосващ. За пръв видях и как един „крал” може да бърка в джоба си между две песни и да хвърля дребни монети на публиката. И публиката – тази ревяща и танцуваща публика ги събираше като безценни трофеи за спомен от своя кумир. Аз не можах да взема от тези монети, но остана в мен завинаги тръпката, „разтапянето” когато слушам тази музика наречена блус. И знам, че когато слушам легендарната "The Thrill Is Gone", тръпката към блуса няма да си отиде. 
          Благодаря ти Би Би!

По пътя...